— Но сега какво да правя? Ще отида да я върна.
— Да я върнеш ли? — възкликна тя. — Върни я, ако искаш да идеш право в Нюгейт!
— Че как може да са толкова долни хора, та да ме арестуват, като им я връщам? — рекох.
— Ти не познаваш този вид хора, дете мое — отвърна тя. — Не само ще те закарат в Нюгейт, но и ще те обесят без оглед на това, че най-почтено си върнала откраднатото; или пък ще те държат отговорна за всички други халби, които са изчезнали.
— Тогава какво да направя?
— Щом си я задигнала — рече тя, — няма как, ще я задържиш. Няма вече връщане назад. Впрочем халбата не е ли по-необходима на теб, отколкото на тях? — попита тя. — Де да можеше веднъж седмично да попадаш на такава находка.
С тези си думи хазайката ми се представи в съвсем друга светлина и разбрах, че откакто има заложна къща, около нея се навъртат лица, съвсем различни от порядъчните хора, които срещах у нея преди.
Това ми стана още по-ясно, след като прекарах известно време в къщата й. Често виждах да носят дръжки на саби, вилици, сребърни чаши и други неща не за да ги залагат, а направо за продан: тя купуваше всичко, без да задава въпроси, и печелеше добри пари. Тя винаги стопяваше сребърните предмети, които купуваше, за да не би някой да си познае откраднатите неща. Една сутрин дойде при мене и ми каза, че ще топи сребърни съдове и ако искам, може да прибави и моята халба. Съгласих се на драго сърце. Тогава тя я претегли и ми даде пълната й стойност в сребро. По-късно научих, че не правела така с другите си клиенти.
Един ден, както си работех — бях в доста потиснато настроение, — тя започна да ме подпитва какво ми е. Казах й, че съм много отчаяна, задето имам малко работа и съм без всякакви средства, и просто не знам какво да правя. Тя се изсмя и ми каза, че трябва отново да се поразходя и да си опитам късмета. Може пак да се случи да намеря някой сребърен съд.
— Ах, майко — рекох, — че аз нямам никакъв опит в този занаят. Ще ме пипнат и тогава с мене е свършено.
— Ще ти намеря една приятелка, от която така ще научиш занаята, че няма да й отстъпваш по сръчност.
Това нейно предложение ме уплаши, защото досега нямах никакви съучастници, нито въобще познавах крадци. Но тя разсея всичките ми опасения. За кратко време с помощта на тази съучастничка станах не по- малко дръзка и не по-малко сръчна от Мол Кътпърс16, макар че далеч не можех да се меря с нея по хубост, ако славата й отговаряше на истината.
Жената, с която ме свърза хазайката, бе специалистка в три вида кражби, а именно: кражби в магазини, задигане на портмонета и смъкване на златни дамски часовници. Последния вид кражба тя вършеше толкова сръчно, че остана ненадмината. На мен много ми допадаха първият и последният вид кражби и известно време чиракувах при нея безплатно, както, да речем, едно момиче чиракува при акушерка.
Най-после тя ме остави да практикувам. Беше ми предала майсторството си и аз няколко пъти вече много ловко откачвах часовника, който висеше на колана й. Накрая тя ми посочи една тлъста плячка — млада бременна жена с много хубав часовник. Бяхме нагласили да извърша кражбата, когато жената излиза от черква. Тя вървеше от едната й страна и като стигна до стълбите, уж политна и се блъсна в жената толкова силно, че последната си глътна езика от страх и двете изпищяха. Точно когато тя се блъсна в жената, аз хванах часовника и го държах така, че при движението, което жената направи, куката изскочи напред и го откачих, без тя да усети. Веднага избягах, като оставих учителката си да се оправя както може с жената. Последната малко след това се съвзела от уплахата и забелязала, че й няма часовника.
— О — извикала учителката ми, — бас държа, че оная негодница ме събори. Жалко, че чак сега открихте, че ви няма часовника. Можехме да я хванем.
Тя така сръчно извъртяла работата, че никой не я заподозрял. Един час по-късно се прибра. Това беше първата ми кражба със съучастник. Часовникът беше действително много хубав, с разни украшения по него, и хазайката ми ни даде двадесет лири, които си поделихме. По този начин бях вече зачислена между най- изкусните крадци, закоравяла дотам, че не чувах гласа на съвестта си.
Така дяволът, който започна да ме тласка към зло, когато бях в крайна бедност, ме направи престъпница и аз продължавах да крада дори когато вече не бях в такова бедствуващо положение. По това време имах повече работа и тъй като бях доста сръчна шивачка, можех да си изкарвам прехраната по честен начин.
Трябва да кажа, че ако бях имала такива изгледи за работа в началото, ако тогава ми се бе представила възможността да си изкарвам прехраната с труд, никога нямаше да хвана този лош занаят, нито да попадна в такава лоша банда, с каквато се свързах. За жалост аз станах изкусна крадла, и то извънредно смела, главно защото дълго време упражнявах този занаят, без да бъда заловена. Накратко казано, двете с новата ми съучастничка излизахме толкова дълго, без да ни хванат, че станахме не само много смели, но и забогатяхме. По едно време бяхме събрали двадесет и един златни часовници.
Спомням си, че един ден (навярно под влиянието на някой добър дух, ако има такъв) се размислих и си казах:
„Имам вече достатъчно стока на ръка (моята част възлизаше почти на двеста лири). Отначало мизерията ме накара да изкарвам хляба си чрез кражби. Сега, когато вече не съм в немотия и мога да печеля пари с честен труд, му е времето да се откажа от престъпния живот, докато не са ме пипнали; ако веднъж ме хванат, свършено е с мене.“
Ако бях използувала щастливия момент и се бях вслушала в този глас, откъдето и да идваше той, още можех да си осигуря лесен живот. Но другояче бе отредила съдбата. Проклетият дявол, който ме бе въвлякъл в този порочен занаят, ме държеше твърде здраво в ръцете си, за да ме остави да го напусна; както бедността ме бе тласнала към престъпен живот, така алчността ме караше да продължавам този занаят; и тъй, за мене нямаше връщане. На доводите, с които разумът ми ме убеждаваше да се откажа от кражбите, алчността отговаряше:
„Продължавай, досега ти е работил късметът. Карай, докато си събереш четири-петстотин лири, пък тогава ще можеш да живееш в охолство, без изобщо да работиш.“
Ето как, веднъж попаднала в ноктите на дявола, бях прикована като от някаква магия и нямах сили да изляза от този омагьосан кръг, докато не затънах в море от беди и ми бе невъзможно да се измъкна.
Във всеки случай тези мисли оставиха известни следи в съзнанието ми и ме накараха да действувам по- внимателно от преди и по-предпазливо от хората, които ме бяха научили на този занаят. Обаче моята другарка (би трябвало да я наричам моя учителка) няма късмет. Тя и една нейна ученичка бяха заловени, когато се опитвали да откраднат две парчета батиста от един търговец в Чийпсайд. Забелязал ги някакъв работник със зорки като на орел очи. Обискирали ги и намерили батистата у тях.
Това беше достатъчно, за да ги пратят в Нюгейт, където им припомнили и за някои от миналите им прегрешения. Срещу тях имало обвинение и за две други кражби и понеже всичко било напълно доказано, съдът ги осъдил на смърт. И двете заявили, че са бременни, макар моята учителка да беше толкова бременна, колкото и аз.
Отначало често ходех да ги навестявам и утешавам и винаги се питах кога ли ще дойде и моят ред. Но тази тъмница, където бях родена и където бе страдала майка ми, ме изпълваше с такъв ужас, че скоро престанах да ги посещавам.
Уви, ако бях взела поука от тяхното нещастие, щях да бъда щастлива — поне нямаше да попадна в затвора. Но аз продължих греховния си път, защото чашата на страданията ми не бе още пълна.
Моята другарка, която беше заклеймена като непоправима рецидивистка, бе екзекутирана; по-младата крадла бе помилвана, но дълго лежа и гладува в затвора, докато най-после я включиха в една обща амнистия и пуснаха на свобода.
Ужасната съдба на другарката ми ме изплаши здравата и доста дълго време не смеех да предприемам нищо. Една нощ обаче в квартала се разнесоха викове:
