викала.
— Викаше високо:
„Джеми, Джеми, върни се, върни се!“
Аз се разсмях.
— Не се смей, мила — рече той, — вярвай ми, чух гласа ти така ясно, както ти сега чуваш моя. Мога и пред съд да се закълна, ако искаш.
Думите му ме изненадаха и слисаха; дори се изплаших. Тогава му разказах как съм го викала. След като се забавлявахме известно време с това, аз му казах:
— Вече няма да ме напущаш. Предпочитам да отида да живея накрай света, но с тебе.
Той ми рече, че ще му бъде много тежко да ме напусне, но понеже е необходимо, надява се, че поне аз няма много да страдам; колкото до себе си, той си дава сметка, че раздялата ни ще го погуби. Тъй като пътуването до Лондон е дълго, рече той, по-добре е да не пътувам сама; нему е все едно накъде ще върви и затова е решил да ме придружи до Лондон или до някое близко градче. Ако тогава ме напусне, без да си вземе сбогом, нека не му се сърдя; дори ме накара да му обещая това.
Сетне ми разправи как в едно градче по пътя, не зная къде, продал набързо конете си, освободил слугите и ги пуснал да си търсят късмета.
— И като останах сам — рече той, — пролях няколко сълзи при мисълта колко по-щастливи бяха те от господаря си, защото можеха да потърсят работа в първата богата къща, която видят, а аз не знаех нито къде да отида, нито какво да правя.
Аз пък му казах, че съм била толкова нещастна и отчаяна, когато той ме изоставил, че никога няма да се отделя от него и ще го следвам навсякъде. Приех да отидем заедно до Лондон, но не се съгласих да ме напусне, без да се сбогува. Рекох му на шега, че ако направи така, пак ще го викам с висок глас да се върне, както миналия път. Тогава извадих часовника и му го дадох заедно с пръстените и десетте гини. Той обаче не искаше да ги приеме, което събуди в мен подозрения, че е решил да ме напусне по пътя.
Всъщност положението, в което се намираше, страстните думи на писмото му, милото му и джентълменско държание през цялото време, загрижеността му за моето бъдеще, начинът, по който ме напусна, като ми остави такава голяма част от малкото пари, които имаше — всичко това ми беше направило такова впечатление, че мисълта да се разделя с него ми беше непоносима. След два дни напуснахме Честър — аз се качих на дилижанса, а той тръгна с коня си. Макар че той беше против, аз освободих прислужницата си в Честър, тъй като тя беше от този край, а в Лондон не държах слугиня. Казах му, че би било жестоко да взема бедната мома със себе си и да я изпъдя, щом стигна в града; пък и само напразно ще й плащам разноските по пътя. Така успях да го убедя и той се съгласи. Джеймс дойде с мен до Дънстабъл, на около тридесет мили от Лондон, където ми каза, че съдбата и собствените му нещастия го принуждават да ме напусне; имал съображения да не отива в Лондон, които не представлявали интерес за мен, и затова тук сме щели да се разделим. Обикновено дилижансът не спираше в това градче, но по моя молба този път колата остана петнадесет минути пред вратата на странноприемницата. Ние влязохме вътре и аз му казах, че щом той не може да дойде до Лондон, аз го моля да останем в града една-две седмици, за да имаме време да помислим как да избегнем раздялата, която ще съсипе и двама ни. При това добавих, че съм намислила нещо много интересно, което той може би ще одобри. Той намери предложението ми за разумно и веднага каза на ханджийката, че жена му се е разболяла внезапно, и то толкова тежко, че не може да продължи пътуването с дилижанса, което и е изморило до смърт. Помоли я да ни намери за два-три дни квартира в някоя частна къща, където да си почина малко. Ханджийката се оказа много свястна, възпитана и услужлива жена. Тя веднага дойде да ме види и ми каза, че имала две-три много хубави стаи в задната част на къщата, където не се чувал шумът от улицата, и сигурно ще ги харесам. Щяла да освободи една от прислужничките си от всякаква друга работа, за да може да прислужва само на мен. Това беше толкова мило от нейна страна, че аз веднага отидох да видя стаите, които се оказаха много хубави и извънредно добре мебелирани. Платихме на дилижанса, взехме си багажа и се настанихме в странноприемницата.
Казах на мъжа си, че ще живеем тук, докато свърша всичките си пари, и няма да го оставям да похарчи нито един шилинг от своите. Имахме малка приятелска разправия по този въпрос, но аз му рекох, че това, изглежда, е последният път, когато оставаме заедно, и затова го моля да изпълни желанието ми, като във всичко друго ще му се подчинявам; най-после той се съгласи.
Една вечер, когато бяхме излезли да се разходим из полето, аз му казах, че ще му обясня плана, за който бях споменала. Разправих му най-напред, че съм живяла във Вирджиния, че мъжът ми се е поминал преди няколко години, но вероятно майка ми е още жива. Рекох му, че ако стоките, които ми бяха изпратени от Америка, не се бяха повредили — впрочем аз доста преувеличих стойността им, — щях сега да притежавам голямо богатство и нямаше да има причини да се разделим. След това му описах как се заселват хората там, как им се дава земя безплатно и какви култури отглеждат. Изтъкнах му, че дори човек да купи земя, пак е много изгодно, защото цената й е невероятно ниска, и ако вземем със себе си английски стоки само за двеста-триста лири, няколко слуги и някои инструменти, ние бихме могли да живеем добре и за няколко години да натрупаме богатство.
Обясних му какво произвеждат там, как обработват земята и колко изкарват обикновено. Доказах му, че ако се установим във Вирджиния, ще забогатеем за няколко години и че това е толкова сигурно, колкото и фактът, че сега сме сиромаси.
Той беше много изненадан от предложението ми. Цяла седмица говорихме само за това и аз му доказах, дето се вика, черно на бяло, че е невъзможно да не успеем да се замогнем и да живеем много добре, стига само да проявим известно старание.
След това му изложих как ще събера една сума от около триста лири. Мъчех се да го убедя, че това ще бъде най-добрият начин да турим край на нещастията си и да подобрим положението си.
— След седем години — рекох — ние може би ще бъдем в състояние да поверим плантацията си на някой сигурен човек и да се върнем да живеем тук с доходите, които ще получаваме от нея.
Дадох му за пример някои хора, които бяха постъпили така и сега живееха много добре в Лондон.
Накратко казано, толкова настоявах, че той почти се съгласи, но постоянно ту едно съображение, ту друго осуетяваше проекта ми. В края на краищата той започна да настоява да отидем в Ирландия.
Каза ми, че ако човек се реши да живее на село и има с какво да си купи поне малко добитък, той може за петдесет лири годишно да наеме земя, за която другаде биха искали двеста лири. Земята била толкова плодородна, че ако не икономисваме много, сигурно ще живеем така добре, както живее в Англия един земевладелец, който има три хиляди лири годишен доход. Той мислел да ме остави в Лондон и да замине за Ирландия да си опита късмета. Ако успее да ми осигури живот, който да отговаря на уважението, което храни към мен, ще се върне в Англия да ме вземе.
Много се изплаших от това предложение, защото то значеше да се откажа от малкия си приход и да му предам целия си капитал, за да прави с него опити в Ирландия.
Но се оказа, че той е прекалено честен да поиска това от мен или да го приеме, ако му го предложа. Преди да мога да кажа нещо, той добави, че ще отиде сам, без да иска пари от мен. Ако стопанството му потръгне, той ще дойде да ме вземе и тогава с моите пари ще можем да го разширим и подобрим и да живеем, както е редно. Рече, че не би рискувал нито шилинг от моите пари, докато не направи опит със собствени средства. Накрая ме увери, че ако не може да направи нищо в Ирландия, ще се върне при мен и ще заминем заедно за Вирджиния.
Той толкова желаеше да изпита най-напред своя проект, че не можах да му наложа своя. Обеща ми да ми пише скоро след като пристигне там и да ми съобщи дали има изгледи да осъществи плана си; ако няма вероятност за успех, аз мога да почна да се стягам за път и като се върне, той на драго сърце ще тръгне с мен за Америка.
Не можах да го склоня да ми обещае нещо повече, макар че нашите спорове траяха близо месец; през всичкото това време се радвах на компанията му, най-приятната, която съм имала някога. Той ми разправи част от живота си, който действително ме изненада — толкова беше изпълнен с многобройни и разнообразни случки и приключения, че представляваше цял роман, по-интересен от всички романи, които някога съм чела; но за това ще разкажа по-нататък.
