никога няма да го измамя, но за съжаление ние не можем да живеем с малкото, което имам; то не ми стигало да живея в Южна Англия и по тази причина именно съм тръгнала с онази жена, която се наричаше негова сестра, тъй като тя ме уверявала, че с шест лири годишно мога да живея в напълно приличен пансион в някой си град Манчестер, където още не бях ходила. Понеже целият ми доход беше под петнадесет лири, мислех, че ще мога да живея доста добре, докато се оженя.
Той поклати глава и не каза нищо. Вечерта беше много тъжна, но все пак вечеряхме и спахме заедно. След като хапнахме малко, той се ободри и поръча бутилка вино.
— Хайде, мила моя — рече той, — макар че сме в тежко положение, няма смисъл да падаме духом. Хайде, отпусни се, аз ще се постарая да намеря някакъв изход. Щом ти можеш сама да се издържаш, това не е малко. Аз пак ще си опитам късмета. Един мъж трябва да мисли като мъж. Да изгубиш надежда, значи да се предадеш на съдбата.
Той напълни една чаша и пи за мое здраве, като ми държеше ръката и ме уверяваше, че е загрижен главно за мен.
Той действително беше предана и благородна душа и затова ми беше още по-мъчно да се разделя с него. Все пак е утеха да знаеш, че те е опропастил честен човек, отколкото някой негодник. Всъщност той беше в много по-лошо положение от мен, понеже беше изразходвал наистина доста голяма сума. Забележете при това колко подло постъпи тази жена, която, за да получи сто лири от него, го накара да похарчи триста или четиристотин, макар че това е било всичко, което е имал, или дори повече. Тя го убеждавала, че имам пари, голямо състояние и прочие само защото била чувала какво разправят жените, когато се съберат на чай. Вярно е, че е безчестно да искаш да измамиш една богата жена, за каквато ме мислеха — защото да се представяш за богат, когато си беден, е истинска измама, — но в случая за него можеше да се намери извинение. Той не беше професионален мошеник, който примамва жени заради парите им (има мъже, които само с това се занимават — женят се за богати жени, пропиляват зестрите им и след това изчезват — и вършат това по шест-седем пъти, а нещастен изпаднал джентълмен, който някога беше живял добре. И макар че ако бях богата, щях да побеснея от яд, загдето тази мръсница ме е излъгала, зестрата ми нямаше да бъде хвърлена на вятъра, защото той наистина беше много мил човек, благороден, разумен и добродушен.
Дълго се съвещавахме тази нощ, защото нито той, нито аз спахме много. Той така се разкайваше, че ме е измамил, сякаш бе извършил най-страшното престъпление и сега щяха да го обесят. Отново ми предложи всичките си пари до последния шилинг и каза, че ще постъпи във войската, за да може да получава поне заплата.
Попитах го защо искаше да ме заведе в Ирландия, където сигурно няма да може да ме издържа. Той ме прегърна и каза:
— Никога не съм имал намерение да отивам в Ирландия и още по-малко да водя и тебе там. Доведох те тук, за да бъдем далеч от познатите ми. Като знаят, че съм се оженил за богата жена, те щяха да почнат да настояват да си платя дълговете, което не бих могъл да сторя, преди да получа пари от тебе.
— А къде щяхме да отидем? — запитах аз.
— Е, ще ти призная целия план, който бях намислил. Имах намерение да те попитам нещо за имуществото ти — както и направих, спомняш си, нали — и очаквах, че ти ще ми разправиш подробно какво притежаваш. Тогава под някакъв предлог щях да отложа заминаването ни и щяхме да заминем за Лондон. Бях решил тогава да ти призная истинското си положение, мила, и че съм си послужил с всички тези хитрини само за да те склоня да се ожениш за мен. Щях да ти искам прошка и да ти кажа, че ще направя всичко, за да могат бъдещите ни щастливи дни да изличат от паметта ти спомена за моята постъпка.
— Сигурно скоро щеше да ме спечелиш — рекох — и много съжалявам, че не съм в състояние да ти покажа колко бързо щях да ти простя заради добрината ти, въпреки всички фокуси, които направи. Но, мили мой, какво ще правим сега? С нас е свършено и каква полза от това, че не се сърдим един на друг, щом няма с какво да живеем.
Правехме разни проекти, но за всичко бяха нужни пари. Най-после той ме помоли да не говорим повече за това, защото сърцето му се късало. Поприказвахме още малко за други неща и най-после заспахме.
На сутринта той стана преди мене. На мен страшно ми се спеше, понеже почти не бях мигнала през нощта, и спах до единадесет часа. През това време той си прибрал багажа и заедно със слугите и конете си заминал. На масата си намерих следното кратко, но трогателно писмо:
Скъпа моя,
Аз съм негодник. Злоупотребих с тебе, но бях подтикнат към това от тази долна жена, противно на принципите ми и на целия ми досегашен живот. Прости ми, скъпа моя. Най-искрено те моля за прошка. Измамих те и това ме прави най-нещастния човек на света. Толкова бях щастлив, че си моя, а сега съм толкова злочест, че съм принуден да бягам от тебе. Прости ми, мила моя, още веднъж те моля, прости ми. Не мога да понеса мисълта да се разориш заради мен и да не съм в състояние да те издържам. Нашият брак е свършен. Никога не ще те видя вече и те освобождавам от всякакви задължения към мен. Ако можеш да се омъжиш добре, не изпущай случая заради мен. Кълна ти се и ти давам честната си дума, че никога няма да смущавам спокойствието ти. Впрочем най-вероятно е да не се и науча, че си омъжена. Но ако не се омъжиш и ако ми провърви, аз ще бъда твой, където и да си.
Турих част от парите, които ми бяха останали, в джоба ти. Запази места за себе си и за прислужницата в дилижанса и замини за Лондон. Надявам се, че тези пари ще ти стигнат за път и няма да има нужда да харчиш от своите. Отново искрено те моля да ми простиш и винаги ще ти искам прошка, когато мисля за тебе. Сбогом навеки, скъпа моя.
Нищо в живота ми не ме е трогвало толкова, колкото това прощално писмо.
Хиляди пъти го упреквах мислено, че ме е напуснал, защото бях готова да го последвам и накрай света дори ако трябваше да прося, за да изкарам хляба си. Бръкнах в джоба си и намерих десет гини, златния му часовник и два пръстена — единият малък диамантен, които можеше да струва около шест лири, а другият — обикновена златна халка.
Цели два часа седях, с очи, вперени в тези предмети, и почти не промълвих дума, докато прислужницата ми не ме изтръгна от това вцепенение, като ми съобщи, че обедът е готов. Ядох съвсем малко. След обеда избухнах в плач и от време на време го виках по име (той се казваше Джеймс). „О, Джеми — стенех аз, — върни се, върни се. Ще ти дам всичко, което имам. Ще стана просякиня и ще гладувам само за да бъда с тебе.“
Ходех нагоре-надолу из стаята като обезумяла, от време на време сядах, после ставах и пак обикалях безцелно, виках го да се върне и отново се разридавах. Така мина следобедът и към седем часа, когато вече почваше да се здрачава (беше месец август), за моя неописуема изненада той се върна в странноприемницата и влезе направо в стаята ми.
И аз, и той бяхме смаяни до немай-къде. Не можех да си представя защо се връща и почнах да се питам дали да се радвам, или да съжалявам. Но обичта ми надделя и аз не можах да скрия радостта си, която беше толкова голяма, че вместо в усмивки се изрази в сълзи. Щом влезе в стаята, той се втурна към мен, сграбчи ме в прегръдките си, притисна ме силно до гърдите си, без да промълви дума, и почти ме задуши с целувки. Най-после го попитах:
— Скъпи, как можа да ме оставиш? Той не каза нищо, защото не беше в състояние да говори.
Когато се успокоихме малко, той ми разправи, че изминал около петнадесет мили, но нямал сили да продължи. Решил да се върне да ме види и да се сбогува още веднъж.
Разправих му как съм прекарала следобеда и как съм го викала на глас да се върне. Той ми каза, че чул гласа ми много ясно, когато преминавал гората при Деламир, едно градче на около дванадесет мили. Аз се усмихнах.
— Не, не мисли, че се шегувам — каза той, — ей богу, наистина чух гласа ти, чух как ме викаше и понякога ми се струваше, че те виждам как тичаш след мене.
— Е, добре тогава, какво виках? — запитах аз, понеже не бях му казала думите, с които го бях
