че ако желая, тя би могла по-скоро да ме освободи от бремето ми, тоест просто казано, че ако искам да туря край на неволите си, тя можела да ми даде някакво средство за помятане. Аз обаче не закъснях да й заявя колко ми е противна подобна мисъл и трябва да й се признае, тя отклони въпроса толкова ловко, щото не бих могла да твърдя с положителност дали с имала такова намерение, или просто е изразила отвращението си от аборта въобще. Защото тя така умело подбираше думите си и толкова бързо схвана мисълта ми, че успя да изкаже отрицателното си становище, преди да мога да се дообясня.
За да предам тази част от разказа си в най-сбитата възможна форма, ще кажа, че напуснах квартирата си на улица Сейнт Джоунс и отидох при новата си хазайка. Там се отнасяха толкова вежливо с мене, полагаха такива грижи, всичко беше толкова добре, че не можех да се начудя. Отначало не виждах каква изгода може да има хазайката от мене. После обаче се научих, че тя открито заявявала, че не печели нищо от храната на квартирантките си (пък и не би могла да си изкарва много от нея), но че другите клонове на работата й били доходни. А с тях, уверявам ви, тя си докарваше много пари, защото имаше неимоверно голяма клиентела, както вън от къщи, така и в дома си, и децата на всичките й клиентки бяха плод на извънбрачна любов, тоест, просто казано, на проституцията.
Докато бях у нея, за около четири месеца, дванадесет леки жени родиха в заведението й и, струва ми се, гледаше около тридесет и две жени по домовете им, една от които беше на квартира при старата ми хазайка на улица Сейнт Джоунс и беше предмет на внимание и нежни грижи, както по-рано и аз самата.
Това особено ярко показва как се шири развратът в нашия век; колкото и грехове да имах, това ме потресе. Къщата, в която бях, и главно дейността на хазайката, взе да ме отвращава. Все пак трябва да заявя, че през цялото ми пребиваване там не видях, нито пък мисля, че можеше да се види, и най-малка проява на неблагоприличие.
Никога не се виждаше мъж да се качва горе, освен за да посети родилките през месечното им пребиваване след раждането, и то винаги придружен от старата хазайка, която, за да запази доброто име на заведението си, забраняваше през този месец на кой да е мъж да докосне жена, дори собствената си жена; тя заявяваше, че и било все едно колко деца се раждат в къщата й, но не желаела жените там да зачеват.
Може би беше излишно строга в тази насока, но все пак това престараване бе похвално, защото по този начин тя поддържаше доброто име на заведението си, ако може да се каже, че то се радваше на добро име. За нея се казваше, че макар да се грижи за жените, станали жертва на разврата, тя с нищо не бе допринесла за тяхното падение. Но въпреки всичко нейният занаят ми се струваше греховен.
Докато бях там, преди още да родя, получих писмо от моя довереник в банката, пълно с любезности, с което настояваше да се върна в Лондон. Писмото бе пътувало две седмици, защото бе пратено в Ланкашир и след това препратено. Той ми съобщаваше, че е получил решение за развод и че бил готов да изпълни задължението си спрямо мене, ако се съглася да се омъжа за него. Писмото завършваше с много нежности и уверения в добрите му чувства, които навярно не би хранил към мен, ако знаеше истинското ми положение, и които ни най-малко не заслужавах.
Датирах отговора си от Ливерпул, но го пратих по човек, като обясних, че уж писмото е било пратено до една приятелка в града. Честитих му новоспечелената свобода, но изказах съмнение дали е законно той да се преженва. Писах му, че вероятно той много сериозно ще обсъди положението, преди да се реши на такава стъпка, тъй като последиците й са твърде сериозни. В заключение му пожелах успех, без да му дам да разбере какво мисля и без да отговарям на предложението му да дойда при него в Лондон, но отдалече намекнах за намерението си да се върна към края на годината (писмото писах през април).
Към средата на май родих едно здраво момченце. Състоянието ми беше много добро, както и след предишните раждания. Хазайката ми прояви всичката си вещина като акушерка, която далече надминаваше тази на акушерките, които познавах. Тя толкова добре се грижеше за мене по време на раждането и след него, че майка да ми беше, нямаше да е по-внимателна. Надявам се, че никоя жена няма да бъде подтикната към разврат, като прочете как благодарение сръчността на хазайката си излязох от трудното положение, в което бях изпаднала; тя е отдавна в гроба и вече няма такива като нея.
Около двадесетина дни след раждането получих второ писмо от приятеля си в банката, с изненадващата новина, че окончателно се развел с жена си, като й връчил решението за развода в еди-кой си ден. А на всичките ми скрупули за повторната му женитба получих отговор колкото неочакван за мене, толкова нежелан за самия него: като научила, че е получил развод, жена му, която и преди това изпитвала угризения на съвестта за поведението си спрямо него, се самоубила още същата вечер.
Той много красноречиво изразяваше съжалението си за смъртта й и ме уверяваше, че ни най-малко не е виновен за трагичния й край. Той само искал да се освободи от тази жена, която го злепоставила по нечуван начин. Въпреки това бил много опечален от нещастието и не му оставало нищо радостно на този свят освен надеждата, че ще дойда да го ободря с присъствието си. След това най-настойчиво ме умоляваше да му обещая, че поне ще дойда в Лондон, за да го видя и да говорим пак.
Тази новина много ме изненада и започнах сериозно да обмислям положението си. Чудех се как ще гледам това дете и просто не знаех какво да правя. Най-после издалече загатнах за тази работа на хазайката. В продължение на няколко дни бях много посърнала и тя непрекъснато настояваше да разбере защо съм загрижена. В никой случай не можех да й разкрия, че имам предложение за женитба, след като толкова пъти й бях казвала, че съм омъжена. Не знаех какво да й кажа и само признах, че имам голяма грижа, която не мога да доверя никому.
Няколко дни наред тя най-настоятелно ме подканяше да й се доверя, но аз й отговарях, че ми е невъзможно да разкрия тайната си на когото и да било. Това още повече усилваше любопитството й. Тя ме уверяваше, че са й били доверявани най-големи тайни от такова естество, че работата й налага дискретност, защото самата тя много би пострадала, ако разкриеше подобна тайна.
Тя ме попита дали някога съм я чула да бъбри за чужди работи и какво основание имам да се опасявам, че ще раздрънка тайната ми. Рече ми, че ако кажа на нея какво ме мъчи, все едно, че на никого не съм го казала; тя ще мълчи като гроб; пък и не вярва моят случай да е толкова необикновен, та да не може да ме избави от затруднение. Ако не й разкрия тайната си, тя не може да ми помогне, което иначе с удоволствие би направила. Тя бе така дяволски красноречива и говореше така убедително, че просто нищо не можеше да се укрие от нея.
И така, аз реших да й открия сърцето си. Разправих й за женитбата си в Ланкашир и как и двамата сме останали излъгани; как сме се събрали и отново сме се разделили; как мъжът ми ме е освободил от всякакви задължения и ми е дал пълна е свобода да се оженя пак, като е обещал, че никога няма да предявява права над мен, няма да ме безпокои, нито да ме издаде. Казах й, че се считам свободна, но че страшно ме плаши мисълта какво може да последва, ако се омъжа повторно и после се разбере, че съм вече женена.
След това й споменах за привлекателното предложение, което ми беше направено, и й показах нежните писма, с които моят приятел ме викаше да отида при него, като зачеркнах името му и редовете, където се говореше за самоубийството на жена му, и само казах, че тя е умряла.
Тя почна да се смее на колебанията ми да се оженя и ми каза, че моят брак не е никакъв брак, а просто двойна измама, и щом сме се разделили по взаимно съгласие, бракът е разтрогнат и нито за мен, нито за него съществува някакво задължение. Доводите се лееха от устата й и накратко казано, тя успя да разсее колебанията ми, за което впрочем помогна и собственото ми желание.
Но тогава дойдохме до главната трудност — детето. Според нея то трябваше да бъде отстранено, и то така, че никой никога да не може да го открие. Знаех, че не бих могла да се оженя, ако не скрия детето, защото по възрастта му приятелят ми щеше да разбере, че то не само е родено, но е и заченато, след като бях говорила с него, и това би развалило цялата работа.
Сърцето ми се късаше, като си помислех да се разделя завинаги с детето си, тъй като то може би щеше да бъде убито или уморено от глад, или лошо гледане, което е едно и също. Тази мисъл ме изпълваше с ужас. Всички жени, които се съгласяват да бъдат освободени от децата си по този път, за да не им пречат, както се казва, и за да се спази благоприличието, би трябвало да помислят, че това е само един удобен начин да ги пратят на онзи свят, тоест да ги убият, без да се излагат на опасност. За тези, които са се занимавали с деца, е съвършено ясно, че ние се раждаме безпомощни, не сме в състояние да задоволим сами нуждите си, нито дори можем да кажем от какво се нуждаем. Без чужда помощ детето загива. Но помощта, която то получава от майката или от някого другиго, трябва да се дава с любов и умение; без тях
