хванат, но другият успя да избяга.
Стоях неподвижно през всичкото време, докато хората се върнаха, влачейки със себе си нещастника, когото бяха уловили, и носейки задигнатите топове плат; всички бяха много доволни, загдето бяха възвърнали откраднатите вещи и хванали един от крадците. Те ме отминаха, защото имах вид на човек от тълпата, който още зяпа и след като зрелището е приключено.
Веднъж-дваж попитах какво е станало, но никой не ми отговори, а и аз не бях прекалено настойчива. Но когато хората се разотидоха, се обърнах, взех хвърления зад мене пакет и си тръгнах. Сега бях по-спокойна от друг път, защото не бях откраднала нищо — пакетът ми беше просто подарен. Стигнах благополучно в квартирата си с този подарък, който се оказа топ хубава черна коприна и парче кадифен плат. Последното бе само около единадесет ярда, а топът коприна имаше близо петдесет ярда. Изглежда, че бяха ограбили някой магазин за платове. Казвам ограбили, защото задигнатите платове бяха действително много на брой; а и стоките, които собствениците успяха да си възвърнат, не бяха малко — струва ми се, около шест или седем топа копринен плат. Не можех да си представя как крадците бяха успели да задигнат толкова много нещо. Но понеже само бях обрала крадеца, не изпитвах никакви угризения и много се зарадвах на късмета си.
Досега ми беше вървяло и имах още няколко успеха ако и откраднатите предмети да нямаха особено голяма стойност. Но живеех в постоянен страх да не ме хванат, както и с убеждението, че в края на краищата ще увисна на бесилката. Тази мисъл ми се натрапваше така настойчиво, че ме възпираше дори в случай, когато можех да открадна нещо, без да ме заплашва каквато и да е опасност. Трябва да спомена, че често обикалях селата в околностите на града, за да видя дали там няма да ми падне нещо. Минавайки край една къща близо до Степни, видях на прозоречната дъска два пръстена — единият малък брилянтен, а другият обикновена златна халка. Очевидно някоя небрежна жена с много пари и малко ум ги бе оставила там за малко, може би само докато си измие ръцете.
Няколко пъти минах покрай прозореца, за да разбера дали има някой в стаята; не видях никого, но все пак не бях сигурна. След малко ми хрумна да почукам на стъклото, уж искам да говоря с някого; ако имаше човек вътре, той положително щеше да дойде до прозореца. Тогава щях да му кажа да си прибере пръстените, защото съм видяла две подозрителни лица да се навъртат наоколо. Това беше щастливо хрумване. Почуках един-два пъти и никой не се обади. Тогава с един удар счупих стъклото, взех двата пръстена и си тръгнах. Диамантеният пръстен струваше около три лири, а другият около 9 шилинга.
Сега се чудех къде да продам стоката си, особено двете парчета плат. Никак не ми се искаше да ги продам евтино, както обикновено правят горките крадци, които, след като са рискували живота си за нещо ценно, са принудени да го продадат на безценица. Дълго се чудих как да постъпя. Накрая реших да отида при старата си хазайка и да възобновя връзките си с нея. Най-редовно й бях изпращала годишната вноска от пет лири за издръжката на момченцето ми, докато ми позволяваха средствата. Но дойде време, когато бях принудена да ги преустановя. Писах й, разбира се, че съм загубила мъжа си, че средствата ми са много намалели и вече не съм в състояние да й пращам пари, като я молех да се погрижи детето да не страда покрай майка си, постигната от нещастия.
Сега отидох да я посетя и видях, че тя все още работеше по специалността си, но положението й не бе така цветущо, както преди. Някакъв господин, чиято дъщеря била отвлечена, я осъдил за участие в престъплението и тя за малко не отишла на бесилката. Разноските по делото едва ли не я разорили, така че сега живееше в много скромна обстановка; при това нямаше вече предишната си репутация като акушерка. Жената обаче — така да се каже — не се предаваше, понеже бе енергична и предприемчива и й бяха останали малко пари; тя бе отворила заложна къща и не живееше зле.
Прие ме много учтиво и със свойствената си приветливост ми каза, че не ме уважава по-малко, понеже съм обедняла; погрижила се била момчето ми да бъде добре гледано, макар да не съм могла вече да плащам обещаната издръжка; жената имала достатъчно средства и затова не трябвало да бера грижа; когато се замогна достатъчно, ще мога да й се наплатя.
Казах й, че парите ми са доста намалели, но че притежавам някои вещи, които имат известна стойност, и я моля да ме упъти как да ги превърна в пари. Извадих златната огърлица, като й казах, че ми е подарък от мъжа ми. Сетне й показах двете парчета плат, които казах, че съм ги донесла от Ирландия, и малкия брилянтен пръстен. Сребърните съдове и лъжичките бях успяла да продам сама преди това, а тя пък предложи да купи бельото за родилка, смятайки, че е мое лично. Обясни ми, че сега имала заложна къща и може да ми продаде нещата. Тя скоро повика подходящи лица, които ги купиха без всякакво колебание, и то на добра цена, като видяха в чии ръце са.
Започнах да мисля, че тази тъй ценена жена ще може да ми помогне да намеря някаква почтена работа, защото на драго сърце бих се заловила да върша каквото и да било. Но с честни работи тя не се занимаваше. Да бях по-млада, може би щеше да ми помогне да си намеря някой покровител, но сега въобще не мислех вече да си изкарвам прехраната по такъв начин, тъй като бях надминала петдесетте.
Най-после тя ме покани да отида да живея у нея, докато си намеря подходяща работа, като ме увери, че нямало да ми струва много. На драго сърце приех поканата й. Сега, когато животът ми стана сравнително по-лек, можах да дам на отглеждане и малкия син от последния си мъж. И тук тя ме улесни, като поиска да й плащам, ако мога, само пет лири годишно. Това беше такава помощ за мене, че за доста дълго изоставих лошия занаят, който бях захванала. Бях петимна да се уловя на някаква работа, но за човек без връзки това бе много трудно.
Най-после намерих юрганджийска работа; шиех и фусти и тям подобни и така започнах да си изкарвам прехраната. Работех здравата и бях много доволна. Но дяволът си е упорит. Той бе твърдо решил да ме накара да му служа и постоянно ме подканваше да изляза на разходка, тоест да видя дали ще ми се удаде случай да пипна нещичко постарому.
Една вечер сляпо се подчиних на заповедта му и дълго обикалях из улиците, но не попаднах на нищо. Недоволна от неуспеха си, излязох и следващата вечер. Минавайки край една кръчма, видях през отворената врата на малката стаичка15 една сребърна бирена чаша, забравена на масата (по това време много ги имаше по кръчмите). Навярно някаква компания бе пила там и небрежният келнер бе пропуснал да я прибере.
Съвсем свободно влязох в стаичката и като поставих чашата на края на пейката, седнах пред нея и тропнах с крак. След малко дойде едно момче и аз си заръчах чаша топла бира, защото времето беше студено. Момчето изтича навън и го чух да слиза в мазето да наточи бирата. Докато го нямаше, влезе едно друго момче.
— Искате ли нещо? — ме запита то.
— Не — отвърнах аз, — другото момче отиде да ми донесе една халба.
След малко чух жената при тезгяха да казва:
— Излязоха ли всички от пети номер? — (Аз седях в стаичката номер пет.) И момчето отговори:
— Да.
— Кой прибра сребърната чаша? — попита жената.
— Аз — каза едно друго момче. — Ето я. — И то посочи, изглежда, към друга чаша, която бе донесло по погрешка от друга стаичка; а може би, негодникът му неден, беше забравил, че не я е прибрал; както и да е, но чашата си беше до мене.
Много ми беше приятно да чуя всичко това, защото разбрах, че не са усетили, че чашата липсва, а я смятаха за прибрана. Изпих си бирата, повиках момчето, за да платя, и на излизане казах:
— Хем да пазиш сребърните чаши, момчето ми! — и му показах сребърната халба, в която ми бе донесло бирата.
— Пазим ги, госпожо. Пак заповядайте — рече момчето и аз си тръгнах.
Прибирайки се в къщи, аз си мислех, че трябва да разбера дали хазайката би ми помогнала, ако се озова натясно. Още същата вечер намерих удобен случай да поговоря с нея по този въпрос. Казах й най- напред, че искам да споделя с нея една извънредно важна тайна и я моля да не я открива никому. Тя отговори, че веднъж вече е запазила в най-строга тайна нещо, което й бях доверила по-рано, и затова нямам причини да се съмнявам, че сега ще запази и друга моя тайна. Рекох й, че ми се е случило нещо извънредно странно и разказах цялата история със сребърната чаша.
— А ти взе ли я със себе си, мила? — попита тя.
— Разбира се, че я взех! — отвърнах аз и я показах.
