Една вечер, бидейки вече на края на силите си — няма да излъжа, ако кажа, че бях като обезумяла, — подтикната от някакъв зъл дух, аз се облякох (дрехите ми бяха още доста хубави) и излязох. Не знаех какво върша, нито защо го върша. С положителност мога да твърдя, че когато излязох, нямах никаква предначертана цел. Нито знаех къде отивам, нито мислех къде да отида и какво да направи. Но както сатаната ме измъкна от къщи и подхвърли примамката си, за да се заловя за нея, така сигурно той ме доведе до онова място, защото наистина не знаех къде отивам, нито какво правя.
Лутайки се безцелно из града, минах край една аптека на улица Ледънхол. Надзърнах вътре и видях, че на едно столче току пред тезгяха беше сложен малък вързоп, увит в бяло платно. До столчето, гърбом към вратата, стоеше една слугиня и гледаше как чиракът на аптекаря, стъпил на тезгяха, също с гръб към вратата, със свещник в едната си ръка, се пресяга с другата към най-горната полица, за да вземе нещо. Така че и двамата бяха заети, а в магазина нямаше друг човек.
Ето примамката; и дяволът, който бе я поставил, ме подтикваше — спомням си това и никога няма да го забравя; — стори ми се, че зад рамото си чух глас, който казваше:
„Вземи пакета, бързай, веднага го вземи.“
Влязох бързо в магазина и обърната гърбом към момчето, като че ли за да видя една минаваща кола, протегнах ръка назад, взех пакета и излязох, без нито момичето, нито чиракът, нито някой друг да ме забележи.
Нямам думи да опиша ужаса, който изпитах, докато извърших тази кражба. Като си тръгнах, нямах смелост нито да тичам, нито дори да ускоря крачките си. Пресякох улицата и кривнах по първата пресечка — струва ми се, че водеше към улица Фенчърч. Оттам пресякох толкова улици и свих толкова пъти наляво и надясно, че нямах представа къде съм, нито накъде отивам. Не усещах земята под краката си и колкото повече намаляваше опасността да ме хванат, толкова повече бързах, докато най-после, уморена и задъхана, трябваше да седна на една пейка пред някаква врата. Тогава разбрах, че съм вървяла по Темз Стрийт, близо до Билингзгейт. Поотдъхнах си и продължих. Кръвта ми сякаш кипеше, а сърцето ми биеше като от внезапна уплаха. Бях толкова изненадана от това, което извърших, че не знаех къде отивам и какво правя.
След като се изморих от дългото обикаляме, аз се поразмислих и поех към квартирата си, където пристигнах към девет часа вечерта.
Нямах представа какво имаше във вързопа, нито защо беше оставен на стола в аптеката, но когато го отворих, видях един комплект почти ново и доста фино бельо за родилка, украсено с много хубава дантела. Имаше също половинлитрова сребърна купичка за овесена каша, малка сребърна чаша и шест лъжички, още бельо, една хубава риза и три копринени носни кърпи, а в чашата, увити в хартия, осемнадесет шилинга и шест пенса.
Докато изваждах тези неща, макар да бях вече вън от опасност, изпитвах неописуем страх. Седнах и горко заридах. „Господи — виках, — аз съм вече крадла! Следващия път ще ме хванат, ще ме заведат в затвора Нюгейт и ще ме осъдят на смърт!“ После пак дълго плаках. Ако не ме беше страх, колкото и да бях изпаднала, положително щях да върна откраднатите вещи. Но след известно време страхът ми премина. Легнах си, но почти не спах. Ужасът, който изпитвах от постъпката си, не ми даваше покой цяла нощ и през целия следващ ден не знаех нито какво говоря, нито какво върша. След това исках на всяка цена да чуя нещо за кражбата и да разбера дали нещата принадлежаха на някой бедняк или на богаташ. „Може да са били на някоя бедна вдовица като мене — си казвах аз, — която е увила тези неща, за да ги продаде и да купи къшей хляб за себе си и за бедното си дете. И сега те гладуват и се измъчват, защото са лишени от малкото пари, които биха получили от тази продажба.“ В продължение на три-четири дни тази мисъл ме тормозеше повече от всички други.
Но собствените ми грижи изместиха тези разсъждения; мисълта, че и аз самата скоро ще започна да гладувам, постепенно ме направи по-коравосърдечна. В тези дни особено ми тежеше това, че докато беше жив мъжът ми, аз бях тръгнала по правия път и се бях разкаяла (както се надявах) за миналите си лоши дела. Тежко ми беше, че след като няколко години бях водила сериозен и почтен живот, сега крайната нужда, в която бях изпаднала, ме тласкаше към морална и телесна гибел. На два-три пъти падах на колене и се молех на бога да ме спаси, но трябва да призная, че в молитвите ми нямаше никаква надежда. Не знаех какво да правя. Всичко около мен ми вдъхваше страх, а душата ми тънеше в пълен мрак. Като размислих, съзнах, че не съм се разкаяла за предишния си живот, че божието наказание вече ме настига и че сега почват страданията за миналите ми прегрешения.
Ако бях продължила да разсъждавам така, може би щях истински да се разкая. Но в сърцето ми се таеше лош съветник и той постоянно ме подтикваше да облекча положението си с най-лошите средства. Една вечер той отново ме изкуши да изляза и да потърся нещо както в деня, когато ми пошепна:
„Вземи този вързоп!“
Този път излязох денем. Сама не зная къде скитах и какво търсех. Дяволът постави на пътя ми действително страшна примка, в която не бях попадала дотогава.
По улица Олдърсгейт вървеше само едно хубавичко момиченце, което се връщаше у дома от училище. Злият дух, който се бе загнездил в сърцето ми, ме тласна по следите на това невинно създание. След малко го заприказвах и то се разбъбри. Тогава го хванах за ръка и тръгнахме заедно, докато стигнахме до една павирана уличка, която води към Бартоломю Клоус. Кривнах по нея, но детето каза, че това не било правият път за тяхната къща.
— Как да не е! — рекох. — Аз ще ти покажа как да си идеш у дома.
Бях хвърлила око на герданчето от златни мъниста, което то носеше. Уличката беше тъмна и аз се наведох уж да пристегна обувката на детето, свалих огърлицата, без то да усети, и пак го поведох. В този момент дяволът ми подшушна да убия детето в тъмната уличка, за да не би да се разплаче и да ме издаде, но самата мисъл дотолкова ме уплаши, че едва не се строполих на земята. Върнах детето обратно, като му казах, че пътят му за в къщи не е оттук. Момиченцето ме послуша, а аз тръгнах по Бартоломю Клоус, после свих в една друга уличка, която пресича Лонг Лейн, оттам поех по Чартърхаус Ярд и се озовах в улица Сейнт Джон. После влязох в пазара Смитфийлд, тръгнах по Чик Лейн, оттам по Фийлд Лейн и на моста Хаубърн се смесих с навалицата, която там винаги е много голяма, тъй че никой вече не можеше да ме настигне. Така завърши второто ми излизане из големия град.
Мислите за новата плячка изличиха напълно спомена за първата и предишните ми разсъждения бързо избледняха. Сърцето ми закоравя от мизерията; нуждата ме караше да не се спирам пред нищо. Последната ми кражба не ми създаде големи грижи — не бях сторила никакво зло на детето и затова смятах, че напълно основателно съм дала добър урок на родителите му за тяхната небрежност и те вече нямаше да го оставят да се връща само.
Огърлицата, която струваше около тринадесет-четиринадесет лири, е била вероятно на майката, защото беше твърде голяма за дете; сигурно от суетност я бяха дали на момиченцето, за да е докарано, когато ходи на училище. Не ще съмнение, че са пратили някоя слугиня да го доведе в къщи и тая негодница сигурно се е хванала с някое момче и е оставила горкото дете да ходи само из улиците, докато попадне в моите ръце.
Аз обаче не му направих нищо лошо; дори не го уплаших, защото още можех да се разнежвам и вършех само това, към което ме подтикваше нуждата.
Впоследствие имах много приключения, макар че не бях опитна в тази професия и можех да се оправям само когато дяволът ми даваше ум; а той не ме изоставяше.
Веднъж ми се случи необикновено приключение. Един ден, привечер, вървях по улица Ломбард. Когато стигнах до Три Кинг Корт, един човек се втурна насреща ми като светкавица и както се бях спряла за момент пред една къща на ъгъла на уличката, хвърли един пакет на земята точно зад мен и ми извика:
— Да си жива, госпожо, нека постои тук пакетът — и побягна.
Подир него тичаха още двама, а по петите им летеше едни гологлав младеж, който крещеше:
— Дръжте крадците!
Преследвачът почти настигна крадците и те бяха принудени да захвърлят плячката си; единият бе
