половината от новородените деца биха умрели, макар и да им се дава храна, и половината от тези, които оживеят, биха били сакати или идиоти, или без крак или ръка, или пък умствено недоразвити. За мен няма никакво съмнение, че отчасти по тези причини природата е вложила в сърцето на майката любов към децата й. Без майчината любов жените не биха могли да се посветят така всеотдайно на грижите и тревогите, които изисква отглеждането на децата.
Майчината грижа е абсолютно необходима за живота на децата и да ги лишиш от нея, значи да ги убиеш. Да повериш детето си на хора, които нямат у себе си естествената обич към това дете, значи да го лишиш от грижа и любов и дори понякога от живот; това е равносилно на умишлено убийство и няма значение дали детето ще умре, или ще живее.
Такива мисли се въртяха в главата ми и аз виждах бъдещето на детето си в най-черни и страшни краски. Понеже бях станала съвсем откровена с хазайката си (наричах я вече майка), споделих с нея мрачните си мисли и й казах, че живея непрекъснато в ужасен тормоз. Този път тя се показа по-несигурна. Но тъй като беше толкова обръгнала на подобни неща и никакви религиозни съображения и морални преценки не й правеха впечатление, тя не се трогваше също и от проявите на майчина любов. Запита ме дали не е била внимателна и нежна към мен като към собствено дете. Казах й, че действително е много нежна и мила с мен.
— А когато напуснеш моя дом, миличка — рече тя, — какво ще бъдеш за мен? Ще ли ме е грижа, ако те обесят? Не мислиш ли, че има жени, които се гордеят с това, че се отнасят към децата, оставени на техните грижи, като към свои собствени, защото това им е занаятът, с който си изкарват хляба? Да, да, моето момиче, не се страхувай. Ами как сме били отгледани ние? Сигурна ли си, че те е отгледала собствената ти майка? А пък я виж каква си дебеличка и хубавичка каза старата вещица, като ме погали по лицето. Не се безпокой, дете мое — продължи тя, — аз не наемам убийци. Аз поверявам децата на най-добрите гледачки, които могат да се намерят. На тях не им липсва нито обич към децата, нито умение и сред поверените им деца смъртността не е по-голяма, отколкото сред тези, за които се грижат собствените им майки.
Тя ме засегна на болното място, като запита дали ме е отглеждала собствената ми майка, защото много добре знаех, че съм отраснала при чужди хора. Аз се разтреперих и почувствувах, че побледнявам.
„Тази жена не може да бъде такава вещица — помислих си аз, — че да знае къде съм родена и как съм израсла.“
Погледнах я изплашено, но след малко разсъдих, че не е възможно тя да знае каквото и да било за мен и страхът ми постепенно се разсея.
Тя забеляза, че нещо ме смути, но не можа да отгатне причината и продължи да ме убеждава, че е глупаво да предполагам, че децата умират, ако не ги гледа собствената им майка. Тя повтори няколко пъти, че за децата, които дава на отглеждане, се полагат такива грижи, каквито биха положили и истинските им майки.
— Може би това е вярно, майко — рекох, — но страхът от тези неща е дълбоко вкоренен у мен.
— Хайде тогава — подкани ме тя, — кажи ми някои от нещата, от които се боиш.
— Ами че ти даваш някоя пара на тези хора, за да вземат детето и да се грижат за него, докато е живо. Сигурно тези хора са бедни и имат интерес да се освободят колкото могат по-бързо от задължението си. Тогава как мога да се съмнявам, че за тях е най-изгодно детето да умре и затова няма да се грижат особено много за него?
— Празни приказки и фантазии — възрази тя. — Нали ти казвам, че тяхната печалба зависи от живота на детето и затова те го гледат като истински родители.
— О, майко — рекох аз, — само да можех да бъда сигурна, че ще се грижат добре за моето бебенце и ще се отнасят човешки към него, така щастлива щях да съм. Но не мога да бъда убедена в това, освен ако видя със собствените си очи как се грижат за него. А в положението, в което се намирам, ако ходя да го наглеждам, значи да съсипя живота си. Просто не зная какво да правя.
— И таз добра! — възкликна акушерката. — Хем искаш да виждаш детето, хем не искаш! Хем искаш да го скриеш, хем искаш да се издадеш! Това е невъзможно, мила моя, и ти трябва да постъпиш, както много други майки преди тебе и да се задоволиш с това положение. Не може всичко да бъде, както ти го желаеш.
Ясно схванах какво искаше да каже с „други майки“; мисълта й беше „други к…“, но тя не желаеше да ме обиди. Всъщност в този случай аз не бях к…, а законна съпруга, ако не считаме предишните ми бракове.
Във всеки случай, каквато и да бях, не можех да преглътна безсърдечието, типично за жените, упражняващи тази професия. Не можех да бъда безчувствена и безразлична към съдбата на детето си и запазих към него майчинската си обич толкова дълго, че почти се бях отказала от моя приятел в банката, който не преставаше да ме моли да се върна при него. Той така упорито настояваше да се оженим, че просто нямаше как да му откажа.
Един ден хазайката ми пак дойде при мен с всичките си уверения.
— Хайде, миличка — рече тя, — намерих нещо, което ще те задоволи: ще можеш да наглеждаш детето си, без хората, които го гледат, да знаят коя си.
— О, майко — извиках аз, — ако успееш да направиш това, ще ти бъда вечно задължена.
— Съгласна ли си да плащаш ежегодно една малка сума, малко повече, отколкото обикновено давам на жените, които гледат чужди деца?
— О, да, на драго сърце, щом те няма да узнаят коя съм.
— Колкото до това, можеш да бъдеш напълно спокойна. Жената няма да смее да разпитва коя си, що си. Един-два пъти в годината ще отиваме с тебе да видиш детето, да разбереш как се грижат за него и да се увериш, че е в добри ръце, без никой да знае коя си.
— А мислиш ли — запитах аз, — че като го видя, няма да се издам, че съм му майка? Мислиш ли, че ще мога да се държа спокойно?
— Чудо голямо, и да се издадеш, от това жената няма да научи много неща за тебе. При това ще й забраня да се интересува за тебе и ако иска много да знае, ще й отнемем детето и тя ще загуби парите, които получава.
Това много ми хареса. Другата седмица пристигна една селянка от Хърфорд или околните села, за да вземе детето за десет лири. Срещу пет лири годишно в повече тя щеше да довежда детето в дома на акушерката, когато поискаме, или пък ние щяхме да отиваме на село да видим как се грижи за него.
Жената изглеждаше здрава и приятна селянка, добре облечена и спретната. И така, с болка на сърцето и много сълзи й предадох детето си. Бях вече ходила в Хъртфорд, за да видя къщата й, която ми хареса. Обещах й богато възнаграждение, ако се отнася добре към детето, така че тя веднага разбра, че съм негова майка. Но тя живееше в много уединено място и явно нямаше никакво намерение да ме разпитва, така че се чувствувах в пълна безопасност. Накратко казано, съгласих се да й поверя детето и й дадох десет лири, тоест дадох ги на хазайката си, която й ги предаде пред мен. Селянката обеща да не ми връща детето, нито да иска нещо повече за отглеждането или възпитанието му. Аз обаче й рекох, че ако го гледа много добре, ще й давам по нещо винаги когато отида да го видя; така че не се задължих да й плащам още по пет лири годишно, а само обещах това на хазайката си. И така, голямата грижа се махна от плещите ми. Макар че това разрешение на въпроса не ме задоволи напълно, то все пак бе най-удобното за мен при положението, в което се намирах.
Тогава почнах да пиша на моя приятел в банката по-нежни писма и към началото на юли му съобщих, че възнамерявам да пристигна в Лондон през август. Той ми отговори най-пламенно, като ме молеше да го предупредя своевременно, за да може да дойде да ме посрещне на около два дни път от града. Почувствувах се хваната натясно и не знаех какво да отговоря. Най-после реших да замина за Уест Честър, за да може той да види, че пристигам с дилижанса оттам; страхувах се да не би да разбере, че не съм била в Ланкашир, макар да нямах никакви основания за опасенията си.
Исках да пропъдя страховете си, като погледна разумно на въпроса, но всичките ми усилия бяха напразни; така си бях втълпила тази мисъл, че не можех да се освободя от нея. Освен това ми хрумна, че ако замина за провинцията, това ще заблуди и хазайката ми, защото тя не знаеше дали новият ми кандидат живее в Лондон, или в Ланкашир; и затова, когато й съобщих решението си, тя беше напълно убедена, че ще се оженя в Ланкашир.
И така, аз се приготвих за път, сбогувах се с нея и изпратих момичето, което ми прислужваше, да ми
