прекарали близо три месеца, без да стигнат до съд. Изглежда, бяха намерили начин да подкупят някой от ония, които трябваше да свидетелствуват срещу тях, и сега съдът не разполагаше с доказателства, за да ги осъди. След известни трудности в тази насока съдът все пак беше успял да събере достатъчно доказателства срещу двамина от тях и да ги изпрати на бесилката. Но делата на другите двама, единият от които бе ланкаширският ми съпруг, все още бяха висящи. Съдът разполагаше, струва ми се, с по едни сигурен свидетел срещу всеки от тях. Но понеже законът изискваше най-малко двама свидетели, нищо не можеха да им сторят. Бяха решили обаче да не ги пускат на свобода, тъй като не се съмняваха, че ще се намерят и други свидетели. И с оглед на това беше дадена обява, че са заловени такива и такива престъпници и че всеки ограбен от тях може да дойде в затвора и да ги види.
Използувах този случай да задоволя любопитството си, като заявих, че съм била ограбена в Дънстъбълския дилижанс и искам да ида да видя двамата разбойници.
Но когато ме въведоха в големия двор, така се забрадих, че съпругът ми почти не видя лицето ми и не можа да разбере коя съм; а когато се върнах, заявих пред всички, че съм ги познала много добре.
Тутакси из целия затвор се пръсна мълвата, че Мол Фландърс ще свидетелствува срещу един от разбойниците и по тоя начин ще се отърве от заточение.
Те научили за това и мъжът ми веднага пожелал да види тая госпожа Фландърс, която толкова добре го познавала и желаела да свидетелствува срещу него; и тогава съответно ми разрешиха повторно свиждане. Облякох най-хубавите дрехи, с които разполагах в затвора, и отидох в големия двор, но над лицето си имах ниско спусната качулка. Отначало той не каза почти нищо, само ме запита дали го познавам. Отговорих му:
— Да, много добре.
Но както криех лицето си, тъй преиначих и гласа си, така че той не позна и него, и не отгатна коя съм. Тогава ме запита къде съм го виждала. Отвърнах:
— Между Дънстъбъл и Брикхил.
А сетне, като се обърнах към ключаря, който стоеше до нас, запитах го дали е позволено да ме остави да поговоря насаме със затворника.
— Да, да — каза той много учтиво и се оттегли.
Щом си отиде, затворих вратата, отхвърлих назад качулката и се разридах.
— Мили мой — казах аз, — нима не ме познаваш?
Той пребледня и онемя като ударен от гръм и не беше в състояние да преодолее изненадата си. Едва смогна да каже:
— Чакай да седна.
И като седна до масата, облегна глава на ръката си и впери поглед в пода като обезумял.
Аз пък плачех толкова силно, че доста време не можах да кажа и дума; но след като дадох отдушник на чувствата си, повторих същите думи:
— Мили мой, нима не ме познаваш?
Сега вече той отговори „да“, а сетне дълго не каза нищо.
След известно време, все още тъй учудено както преди, той вдигна поглед към мен и рече:
— Как можеш да бъдеш толкова жестока? Да идваш при мен — продължи той, — за да ме видиш в такова място. Нима това не е обидно за мен? Та аз не съм те ограбил, най-малкото не съм го сторил по пътищата.
От думите му разбрах, че той не знае нищо за окаяното положение, в което се намирах, и смята, че като съм чула за затварянето му, съм дошла да го упреквам, загдето ме е изоставил. Но аз имах да му казвам твърде много неща и затова, без да се засягам, с няколко думи му обясних, че съм далеч от всякакви намерения да го обиждам, а в най-добрия случай съм дошла да се утешим взаимно; той лесно може да се увери в липсата на такива намерения у мен, ако му кажа, че положението ми е по-лошо от неговото, и то в много отношения.
Когато заявих, че моето положение е по-лошо от неговото, той ме погледна угрижено, но сетне се опита да се усмихне и рече:
— Как е възможно? Виждаш ме тук, в Нюгейт, окован във вериги, след като двама от другарите ми вече са екзекутирани — нима можеш да твърдиш, че положението ти е по-лошо от моето?
— Слушай, мили — казах му аз, — много работа ще си отворим, ако седна да ти разказвам цялата си злощастна съдба. Но ако я чуеше, ти веднага щеше да се убедиш, че моето положение е по-лошо от твоето.
— Но как е възможно — възрази той, — когато аз очаквам още на следната сесия да ме осъдят на смърт?
— Да — рекох аз, — съвсем възможно е, защото, ако искаш да знаеш, аз съм осъдена на смърт още преди три сесии и сега очаквам изпълнението на присъдата си. Нима положението ми не е по-лошо от твоето?
Той се умълча пак, сякаш бе онемял, и едва след малко успя да продума:
— Нещастна девойка! Как е възможно такова нещо?
Хванах ръката му.
— Хайде, мили — казах, — седни сега да сравним теглилата си: аз съм затворничка в същия този затвор, и то в много по-лошо положение от теб, и ако ти разкажа всички подробности, ти ще се съгласиш, че не съм дошла да те обиждам.
След това седнахме заедно и аз му разказах толкова от историята си, колкото намерих за уместно. Започнах разказа си с това, как съм стигнала до крайна бедност; как уж сетне съм попаднала сред хора, които ме научили да облекчавам несгодите си с непривични дотогава за мен способи, и как, когато те направили опит да ограбят дома на някакъв търговец, съм била заловена навън и слугините ме тикнали вътре; че нито съм разбивала ключалки, нито съм изнасяла нещо, но въпреки това ме признали за виновна и ме осъдили на смърт; но че съдиите, трогнати от моето тежко положение, заменили смъртната ми присъда със заточение.
Казах му освен това, че особено ми е навредило, дето в затвора ме взели за някоя си Мол Фландърс, прочута и много опитна крадла, за която всички били чували, но никой не познавал. Припомних му, че моето име съвсем не е такова, и приписах всичко на лошия си късмет — след като ми прикачили това име, те ме третирали вече като стара рецидивистка, при все че това било единственото престъпление, в което можели да ме обвинят. Сетне му разказах надълго и широко всичко, което ми се беше случило, откак се бяхме разделили. Но добавих, че съм го срещала и после, тъй като можеше да се сети за това, и му разправих как съм го видяла в Брикхил — как бе преследван и как след моята декларация, че го познавам като почтен джентълмен, врявата и олелията спрели и главният пристав се върнал.
Той изслуша внимателно цялата ми история и снизходително се усмихваше при различните подробности, които явно бяха незначителни дреболии в сравнение с неговите подвизи. Но когато стигнах до епизода от Литъл Брикхил, той се изненада.
— Значи, ти, мила, спря тогава тълпата в Брикхил? — запита той.
— Да — рекох, — аз бях наистина.
А сетне му разказах подробностите, които бях видяла тогава.
— Е добре — каза той, — щом като си спасила в Брикхил живота ми, щастлив съм, че го дължа на теб, защото сега ще ти изплатя дълга си и ще те извадя от затвора, дори и ако това ми струва живота.
Казах му в никакъв случай да не прави такова нещо. Рискът бе твърде голям и не си струваше да се поема заради спасението на един живот, който не заслужаваше да бъде спасяван.
— Няма значение! — рече той. За него моят живот бил по-скъп от целия свят, защото аз съм му дала нов живот. — Защото никога, до минутата на самото ми залавяне — продължи той, — не съм се излагал на такава голяма опасност, както тогаз.
Тогава опасността за тях се криела тъкмо в тяхната увереност, че никой не ги преследва. Те били избягали от Хокли по съвсем друг път и се добрали до Брикхил през полето и затова били сигурни, че никой не ги е видял.
Сетне ми разправи надълго и нашироко историята на своя живот и тя наистина бе много странна и безкрайно интересна. Каза ми, че поел тоя път около дванадесет години преди да се ожени за мен. И добави, че жената, която тогава го наричаше свой брат, не му била никаква роднина, а член на бандата. Тя
