— Да — каза той, — щом напуснете веднъж кораба, ще трябва по-нататък да се грижите сама за себе си. След това не мога да ви помогна вече с нищо.
И така, изоставихме засега този разговор.
Междувременно моята хазайка, предана докрай, занесла писмото ми на моя съпруг в затвора и получила отговор, а на следния ден дойде лично, за да ми донесе на първо място една морска койка (както наричат тия легла) и всички принадлежности към нея. Донесе ми също и извънредно удобен корабен сандък, тоест от ония сандъци, които се правят за моряците. В него имаше почти всичко необходимо за мен. А в един от ъглите му беше поставено тайно чекмедже, гдето се намираха парите ми, тоест толкова пари, колкото бях решила да взема със себе си. Защото бях се разпоредила част от парите да останат у нея, та по-късно, след като се установя, да ми ги изпрати под формата на стоки, от каквито щях да имам нужда, след като се заселя. Знаех, че в оная страна парите не вършат много работа, че там всичко се разменя срещу тютюн.
Но моето положение беше особено: от една страна — съвсем не беше добре да замина без пари и без стока, от друга — ако бедна каторжница като мен, която трябваше да бъде продадена в робство още със слизането си на брега, пристигнеше там с товар от стоки, това би привлякло вниманието и можеше да предизвика конфискация. Ето защо взимах част от парите, а другите оставях при хазайката си. Хазайката ми донесе и много други неща, за мен обаче не беше разумно да се явявам в прекалено добър вид, поне докато не видех що за човек ще излезе капитанът на кораба. Когато тя пристигна на борда, наистина си помислих, че ще й припадне. Сърцето й замря при мисълта, че трябва да ме остави в това окаяно положение. Разрева се толкова сърцераздирателно, че дълго не можах да разменя с нея нито дума.
Използувах това време, за да прочета писмото на моя приятел от затвора, което ме хвърли в голямо недоумение. Той ми съобщавате, че е невъзможно да го освободят толкова скоро, та да замине със същия кораб, с който ще пътувам аз, и освен това, което бе още по-лошо, съмнявал се дали ще му разрешат да избере сам кораба, при все че отивал доброволно на заточение. От затвора щели да го предадат на онзи кораб, който те намерят за добре, и да го поставят под надзора на капитана като всички други осъдени каторжници. Ето защо опасявал се, че нямало да ме види преди пристигането си във Вирджиния и това почти го хвърляло в отчаяние. Боял се, че по пътя през морето може да ми се случи нещастие или да умра и тогава щял да бъде най-нещастният човек на тоя свят.
Всичко това ме обърка съвсем и наистина не знаех какво да сторя. Разказах на хазайката си историята с боцмана и тя настойчиво ме посъветва да вляза в преговори с него. Но аз не исках да го сторя, докато не науча дали на моя съпруг (пред нея го наричах „моя приятел от затвора“) ще разрешат да отпътува с мен, или не. Накрая се видях принудена да я посветя във всичко, с изключение на това, че той беше мой съпруг. Казах и, че бяхме решили да заминем заедно, ако му позволят да отплува със същия кораб, и че, както съм разбрала, той има пари.
Сетне й разправих, че имаме намерение да се установим там завинаги, да си устроим плантация и да живеем заможно, без да се впускаме в повече авантюри. И крайно поверително й казах, че сме решили да се оженим, щом той пристигне на борда.
Като чу това, тя в облекчение се примири със заминаването ми и тутакси се залови да уреди неговото своевременно освобождаване, така че да може да замине със същия кораб, в което най-сетне, макар и след много трудности, сполучи. Все пак, наложи се той да бъде предаден на кораба с всички формалности, като истински заточеник, какъвто всъщност не беше, защото не бе осъден, и това много засегна честолюбието му.
Сега съдбата ни беше вече решена. Ние бяхме заедно на борда като презрени престъпници — аз, обречена на робство във Вирджиния за пет години, а той — освободен от затвора под гаранция и със задължението до края на живота си да не се връща в Англия. Мъжът ми бе много угнетен и сломен. Унижението, че го бяха докарали на борда на кораба като затворник, го беше засегнало много, защото отначало му бяха обещали да му позволят да се изсели сам, така, че да може да пътува като свободен човек. Наистина той нямаше да бъде продаден, както всички нас, и затова трябваше да плати на капитана за пътуването си. Във всичко останало обаче беше безпомощен като дете и не можеше да направи нищо без чужда подкрепа.
Цели три седмици бях прекарала в пълна несигурност — не знаех дали съпругът ми ще пътува с мен, или не, и поради това се колебах дали да се възползувам от почтеното предложение на боцмана, което на него се стори доста странно.
Но ето че в края на третата седмица моят съпруг пристигна на борда. Лицето му беше унило и гневно. Благородното му сърце бе пълно о ярост и възмущение, загдето трима от нюгейтските надзиратели го домъкнаха и предадоха на борда като осъден, макар че дори не беше съден. Той се оплака на своите приятели, които, изглежда, имаха известно влияние; но когато се опитали да се застъпят за него, отговорили им, че вече му е оказана достатъчна милост с разрешението да се изсели сам. Той трябвало да си даде сметка, че се отнасят прекалено добре с него, щом не подновяват съдебното следствие.
Този отговор го поусмири малко, защото му беше твърде ясно какво можеше да се случи и какво би следвало да очаква. И сега вече осъзна колко добре бях постъпила, като го убедих да приеме предложението за изселване. Щом гневът му от дяволските псета — както ги наричаше той — попремина, той се успокои, развесели се и като му казах колко съм щастлива да го видя отново свободен, ме прегърна и извънредно нежно ми призна, че съм му дала най-добрия възможен съвет.
— Мила — каза той, — ти вече на два пъти спасяваш живота ми. Отсега нататък съм твой роб и винаги ще се вслушвам в съветите ти.
Първата ни работа беше да видим с колко пари разполагаме общо. Съпругът ми беше крайно почтен към мен и ми каза, че когато попаднал в затвора, бил много добре в това отношение, но че животът на състоятелен джентълмен, който водил там, а още повече създаването на приятелски връзки и разноските по освобождението му го въвлекли в големи разходи. Така че му останали всичко на всичко сто и осем лири, които носел със себе си в злато. Аз също му дадох добросъвестен отчет за моето имущество, тоест за онова, което бях взела със себе си. Бях решила, каквото и да се случи, да не разходвам от парите, които бях оставила у приятелката си; мислех си, че ако умра, парите, взети с мен, ще му бъдат достатъчни, а повереното в ръцете на хазайката ми щеше да остане нейна собственост. Тя наистина го беше заслужила.
Парите, които носех със себе си, възлизаха на двеста четиридесет и шест лири и няколко шилинга, тъй че общо разполагахме с триста петдесет и четири лири. Едва ли някой е почвал нов живот с пари, събрани по по-лош начин. Най-голямото неудобство на имуществото ни бе, че се състоеше в налични пари — доста неизгодна стока за плантациите. Вярвах на думите му, че неговата част бе всичко, което му оставаше на този свят. Когато ми се случи това нещастие, аз разполагах със седем-осемстотин лири и вярната ми приятелка пое грижата за тях. Сега в нейни ръце останаха още триста лири, които смятах да държа в резерва, както споменах по-горе. Освен това носех със себе си и някои ценни вещи — два златни часовника, няколко сребърни съда и няколко пръстена — всичките крадени.
С това богатство през шестдесет и първата година от живота си аз се отправих към един нов свят като клета затворничка, която заточението бе спасило от бесилката. Облеклото ми бе скромно и обикновено, но нито скъсано, нито мръсно. Никой на кораба не знаеше, че нося със себе си нещо ценно.
Тъй като имах извънредно много, и то твърде хубави дрехи, а също и бельо в изобилие, бях наредила да ги опаковат в два големи сандъка и да ги натоварят на кораба, но не като мои вещи, а като пратки за Вирджиния, отправени на истинското ми име. Товарителниците бяха в джоба ми. Там се намираха и сребърните съдове, и часовниците, и всичко ценно, което притежавах, освен парите. Тях държах в тайното чекмедже на моя сандък, което не можеше да бъде открито, а и да го откриеха, не можеха да го отворят, без да се натроши на трески целият сандък.
Сега вече корабът почна да се пълни. Доста пътници дойдоха на борда; настаниха ги в голямата каюта и в другите помещения на кораба, докато ние, затворниците, бяхме натъпкани в трюма.
Още когато доведоха съпруга ми на кораба, аз заговорих с боцмана, който отдавна ми бе дал да разбера, че е добре разположен към мен. Казах му, че досега не съм му благодарила както подобава за услугите, които ми е направил, и му пъхнах в ръката една лира. Добавих, че вече и съпругът ми се намира на борда и макар сега да сме в такова плачевно положение, нямаме нищо общо с окаяната тълпа, с която дойдохме, и го помолих да увещае капитана да ни създаде известни удобства на кораба. Готови сме, рекох,
