запази място в дилижанса. Хазайката искаше прислужницата да ми помага до последния момент и да се качи с мен в колата, но аз й казах, че това не е нужно. На тръгване тя ми рече, че е сигурна, че ще й пиша и ще я посетя, когато дойда в града, защото знае колко обичам детето си. Уверих я, че ще направя така, сбогувах се и напуснах този дом със задоволство, въпреки че бях толкова добре гледана там.
Отидох с дилижанса не до края, а до градчето Стоун в Честър, където не само нямах никаква работа, но и не познавах никого. Но когато човек има пари в джоба си, той навсякъде се чувствува у дома си. Останах там два-три дена, докато намеря място в някой друг дилижанс за Лондон. Пратих писмо на моя приятел, че ще бъда еди-кога си в Стоуни Страдфорд, където кочияшът на дилижанса ми беше казал, че ще спре.
Случи се така, че на отиване не се качих на редовния дилижанс, а на една кола, която беше наета от няколко господа, които отиваха за Уест Честър на път за Ирландия. Сега същата кола се връщаше обратно, без да спира на обикновените спирки на дилижансите. Тази именно кола пристигна в неделя в Стоун и понеже нямаше право да пътува неделен ден, коларят има време да се приготви да тръгне на следния ден.
Моят приятел обаче получил писмото ми много късно и не успя да стигне до Стоуни Стратфорд навреме, за да се срещнем вечерта; срещнахме се на следната утрин в Брикхил точно когато нашата кола влизаше в градчето.
Признавам, че много се зарадвах, като го видях, защото ми беше малко мъчно, че не се срещнахме вечерта. Особено ми хареса, че пристигна в една разкошна карета е четири коня, придружен от лакей.
Колата ми спря пред една странноприемница в Брикхил, където беше отседнал и моят приятел. Той ме посрещна много мило и щом влязохме в хана, поръча обед. Аз се учудих, защото мислех, че веднага ще продължим за Лондон. Той обаче рече, че трябва да си почина от пътуването и че в това малко градче странноприемницата била много добра; не искаше и да чуе за пътуване този ден.
Аз не настоявах много, тъй като той беше дошъл толкова далече да ме посрещне и беше направил такива разноски; пък и предложението му беше разумно и затова реших да му направя удоволствие и да се съглася.
След обед отидохме да разгледаме града и черквата и да се разходим из полето, както обикновено правят всички, които пристигат за първи път в един град; съдържателят на странноприемницата дойде с нас да ни покаже черквата. Забелязах, че приятелят ми много разпитва за свещеника и веднага разбрах накъде бие. Явно беше, че той ще ми предложи да се оженим тук. Естествено аз моментално реших да приема, защото в положението, в което се намирах, не можех да му откажа; пък и нямаше защо да се излагам на повече рискове.
Но докато тези мисли се въртяха в главата ми, което всъщност трая няколко секунди, видях, че ханджията го дръпна настрана и почна да му шепне, но достатъчно високо, за да доловя това-онова. Ясно дочух думите:
— Сър, ако случайно имате нужда от…
Макар че не чух края на фразата, досетих се, че той каза нещо в следния смисъл:
— Сър, ако имате нужда от свещеник, аз съм приятел с тукашния поп, който живее наблизо. Напълно можете да разчитате на неговата дискретност.
На това моят приятел отговори достатъчно високо, за да мога да го чуя:
— Много добре. Мисля, че ще имам нужда.
Едва се бяхме върнали в странноприемницата, и той започна с жарки думи да ме увещава да се венчаем веднага. Каза, че понеже е имал късмет да ме срещне пак и всичко било уредено, аз ще го направя безкрайно щастлив, ако се съглася веднага да турим край на всички протакания.
— Какво! — рекох аз, като се зачервих леко. — Да се венчаем в хан, насред път! Господи, как можете да говорите така!
— Ами как другояче да говоря — отвърна той. — Та нали дойдох с това намерение. Ей сега ще ви покажа какво съм приготвил. — И той измъкна една връзка книжа.
— Вие ме плашите — рекох аз. — Какви са тези книжа?
— Не се страхувайте, мила — каза той и ме целуна. (Той за първи път си позволи да ми каже „мила“.)
След това повтори:
— Не се страхувайте, ей сега ще видите какви са тези хартии — и той ги разгъна.
Първият документ беше бракоразводното решение, в което бяха изложени всички доказателства за безнравственото поведение на жена му. След това имаше документи от свещеника и църковните настоятели на енорията, с които се удостоверяваше, че тя е погребана и се посочваше причината на смъртта й. Следваше препис от нареждането на коронера13 за свикване на съдебните заседатели и от решението на последните, с което се даваше заключение „non compos mentis“14.
Той беше донесъл тези книжа, за да ме убеди, че е законно разведен, макар че не бих се подвоумила да го взема и без всички тези доказателства. Все пак аз ги прегледах доста внимателно и му казах, че наистина всичко е много ясно, но че нямаше нужда да ги носи със себе си, тъй като има още много време. Той ми отговори, че може би за мен има време, но той е чакал достатъчно дълго.
Видях, че има още няколко пакетчета, обвити в хартия, и го попитах какво има в тях.
— А, ето въпроса, който исках да ми зададете — рече той и разтвори единия пакет. Вътре имаше кутийка от шагренова кожа, от която извади един диамантен пръстен и ми го подаде. Не можех да не го приема, дори и да исках, защото той веднага ми го сложи на пръста; затова направих реверанс и го приех. След това той извади един друг пръстен.
— Този е за друг случай — рече той и го сложи в джоба си.
— Все пак покажете ми го — казах аз и се усмихнах. — Отгатвам за какъв случай го пазите и мисля, че сте луд.
— Щях да съм луд, ако не бях го взел — отвърна той, но не ми го показа.
Имах голямо желание да видя пръстена и затова казах:
— Добре, но покажете ми го, моля ви се.
— Почакайте — отвърна той, — най-напред вижте това. — И той разгърна един свитък и започна да го чете.
— Гледай ти, че това било вула!
— Та вие сте се побъркали! Сигурно сте били напълно убеден, че ще се съглася при първата ви дума, или пък сте решен да не приемате никакъв отказ.
— Точно така — каза той, — решен съм да не приемам никакъв отказ.
— Но може би се заблуждавате — рекох.
— Не, не — извика той, — не трябва да ми отказвате, не приемам отказ — и започна да ме целува така бурно, че просто не можех да го спра.
Както ходехме напред-назад из стаята, увлечени в разговор, той ме грабна неочаквано в прегръдките си, хвърли ме на леглото и легна до мен. Държейки ме здраво притисната до гърдите си, но без да извърши нищо неприлично, той започна да ме уверява в любовта си, да ме умолява и увещава да се съглася, като рече, че няма да ме остави да стана, докато не му обещая, че ще се венчая за него. Най-после аз казах:
— Май наистина сте решили да не приемате никакъв отказ.
— Не, не — извика той, — не трябва да ми отказвате, не бива да ми отказвате, няма да ми откажете.
— Е, тогава няма да ви откажа — рекох аз и го целунах леко, — само ме пуснете да стана.
Той изпадна във възторг от съгласието ми, дадено по такъв мил начин, и по едно време си помислих, че той ще реши, че вече сме женени, и няма да чака формалностите. Оказа се обаче, че съм несправедлива към него, защото той ме хвана за ръката, изправи ме на крака и като ме целуна два-три пъти, благодари ми за съгласието.
Той така преливаше от щастие, че сълзи се появиха в очите му.
Обърнах се настрана, защото и аз се просълзих, и го помолих да ми разреши да се оттегля за малко в стаята си. Ако у мен някога е имало капка разкаяние за отвратителния живот, който бях водила двадесет и четири години, това разкаяние дойде именно в този момент. „Какво щастие е — си казах аз, — че хората не
