съдържателя и жена му, че очаквам всеки ден съпруга ми да се върне от Ирландия.
— Писала съм му — рекох, — че ще го посрещна тук, във вашата странноприемница, и ако има попътен вятър, той сигурно ще пристигне след няколко дена. Не знам дали ще пътува с пощенската кола или с дилижанса от Уест Честър, но във всеки случай ще дойде тук.
Жената на съдържателя много се зарадва, като ме видя, а самият той така се стараеше да ми угоди, сякаш царица бе отседнала в хана му. Явно беше, че мога спокойно да остана тук месец-два, ако сметна това за необходимо.
Но вниманието им малко ме радваше сега. Все още бях твърде неспокойна (макар да бях се дегизирала така добре, че едва ли бе възможно да ме познае някой) да не би съучастникът ми да ме открие. Вярно е, че при последната кражба не бях направила нищо и дори го бях съветвала да се откаже от намерението си, но той можеше да разправи за участието ми в други кражби и да спаси живота си, като ме окачи на въжето.
Тези мисли ме изпълваха с ужас. Нямах приятел, на когото да кажа какво ме тормози, освен старата си хазайка; единствено на нея разчитах да спася живота си. Писах й къде се намирам и получих от нея няколко писма. Едва не полудях от страх, когато ги прочетох. Най-после тя ми съобщи радостната новина, че съучастникът ми е обесен; това беше най-доброто известие, което получавах от дълго време насам.
Бях прекарала в странноприемницата около пет седмици и бях живяла доста добре, макар и в потиснато душевно състояние. Когато получих последното писмо, аз се развеселих и казах на ханджийката, че мъжът ми е писал, че е добре, но за жалост работата не му позволява да замине веднага; затова вероятно ще се върна в Лондон, без да го дочакам.
Тя ми каза, че много се радва на тази новина, защото била забелязала голямата ми загриженост.
— Вие не бяхте така весела, както преди — рече тя. — До гуша бяхте затънала в грижи. Веднага пролича, че се успокоихте.
— Е, много съжалявам, че негово благородие не може да дойде сега — намеси се ханджията. — Много драго щеше да ми бъде да го видя. Като получите новини, че пристига, пак прескочете насам. Когато и да дойдете, винаги ще бъдете добре дошла.
След тия любезности ние се разделихме и аз потеглих с леко сърце за Лондон, където заварих хазайката си весела и доволна. Тя ми каза, че вече няма да ми предлага никакви помощници, защото съм имала по- голям късмет, когато ходя „по работа“ сама. Това беше вярно — когато излизах сама, рядко попадах в опасно положение; а дори когато ми се случеше нещо, винаги се измъквах по-успешно, отколкото ако действувах заедно с някой тъпак, който обикновено беше по-непредвидлив от мен. Макар и не по-малко смела от колегите си, аз бях по-предпазлива, преценявах по-внимателно всички обстоятелства, преди да предприема нещо, и проявявах повече присъствие на духа, когато трябваше да се изплъзна.
Често съм се чудила на собствената си самонадеяност. Докато всичките ми другари ги хващаха и изправяха пред съда, аз през цялото това време не можех да се откажа от този занаят, макар че не бях вече бедна. Изкушението, породено от немотия, което обикновено тласка хората към престъпление, сега не беше налице — имах близо петстотин лири суха пара, с които можех да живея много добре, ако решех да напусна занаята. Но, повтарям, нямах ни най-малкото намерение да напусна този престъпен живот. Упорито вървях по този път, както и по-рано, когато имах само двеста лири и нямах такива страшни примери пред очите си. Това показва, че на закоравелия престъпник нито страхът въздействува, нито примерите служат за назидание.
Имах една колежка, чиято зла участ остави у мене доста трайно впечатление, макар че и то с течение на времето избледня. Бяхме заедно с нея, когато задигнах парче много хубава дамаска от един магазин за платове и успях да се измъкна. Като излязохме от магазина, дадох плата на колежката си и се разделихме. Аз тръгнах в една посока, тя в друга. Няколко минути след това търговецът видял, че плата го няма и веднага разпратил хората си в различни посоки да търсят крадеца. Не след дълго уловили колежката ми с парчето плат в ръка. Колкото до мен, за щастие бях влязла в един магазин за дантели, намиращ се на горен етаж, и оттам едновременно с ужас и облекчение видях как влачеха нещастницата. По нареждане на съдията веднага я затворили в Нюгейт.
Нарочно не задигнах нищо от магазина, но проверях всичката им стока, за да си убия времето. Накрая купих няколко ярда дантела, платих и си излязох много посърнала, защото горката жена беше пострадала за нещо, което аз бях извършила.
И в този случай свойствената ми предпазливост ми помогна. Макар често да ходех по кражби с тези хора, никога не се издавах коя съм, нито пък можеха да разберат къде живея, ако и често да се опитваха да ме проследят до квартирата ми. Всички ми викаха Мол Фландърс, макар някои от тях да се съмняваха, че това е истинското ми име. Името ми бе известно между крадците, но те не можеха да ме издирят, нито пък да открият дали живея в източния, или западния край на града. И тази предпазливост ме е спасявала при много случаи. След залавянето на тази жена аз дълго време се крих.
Знаех, че ако предприема нещо и претърпя неуспех, щях да я заваря в затвора и тя с готовност щеше да свидетелствува против мене и може би щеше да спаси собствения си живот, като пожертвува моя. Разсъдих, че в Оулд Бейли съм вече доста известна под името Мол Фландърс, макар да не знаеха как изглеждам, и че ако попадна в ръцете им, ще се отнесат с мене като към стар престъпник. Ето защо реших да изчакам и да видя какво ще се случи с тази нещастница, преди да тръгна пак по стария път. Междувременно на няколко пъти и пращах пари, за да облекча тежкото й положение.
Най-после дойде ред да я съдят. Тя твърдяла, че не е откраднала нищо, а че някоя си госпожа Фландърс, както била чула да я наричат (защото не я познавала), й дала пакета, след като излезли от магазина, и я помолила да го занесе у дома си. Попитали я къде е тази госпожа Фландърс, но тя не могла да каже къде живея, нито пък да даде някакви сведения за мене. Продавачите се заклели, че са я видели в магазина по време на кражбата и като забелязали, че дамаската липсва, се спуснали подире й и намерили плата у нея. Съдебните заседатели решили, че тя е виновна. Съдът обаче взел пред вид, че всъщност тя не е откраднала плата и счел за твърде вероятно тя да не може да открие тази госпожа Фландърс (тоест мене), макар чрез това да може да си спаси живота, и я осъдил на заточение. Това беше най-леката присъда, която тя можеше да получи. Съдията й казал, че ако междувременно успее да представи на съда въпросната госпожа Фландърс, той ще се застъпи да й бъде опростено наказанието. С други думи казано, ако успее да ме издири, за да увисна на бесилката, тя няма да бъде заточена. Взех всички мерки, за да не може да ме открие; не след дълго присъдата й бе изпълнена и тя бе пратена на заточение.
Трябва да кажа още веднъж, че съдбата на тази нещастница ме разстрои много. Дълго време бях потисната, защото съзнавах, че всъщност аз бях причината за нейното нещастие. От друга страна, фактът, че собственият ми живот беше в опасност, притъпяваше донякъде нежните ми чувства. Като научих, че не са я осъдили на смърт, а са я пратили на заточение, аз се поуспокоих, защото, каквото и да се случи с мен, тя бе твърде далече, за да ми напакости.
Историята с дамаската се случи няколко месеца преди кражбата на четирите топа коприна, за която вече разказах, и тя именно даде отчасти повод на хазайката да ми предложи да се преоблека като мъж, за да мога да излизам, без да ме забележат. Но това скоро ми додея, както вече казах, защото ми създаваше твърде много трудности.
Сега вече нямаше защо да се опасявам от хора, които бяха свидетелствували против мене, защото всички, които имаха вземане-даване с мене или ме познаваха под името Мол Фландърс, бяха или обесени, или пратени на заточение. В случай, че ме хванеха, можех да мина под кое да е друго име вместо Мол Фландърс, и тогава нямаше да ми припишат никакви стари грехове. Затова започнах пак да шаря свободно из града и извърших няколко успешни кражби, но по-дребни от предишните.
По това време стана друг пожар недалеч от мястото, където живееше хазайката ми, и се опитах да открадна нещо както преди. Не можах да стигна до къщата достатъчно рано, преди да нахълта тълпата, и не само не успях да открадна нищо, но ми се случи и едно премеждие, което за малко не ми струва живота. Пожарът беше много голям и изплашените хора спасяваха, каквото можеха, като хвърляха различни неща през прозорците. Както стоях на улицата, една жена хвърли точно върху ми един пухен дюшек. Наистина нямаше счупени кости, защото дюшекът беше мек, но тъй като беше много тежък и падаше отвисоко, той ме събори и известно време лежах като мъртва, без никой да ми обърне внимание. Най-после някой дойде да вдигне дюшека и ми помогна да стана. По някакво чудо хората от къщата не изхвърлиха още неща отгоре ми, които неминуемо щяха да ме убият; и тъй оцелях, за да страдам още.
