скоро ги залавяха и пращаха в Нюгейт.
В тези апашки среди бяха научили по някакъв начин, че някога, когато се укривах в Минт, се наричах Мол Фландърс, и отново ме нарекоха така, макар това толкова да приличаше на истинското ми име, колкото бялото прилича на черното.
По едно време научих, че някои от тези, които скоро-скоро се бяха озовали в Нюгейт, се бяха зарекли да донесат за мен в полицията. Понеже знаех, че двама-трима от тези негодници са в състояние да го направят, бях доста разтревожена и дълго време не излизах от къщи. Но хазайката ми, която извличаше полза от моя занаят, без да поема някакви рискове, се дразнеше малко от това, че водя, както тя се изразяваше, такъв безполезен живот и не печеля нищо; по това време тя ми даде идеята да се обличам в мъжки дрехи, когато излизам „по работа“.
Бях висока и привлекателна, но кожата на лицето ми бе прекалено гладка за мъж. Затова повечето пъти изливах нощем и никой не подозираше, че съм жена. Но дълго не можах да свикна с новото си облекло; то бе така неподходящо за пола ми, че ми пречеше да бъда пъргава и ловка.
С тези дрехи действувах тромаво, нямах предишния успех, нито можех така леко да се измъквам в случай на опасност; затова след известно време реших да не нося вече мъжко облекло. В един случай обаче, както ще разправя по-долу, то ме спаси.
Докато упражнявах занаята преоблечена като мъж, по съвета на хазайката си излизах винаги с едно младо момче, което беше доста сръчно, и около три седмици ние карахме доста добре. Обикновено дебнехме по магазините и отмъкнахме най-различни стоки. Така направихме доста добри „сделки“, както наричахме кражбите. Бяхме постоянно заедно и станахме много близки. Няколко пъти дори отивахме в неговата квартира — понеже това се налагаше от обстоятелствата — и четири-пет пъти спахме на едно легло цяла нощ, без той да разбере, че не съм мъж. За мен беше извънредно важно той да не знае, че съм жена, както ще видите от това, което се случи впоследствие. Животът, който водехме, късните връщания нощем, това, че не трябваше да пущаме никого в квартирата му, всичко правеше неизбежно съжителството ни и аз не можех да откажа да спя с него на едно легло, без той да разбере, че съм жена. По този начин скрих от него истинския си пол.
Но за негово нещастие и мое щастие задружният ни живот, който впрочем ми беше омръзнал, скоро свърши. Ние се бяхме сдобили с много плячка, но изглеждаше, че последната „сделка“ ще бъде нещо извънредно. На една улица имаше магазин за платове, чийто склад излизаше на друга улица, а къщата на собственика беше на самия ъгъл. През прозореца на склада видяхме пет топа коприна и други платове, сложени на тезгяха, точно насреща. Макар че беше вече почти тъмно, хората още не бяха затворили кепенците на склада, защото бяха заети в магазина или пък може би просто бяха забравили.
Младежът така се зарадва на тази благоприятна възможност, че просто не го сдържаше на място. Както се изрази, топовете коприна все едно били в ръцете му и се зарече да се добере до тях, та дори ако ще да разбие къщата. Опитах се да го възпра, но видях, че е безполезно. Без много да му мисли, той свали доста сръчно едно стъкло от прозореца, измъкна четири топа коприна и ги понесе към мен. Но преди още да мога да взема поне един топ, се вдигна страшна врява. Хората изскочиха от магазина и го подгониха. Ние побягнахме заедно и аз само му извиках:
— Бягай, иначе с тебе е свършено!
Той летеше като стрела, но и хората тичаха не по-малко бързо. Гонеха главно него, защото той носеше откраднатите платове. Както тичаше, той хвърли два топа, което спря за малко преследвачите, но техният брой се увеличаваше. След малко го хванаха с другите два топа и тогава подгониха по-енергично и мен. Аз тичах с всички сили и се вмъкнах в къщи, но някои от хората, които ме преследваха, забелязаха къде влизам. Докато стигнат до къщата, аз успях да съблека мъжките дрехи и да облека домашната си роба. Когато потропаха, хазайката ми, която си знаеше урока, им извика, без да отваря вратата, че в дома й не е влизал никакъв мъж. Хората отвън обаче настояваха, че са видели крадеца да влиза у нея и почнаха да заплашват, ако не им отвори, да разбият вратата.
Моята хазайка, която ни най-малко не бе изненадана, съвсем спокойно им каза, че ако доведат стражар, ще им позволи да претърсят къщата; но ще влязат само тези, които стражарят избере, тъй като тя не може да пусне в дома си цяла тълпа. Те не можаха да възразят нищо и веднага доведоха стражар. Тогава тя най-любезно им отвори вратата. Стражарят застана на входа, а посочените от него хора претърсиха къщата, като хазайката ми ги водеше от стая в стая. Когато дойде до моята стая, тя ме повика през вратата:
— Братовчедке, моля ти се, отвори вратата. Няколко господа трябва да влязат да потърсят нещо в стаята ти.
Малката внучка на хазайката ми беше при мен и аз й казах да отвори вратата, като продължих да работи, заобиколена от шивашки принадлежности. Всеки, които ме видеше седнала по домашна роба и с нощна шапчица на главата, щеше да си помисли, че цял ден съм седяла така. Хазайката ми се извини, че ме безпокои, обясни ми с няколко думи за какво се касае и каза, че трябвало да ги доведе и в моята стая, за да се убедят сами, че там няма никакъв мъж, тъй като не вярвали на думите й. Аз си седях спокойно и им рекох, че могат да потърсят, щом настояват, но че ако има някакъв мъж в къщата, той положително не се е скрил в моята стая; колкото до другите стан, не мога да им кажа нищо, защото нищичко не зная.
Видът ми беше така невинен и почтен, че те се държаха с мен по-учтиво, отколкото очаквах; всъщност станаха любезни едва след като претърсиха най-щателно цялата стая, гледаха под леглото, разровиха го и надзърнаха навсякъде, където можеше да се скрие човек. Като не намериха нищо, извиниха се и слязоха долу. След като претърсиха цялата къща от тавана до избата и от избата до тавана, те излязоха навън и успокоиха тълпата. Понеже още се съмняваха, отведоха хазайката ми пред съдията, където двама души се заклели, че видели крадеца да влиза в нейната къща. Тя обаче вдигнала страшен скандал, викала, че хвърлят петно върху дома й и обиждат без всякакво основание и самата нея. Ако някой бил влязъл в къщата й, той може пак да е излязъл. Във всеки случай тя е готова да се закълне, че не й е известно този ден мъж да е влизал в дома й (и това беше съвършено вярно). Може би, докато е била горе, гоненият човек да е намерил вратата отворена и в страха си да се е опитал да се скрие у нея, но тя не знае да е станало такова нещо; пък и ако действително някой се е вмъкнал в дома й, той сигурно пак е излязъл, вероятно от задната врата — къщата имаше и заден вход, — и е избягал.
Това обяснение се видяло доста правдоподобно на съдията и той само й предложил да се закълне, че „не е приела, нито допуснала някакъв мъж в дома си с цел да го скрие, защити или да му даде възможност да избегне съда“. Тя с чиста съвест можеше да се закълне, че това е така, и действително се заклела, след което била освободена.
Лесно може човек да си представи какъв страх изживях заради тази история. Хазайката ми никога вече не можа да ме склони да облека мъжки дрехи, защото бях сигурна, че от страх сама ще се издам.
Моят нещастен другар беше загазил здравата. Отвели го пред кмета и по нареждане на негово сиятелство го затворили в Нюгейт до разглеждането на делото. На ограбените търговци не липсваха нито желание, нито средства да го преследват съдебно и те по свой почин поели задължение да се явят в съда и да поддържат обвинението.
Той обаче успял да издействува да се отложи делото му, като обещал, че ще разкрие съучастниците си и особено мъжа, с който е извършил последната си кражба. В съда заявил, че се казвам Габриел Спенсър, тъй като ме знаеше под това име. Сега си дадох сметка колко умно съм постъпила, като укрих от него истинското си име; иначе щях да пропадна и аз заедно с него.
Той направил всичко възможно да открие този Габриел Спенсър: описал ме, посочил квартирата, в която се срещахме, но тъй като не знаеше, че съм жена, не успяха да ме хванат. В желанието си да ме намери той създаде неприятности на няколко семейства, но те можаха само да кажат, че са виждали с него един друг човек и нищо повече. Колкото до хазайката ми, тя ме бе свързала с него чрез трети лица и затова той и нея не можа да намери.
Всичко това му навреди много. Той беше обещал да разкрие съучастника си, но като не можел да изпълни обещанието си, счели, че си играе с правосъдието и търговците още по-яростно го обвинявали в съда.
През всичкото това време аз бях в голяма тревога. За по-голяма сигурност напуснах квартирата си и понеже не знаех къде другаде да отида, реших да взема дилижанса за Дънстабъл и да прекарам няколко седмици в странноприемницата, където бях живяла така щастливо със съпруга си от Ланкашир. Казах на
