всичко лично от мене. Казах му, че както съм стояла на прозореца си, съм забелязала тримата господа да влизат в хана; по-късно съм ги съгледала на прозореца в стаята, където обядваха, и за трети път съм ги видяла как възсядат конете си. Уверих го, че познавам единия като много солиден господин, ползуващ се с отлично име в Ланкашир, откъдето тъкмо идвам.
Думите ми бяха толкова убедителни, че спряха тълпата и задоволиха стражаря. Той незабавно би отбой и заяви, че това не били хората, които търсят; по негови сведения тези били съвсем почтени господа. И така, всички се разотидоха. Не можех да разбера каква е истината. Знаеше се само, че от дилижансите, ограбени при Дънстъбъл Хил, били задигнали 560 лири и че пострадали също някакви търговци на дантели, които постоянно пътували по този път. Колкото до тримата господа, за тях ще ви разправя по-нататък.
Тревогата по този обир ни задържа още един ден, въпреки твърденията на съпруга ми, че е най- безопасно да се пътува след някой обир, защото разбойниците, като хвърлят в тревога цялата местност, положително се оттеглят доста надалече. Аз обаче бях неспокойна, и то главно от това, да не би бившият ми мъж да се навърта още в този край и случайно да ме види.
В живота си не съм прекарвала по-приятно време от тези четири дни. Бях младоженка и новият ми съпруг се стараеше всячески да ми угоди. Ах, защо не можа да продължи този живот! Всичките ми минали неприятности бяха потънали в забвение и аз бих избягнала всичките си бъдещи неволи. Но не би — аз трябваше да изкупя греховното си минало както на този свят, така и на другия.
На петия ден тръгнахме. Като ме видели тъй неспокойна, ханджията, синът му и трима добри селяни, без да ни кажат нещо, нарамили пушки, възседнали конете си и тръгнали след дилижанса да ни изпроводят живи и здрави до Дънстъбъл. Разбира се, не можехме да не се отсрамим и мъжът ми ги почерпи най-богато в Дънстъбъл, което му струва около десет-дванадесет шилинга. Той даде и известна сума на селяните за загубеното време, но самият ханджия не рачи да вземе нито грош.
По-добро разрешение не можех и да желая. Защото, ако бях пристигнала в Лондон неомъжена, трябваше или да поискам гостоприемство от него още първата нощ, или да му призная, че в целия Лондон нямам никакви приятели, които да приемат една булка с мъжа й за една нощ. Сега обаче не се посвених да отида направо в дома му. Веднага, влязох във владение на една добре мебелирана къща, а и мъжът ми бе доста заможен, така че имах всички изгледи за щастлив живот, стига само да се покажех достатъчно разумна. Имах доста свободно време да мисля и почнах да разбирам истинската цена на живота, който се очертаваше пред мен. Каква разлика между него и миналото ми. Колко по-щастлив е добродетелният, сериозен живот от този на леките удоволствия.
Ах, ако беше продължило това щастие или ако бях разбрала от момента, когато го вкусих, истинската му сладост, без да изпадна в онази нищета, която неизменно погубва добродетелта, по-щастлива от мене нямаше да има! През този щастлив период на живота си действително се разкайвах за всичките си минали грехове. С отвращение гледах на миналото и изпитвах към себе си истинска ненавист. Често си спомнях как любовникът ми в Бат, сякаш сразен от божията десница, се разкая и ме изостави, като отказа вече да ме вижда. Колкото и безумно да ме обичаше. Но аз, подтикната от най-лошия от всички дяволи — бедността, отново се отдадох на този порочен живот, използувах хубостта си, за да задоволя най-насъщните си нужди, и накарах красотата да стане сводница на порока.
Сега сякаш бях намерила убежище в безопасно пристанище след свършека на бурно пътуване и бях много благодарна за избавлението си. С часове седях сама и ронех сълзи, като си спомнях миналите си безумни постъпки. Ужасявах се, като си мислех докъде бях затънала в порочния си живот. Понякога се ласкаех от мисълта, че искрено съм се разкаяла.
Има обаче изкушения, пред които човешката природа е безсилна и малцина знаят как биха постъпили, ако бъдат поставени пред същите изпитания. Както алчността е коренът на всяко зло, така бедността е най-лошият капан, в който можем да попаднем. Но нека спра тези разсъждения и разкажа най-напред как се разви по-нататък моят живот.
С новия си съпруг живеех напълно спокойно. Този разумен, спокоен и сериозен човек беше добродетелен, скромен и искрен, а в професията си усърден и честен. Работата му беше доста скромна, но доходът му стигаше, за да ми осигури охолен живот, без особен лукс. Той, разбира се, не можеше да поддържа каляска и да блесне в обществото, както се казва. Но и аз не очаквах, нито желаех подобно нещо, защото толкова ми бяха опротивели лекомислието и разточителството на по-раншния ми живот, че сега предпочитах да живея тихо и скромно в тесния кръг на семейството си. Не приемах никого и не ходех на гости. Гледах семейството си и се стараех да угодя на мъжа си. Този начин на живот ми беше много приятен.
Живяхме в доволство цели пет години и като изневиделица ударът на някаква невидима ръка срина из основи щастието ми и ме остави да се справям сама в света.
Моят съпруг беше дал назаем голяма сума на един колега от банката, който фалира. Това беше тежък удар за мъжа ми и не можеше да не се отрази зле на финансовото ни положение, но все пак, ако на съпруга ми не му липсваше кураж да приеме нещастието си, той можеше да се оправи от понесената загуба, тъй като имаше добър кредит в търговския свят. Така е в живота — превиеш ли гръб, когато те сполети беда, бремето става двойно по-тежко; а комуто липсва воля за живот, неминуемо загива. Напразно се мъчех да го утеша и ободря — раната бе твърде дълбока. Този удар бе пронизал сърцето му като с кама; обзе го отчаяние, което се превърна в апатия, и не след дълго той умря. Предвиждах нещастието си и това много ме потискаше, защото ми беше съвсем ясно, че ако той умре, с мене е свършено.
От него имах само две деца, защото бях четиридесет и осем годишна и ми минаваше времето за раждане. Предполагам, че и да беше жив, нямаше да имам повече деца.
Сега наистина бях в много тежко и безнадеждно положение, в някои отношения по-лошо от всякой друг път. На първо място хубостта ми бе повехнала и не можех да очаквам, че ще стана любовница някому. От красотата ми бяха останали само далечни следи. Но най-лошото беше, че се бях отчаяла и загубила надежда. Аз, която насърчавах мъжа си и се стараех да поддържам духа му, сега не бях в състояние да крепя собствения си дух. Липсваше ми куражът, за който сама му казвах, че е крайно необходим, за да понесе човек по-леко бедите си.
Останала без помощ и без приятели, аз действително бях в плачевно положение. А загубата, която бе претърпял мъжът ми, дотолкова бе намалила средствата ми, че макар да нямах дългове, ясно виждах как скоро няма да имам с какво да живея. Парите за най-насъщните ми нужди се топяха всеки ден. Скоро щях да остана без никакви средства и да изпадна в пълна мизерия. Така живо си представях всичко това, та ми се струваше, че лошите дни са вече настъпили, преди дори да наближат. Освен това страхът удвояваше нещастието ми, защото си представях, че всяка монета от шест пенса, която давах за хляб, беше последната в кесията ми и че от следващия ден съм обречена на гладна смърт.
При тежкото положение, в което се намирах, нямах никакъв приятел, към когото да се обърна за утеха и съвет. По цели дни и нощи плачех и страдах, кършех ръце и се вайках като обезумяла. Често се чудя как не полудях. Бях изпаднала в такова голямо униние, че умът ми блуждаеше и започнах да страдам от халюцинации.
Живях две години в това плачевно състояние. Оскъдните ми средства се топяха. Постоянно оплаквах злочестата си съдба и сякаш всеки ден силите ми бавно чезнеха без най-малкия лъч от надежда и без изгледи за помощ отнякъде. Толкова много и често бях плакала, че сълзите ми пресъхнаха. Така бързо обеднявах, че просто обезумявах от отчаяние.
За да облекча поне малко положението си, напуснах къщата, в която живеех, и наех мебелирана квартира. Живеех крайно скромно и продавах постепенно нещата си, което ми докарваше малко пари. По този начин живях близо година съвсем скромно, като пестях дори стотинката. Но колчем помислях за бъдещето, сърцето ми се свиваше — лишенията и мизерията бяха неизбежни. О, нека всеки, който чете горните редове, сериозно се замисли върху това, какво значи да изпаднеш в отчаяние и да останеш без приятели и без хляб. То непременно ще го накара не само да пести това, което има, но и да потърси подкрепа от бога и да си спомни за молитвата на мъдреца:
„Пази ме, боже, от бедност, за да не стана крадец.“
Нека читателят помни, че отчаяният е изложен на ужасни изкушения и няма сили да се съпротивява. Нищетата гнети и нещастието довежда душата до отчаяние. Какво можеш да направиш?
