изводи от всичко това.
Като го налегнеха такива мисли, тръгваше си и понякога не идваше по цял месец, та и повече. Но сетне дълбокомислието му се изпаряваше, разпътното начало у него надвиваше и той идваше, готов да греши отново. Тъй живяхме известно време. При все че не му бях държанка, той никога не пропускаше да стори някой красив жест, а това бе достатъчно, за да мога да живея, без да работя, и — което бе още по- хубаво — без да продължавам стария си занаят.
Ала и на това нещо дойде краят; след около година забелязах, че той не идва вече толкова често и накрая изобщо престана да идва, без да е имало помежду ни някакво спречкване и без да се сбогува с мен. Тъй завърши тоя кратък период от живота ми — той не ми донесе големи облаги, а само увеличи с още един поводите за разкаяние.
През този промеждутък от време доста си стоях в къщи. Тъй като най-сетне бях донякъде обезпечена, не поемах рискове и продължих да живея така още три месеца; но като видях, че парите са на изчерпване, а пък не ми се искаше да посягам на капитала си, пак започнах да мисля за стария си занаят. И още първото ми начинание излезе доста сполучливо.
Бях се облякла твърде бедно — трябва да спомена, че занаятът ми изискваше да се явявам в най- различен вид, — носех рокля от прост плат, синя престилка и сламена шапка. Застанах пред вратата на странноприемницата „Трите чаши“ на улица Сейнт Джон. Доста кочияши отсядаха в тази странноприемница и дилижансите за Барнет, Тотъридж и други градове в тая посока спираха пред нея привечер, когато се канеха да потеглят. Бях готова на всичко, което случаят би ми предложил. Имах предвид следното: често в тия странноприемници идваха хора с вързопи или по-малки пакети и търсеха коларите на дилижансите, за да пренесат пакетите им в провинцията; ето защо там обикновено се навъртаха жени — съпруги или дъщери на носачите към дилижанса — готови да вземат подобни неща, ако хората им платят.
Стана чака, че докато стоях пред вратата на странноприемницата, една жена, която бе застанала там още от преди и се оказа съпруга на носача, придаден към дилижанса за Барнет, ме забеляза и запита дали не чакам някоя от колите; отговорих й утвърдително и й казах, че чакам господарката си, която ще пътува за Барнет; тя ме запита коя е господарката ми и аз назовах първото женско име, което ми хрумна; но изглежда, че улучих името на някакво семейство от Хедли, близо до Барнет. Доста време мълчахме и двете; след това обаче някой я повика от една врата и тя ме замоли, ако запитат за Барнетския дилижанс, да прескоча и да я повикам от отсрещната къща, която май беше кръчма. Съгласих се с готовност и тя се отдалечи.
Едва беше отишла, и ето че пристигна запъхтяна и запотена една мома с някакво дете и запита за Барнетския дилижанс.
— За къде сте, миличка? — попитах аз.
— А ти от Барнетския дилижанс ли си? — попита тя.
— Да, миличка — отвърнах, — какво искаш?
— Искам да запазя места за двама пътници — каза тя.
— Кои са те, миличка? — попитах аз.
— Ей това момиченце и майка му. Нека то, моля те, се качи в колата, а пък аз ще ида да доведа господарката.
— Тогава побързай, миличка — казах, — защото инак може да не остане място.
Момичето носеше голям вързоп под мишница; помогна на детето да се качи в колата и аз й казах:
— Най-добре ще бъде да оставиш и вързопа в колата.
— Не — отговори тя. — Страхувам се някой да не го задигне от детето.
— Тогава дай го на мен — рекох аз.
— Вземи го — каза тя, — ама хубаво си отваряй очите!
— Аз отговарям за него, дори и да струва двадесет лири.
— Подръж го тогава — каза тя и си тръгна.
Щом пипнах вързопа и слугинята изчезна от погледа ми, отправих се към кръчмата, гдето беше жената на носача; така че, ако я срещнех, щях да кажа, че само съм отивала да й предам пакета и да я повикам да си гледа работата, тъй като аз уж не мога да остана повече и си тръгвам. Но понеже не я срещнах, продължих по-нататък и свих по Чартърхаус-лейн, пресякох Чартърхаус-ярд, тръгнах по Лонглейн, сетне прекосих двора на черквата „Свети Бартоломю“ и тъй се озовах на Литъл-Бритън, а оттам, през болницата „Блукоу“, на улица Нюгейт.
За да не ме познаят, свалих синята си престилка и увих в нея вързопа, който бе стегнат в парче пъстра басма; прибрах вътре и сламената си шапка и носех целия вързоп на главата си. И много добре сторих, защото кого мислите, че срещнах, докато минавах през двора на болницата „Блукоут“? Тъкмо оная мома, дето ми бе поверила вързопа. Тя, изглежда, беше с господарката си, която бе отишла да вземе и заведе до Барнетския дилижанс.
Видях ги, че бързат, и нямах причини да ги спирам; така че момата отмина, а пък аз преспокойно занесох вързопа на моята хазайка. В него нямаше пари, сребърни предмети или пък скъпоценности, но затова пък много хубави дрехи от индийска дамаска, рокля и жакетче, дантелена забрадка и ръкавели от великолепна фламандска дантела, както и някои други неща, чиято цена отлично знаех.
Всъщност този похват не беше мое изобретение; казала ми го беше една жена, която го прилагаше с успех, и хазайката ми извънредно много го хареса. И наистина опитах го още няколко пъти, но никога не го повтарях на места, близки едно до друго; следващия път го приложих в Уайтчапъл, на самия ъгъл с Петикот-лейн, гдето спираха дилижансите, заминаващи за Стратфорд, Боу и изобщо за тая част от страната, а по-следващия при странноприемницата „Летящият кон“ отвъд Бишъпгейт, отгдето тръгваха Честънските дилижанси; и винаги имах късмет да се измъкна с някаква плячка.
Веднъж пък застанах край един склад на пристанището, докъдето идваха корабите от северното крайбрежие — от Нюкасъл на Тайн, Съндерланд и други места. Складът беше затворен и ето че пристигна някакъв младеж с писмо, за да получи един сандък и един кош, пристигнали от Нюкасъл на Тайн. Запитах го дали знае знаците, с които са белязани. Тогава той ми показа писмото, въз основа на което следваше да търси пратките и в които бе описано съдържанието: сандъкът бе пълен е плат, а кошът — със стъкларии. Прочетох писмото и се постарах да запомня точно наименованието на стоките, знаците, с които бяха белязани, името на подателя и името на получателя. Сетне казах на момъка да дойде сутринта, защото тази вечер магазинерът нямало да се върне. Отдалечих се и съчиних едно писмо от господин Джон Ричардсън от Нюкасъл до скъпия му братовчед Джеми Коул в Лондон, с опис на онова, което му бе изпратил с този и този кораб (бях запомнила абсолютно всички подробности), толкова топа груботъкан лен, толкова аршина холандско платно и пр. в един сандък, и кош с кристална стъклария от стъкларската фабрика на господин Хензил; и че сандъкът е маркиран със знак „I. С. И 1“, а на коша има прикрепен етикет с адреса.
Около час по-късно отидох в магазията, намерих магазинера и стоките ми бяха предадени без каквито и да било спънки; само стойността на платовете възлизаше на 22 лири.
Бих могла да разкажа безброй най-различни приключения от този род, каквито всекидневно ми хрумваха и провеждах необикновено сръчно и винаги с успех.
Но както става и със стомната, която много пъти се връща здрава от чешмата, докато накрая се счупи, и с мен се случиха някои неприятности, които, макар да нямаха съдбоносни последици, ми създадоха широка известност, а за мен това беше почти толкова лошо, колкото да ме пипнат на местопрестъплението.
Бях се преоблякла като вдовица. Нямах пред вид нищо определено, а само чаках да ми се представи някоя подходяща възможност, както впрочем бях правила често. И стана така, че докато вървях по една улица в Ковънт-Гардън, се вдигна голяма глъчка.
— Дръжте крадците, дръжте крадците! — чуваха се гласове.
Изглежда, че мои колеги бяха изиграли номер на някакъв търговец и подгонени, се бяха разбягали в различни посоки; някой каза, че между тях имало жена, облечена с вдовишки траурни дрехи, и веднага след това тълпата ме заобиколи. Едни твърдяха, че тая жена съм била аз, други отричаха. Тутакси дойде продавачът на търговеца, почна да се кълне на всеослушание, че аз съм била с бандата, и ме задържаха. Когато обаче тълпата ме отмъкна в галантерийния магазин, стопанинът без колебание заяви, че аз не съм крадлата и веднага щеше да ме пусне да си вървя, ако не се беше обадил друг един продавач.
— Моля — каза той, — останете, докато се върне господин*** (тоест другият продавач), защото той е видял добре жената.
