Тъй ме задържаха около половин час. Бяха повикали и стражар и той стоеше в магазина, за да ме пази. Поведох разговор с него и го запитах къде живее и какво работи. Без да подозира дори какво щеше да се случи след това, човекът охотно ми каза името си и къде живее и шеговито прибави, че положително ще чуя тия неща, като се озова пред съда в Оулд Бейли.
Продавачите също се държаха нахално с мен и голям зор видях да не им позволя да ме докоснат. Наистина стопанинът бе по-учтив от тях. Но макар да бе признал, че изобщо не съм влизала в магазина му, не искаше да ме пусне да си вървя.
Почнах да губя търпение и му казах да не ми се сърди, ако сетне потърся от него обезщетение по съдебен ред, а след това поисках да ми се разреши да изпратя да извикат мои приятели, за да видят как се отнасят тук с мен.
— Не — отговори ми той, — не мога да ви позволя такова нещо.
Можела съм да поискам това едва когато се намеря пред мировия съдия. А тъй като съм го заплашвала, той междувременно щял да се погрижи за мен и да ме настани на хубавичка квартира в Нюгейт. Казах му, че сега той има думата, но скоро ще дойде и моят ред да говоря и обуздах яда си, доколкото можех; но помолих стражаря да ми повика един разносвач и той повика. Тогава поисках перо, мастило и хартия, но не ми дадоха. Запитах разносвача за името и адреса му и бедният човек много охотно ми ги каза. Замолих го да гледа и да запомни добре как се отнасят с мене тук; да запомни, че са ме задържали насила. Казах му още, че ще имам нужда от него другаде и че там съвсем няма да бъде неизгодно за него да говори. Разносвачът отвърна, че на драго сърце е готов да ми услужи.
— Но, госпожо — рече той, — нека чуя със собствените си уши, че отказват да ви пуснат, та да мога да дам недвусмислени показания.
Тогава се обърнах на висок глас към собственика на магазина и му казах:
— Сър, вие лично сте убеден и знаете, че аз не съм лицето, което търсите, и че не съм била във вашия магазин преди това, ето защо настоявам да престанете да ме задържате тук или да ми съобщите причината, поради която ме задържате.
Тогава той се начумери още повече и каза, че нямало да ме пусне, докато не намери това за уместно.
— Много добре — рекох аз на стражаря и на разносвача, — моля ви, господа, бъдете така добри да запомните това за момента, когато ще потрябва.
Разносвачът каза:
— Разбира се, мадам.
Цялата тая работа започна да не се харесва и на стражара и той се зае да убеждава галантериста да не ме задържа и да ме пусне да си вървя, след като сам е признал, че не съм търсеното лице.
— Драги ми господине — отвърна му предизвикателно галантеристът, — вие мирови съдия ли сте, или стражар? Аз ви натоварих да я пазите, моля, изпълнявайте задължението си.
Полицаят се позасегна, но му отговори много учтиво:
— Зная задълженията си, както и това какъв съм, сър; но се опасявам, че вие едва ли знаете какво вършите.
Размениха си още някоя и друга остра дума, а през това време продавачите почнаха да се държат към мен крайно непристойно и некавалерски, та дори дивашки. Един от тях, първият, който беше посегнал да ме докосне, се престори, че щял да ме претърсва, и започна да ме опипва. Плюх в лицето му, извиках стражаря и го замолих да си вземе бележка как се отнасят с мен.
— И моля ви, господин полицай — рекох аз, — запитайте за името на тоя негодник.
И посочих продавача.
Стражарят го смъмри както трябва и му каза, че сигурно не е с ума си; та нали сам господарят му е заявил, че аз не съм търсеното лице.
— Страхувам се — каза накрая стражарят, — че вашият господар ще навлече неприятности на себе си, а и на мен, ако госпожата докаже коя е и къде е била, а по всичко изглежда, че тя не е жената, която търсите.
— Взели я дяволите! — викна тогава продавачът и лицето му доби гадно и сурово изражение. — Тя е въпросната жена, можете да бъдете сигурен. Аз ще се закълна, че тъкмо тя беше в магазина и че в нейни ръце дадох парчето сатен, което изчезна. Ще видите какво ще кажат, когато се върнат, господин Уилям и господин Антъни (това бяха други двама продавачи). И те ще я познаят, както я познах аз.
Ала тъкмо в оня миг, когато нахалният негодник говореше тъй на стражаря, господин Уилям и господин Антъни, както ги нарече той, се върнаха, а заедно с тях — голяма тълпа. Водеха със себе си истинската вдовица, заради която бяха набедили мен. Нахлуха в магазина запотени и запъхтени и тържествуващо помъкнаха клетото същество като на заколение при своя господар, който беше във вътрешната стаичка на магазина. Там закрещяха високо:
— Ето вдовицата, сър, най-сетне я заловихме.
— Какво говорите? — каза господарят. — Та ние вече я пипнахме. Ето я къде е и господин… се кълне, че това е тя.
Другият, когото нарекоха господин Антъни, отговори:
— Господин… може да разправя, каквото си ще, и да се кълне, за каквото си ще, но жената е тази, а ето и остатъка от топчето сатен, който тя открадна; измъкнах го изпод дрехите й със собствените си ръце.
Сега вече сърцето ми се поотпусна, но само се усмихвах и не казвах нищо. Стопанинът побледня. Стражарят се извърна и ме погледна.
— Оставете ги, господин полицай — рекох аз, — нека продължават.
Случаят беше ясен и неоспорим, така че натовариха стражаря да арестува истинската крадла, а стопанинът много учтиво ми изказа съжаленията си за станалата грешка. Той ме помоли да не се обиждам, но всекидневно им се случвали толкова много подобни неща, че човек не бивало да ги вини, загдето понякога проявявали грубост.
— Да не се обиждам ли, сър — казах аз. — Как да не се обиждам? Ако ме бяхте освободили, когато вашият безочлив продавач ме сграбчи на улицата и ме доведе пред вас и самият вие установихте, че не съм търсеното лице, бих отминала случката, без да се обиждам, тъй като ви вярвам, че всекидневно патите от такива беди; но вашето държане към мен след довеждането ми и особено това на служещия ви беше непоносимо и аз желая и ще получа удовлетворение.
Тогава той започна с мен преговори, каза, че е готов да ми даде всякакво разумно удовлетворение и че с готовност би чул какво очаквам да получа.
Отговорих му, че не желая да бъда съдия на самата себе си, този въпрос ще реши законът и тъй като и без това трябва да ме заведат пред миров съдия, пред него ще кажа, каквото имам да казвам. Той отговори, че сега вече нямало никакви причини да се ходи при съдия и аз съм можела да вървя, където искам. И като се обърна към стражаря, каза му да ме пусне, защото срещу мен няма никакво обвинение.
Полицаят му рече спокойно:
— Сър, вие току-що ме запитахте дали знам стражар ли съм или съдия, наредихте ми да изпълня дълга си и ме натоварихте да пазя тая госпожа като престъпница. Сега, сър, струва ми се, вие не сте наясно какви са задълженията ми, защото сам ме правите на съдия. Трябва обаче да ви кажа, че аз нямам тази власт. Мой дълг е да арестувам заподозрените, които са ми посочени, но само законът и съдията може да освободи задържаните. Ето защо вие грешите, сър, сега аз трябва да заведа госпожата пред мировия съдия независимо от това дали вие го искате, или не.
Отначало галантеристът се държа доста отвисоко със стражаря, който обаче, изглежда, не беше от наемните стражари, а добросъвестен, състоятелен (струва ми се, че беше търговец на зърнени храни), а също тъй и разумен човек; той държеше на своето да не ме освобождава, преди да идем при мировия съдия, а и аз настоявах на същото.
Като разбра това, галантеристът му каза:
— Добре, можете да я водите, където искате, аз нямам повече работа с нея.
— Но моля ви, господине, ще дойдете и вие, защото, струва ми се, вие бяхте оня, който ми нареди да я арестувам.
— Не, не бях аз — каза галантеристът. — Казах ви вече, нямам повече работа с нея.
