на тази книга. Смятам, че особено ония, на които разказът за безнравствената част от моята история се е видял интересен и забавен, няма да харесат тази действително най-хубава част от живота ми, най-полезна за самата мен и най-поучителна за другите. Но надявам се все пак, че тия читатели ще ми позволят да завърша историята си докрай. Би било унизително за самите тях, ако заявят, че разкаянието не им се нрави толкова, колкото престъплението; и че биха предпочели тая история да се окаже пълна трагедия, както впрочем имаше голяма вероятност да стане.
Но нека продължа разказа си. На следната сутрин в затвора се разигра тъжна сцена. Първият поздрав, който оповести деня още в зори, бе звънът на голямата камбана от църквата „Гроб господен“. Щом започна да бие тя, откъм килията на смъртниците се разнесоха зловещи стонове и ридания. Там се намираха шестима клетници, които трябваше да бъдат екзекутирани през тоя ден за едно или друго престъпление, а двама от тях за убийство.
Тяхното ридание предизвика смут и врява в цялата сграда. Повечето затворници изразяваха състраданието си към клетите същества, които трябваше да умрат, твърде неумело и по най-различен начин: едни плачеха, други пък, оскотели, ги аплодираха и им пожелаваха добър път; някои проклинаха и пращаха по дяволите ония, които ги бяха докарали дотук, мнозина ги съжаляваха, а малцина, наистина малцина, се молеха за тях.
С мъка успях да намеря дотолкова самообладание, че да благодаря на милостивото провидение, загдето ме бе изтръгнало от ноктите на унищожението. Останах няма и мълчалива, овладяна от тия чувства, неспособна да изразя онова, което ставаше в душата ми; защото в подобни случаи човешкото сърце е дотолкова потресено, че не е в състояние да възстанови тъй бързо собственото си нормално действие.
През цялото време, докато горките осъдени се подготвяха за смъртта, и затворническият изповедник, както го наричаха, беше зает с тях и ги увещаваше да се примирят с наказанието, на което бяха осъдени, повтарям, през цялото това време ме разтърсваха гърчове и тръпки, сякаш самата аз все още бях в довчерашното си положение. Тия неочаквани гърчове ме разтърсваха толкова силно, че треперех като обзета от люта треска; говорела съм и съм гледала като побъркана.
Щом като осъдените бяха качени в колата и откарани, което впрочем не намерих достатъчно смелост да гледам, та, както казах, щом те бяха откарани, почнах да плача, без сама да искам или да знам защо, просто от разстроени нерви, и при все това плачът ми бе толкова силен и тъй продължителен, че просто не знаех какво да правя. Не можех да спра сълзите си въпреки силата и смелостта, които вече бях придобила.
Тази нервна криза продължи близо два часа и, струва ми се, не престана, докато всичките осъдени не напуснаха тоя свят. Последва я смирената и сериозна радост на покаянието. Това бе истински унес или благодарствен екстаз, който продължи през целия остатък от деня.
Вечерта добрият свещеник ме посети пак и отново подхвана обичайните благи напътствия. Поздрави ме, че сега съм имала още време за покаяние, докато положението на ония шест клети същества вече не можело да се промени и те нямали никаква възможност да получат опрощение. Настоятелно ме посъветва да запазя и занапред същите схващания за живота, които бях добила, прозирайки вечността. И накрая ми каза да не смятам, че всичко вече се е разминало, тъй като отсрочката още не значела помилване и той не можел да ми даде никакви уверения как ще завърши всичко. Така или иначе оказана ми била милостта да разполагам с повече време и от мен зависело как ще използувам това време.
Този разговор изпълни сърцето ми с тъга, защото разбрах, че все пак цялата история можеше да завърши и трагично, макар той да не бе сигурен в това. Но през оня ден изобщо не го питах по този въпрос, понеже той беше казал, че ще стори всичко, което е по силите му, за да доведе работата до добър край, и се надявал да успее, но не искал да смятам това за сигурно. Впоследствие се оказа, че е имал право да говори така.
Само след около две седмици възникна опасност да ме включат в списъка за екзекуциите. Най-сетне сполучих да спася живота си, като подадох една отчаяна молба да бъда заточена, но това не беше никак лесно, тъй като се ползувах с много лошо име и съдията докладвал, че съм рецидивистка. Наистина в това отношение не бяха съвсем справедливи към мен, тъй като фактически по закон не бях рецидивистка, за каквато ме смяташе съдията, понеже никога преди това не бях осъждана. Така че съдиите не можеха да ме обвинят, че съм рецидивистка, но докладчикът имаше право да представи случая ми тъй, както го разбираше.
Сега вече наистина се уверих, че ще живея, макар и при тежките условия на заточението, което, разбира се, само по себе си бе жестоко, но в сравнение със смъртта представляваше милост. Ето защо няма да кажа нищо нито относно присъдата, нито относно избора, който ми бе предоставен. Всеки би избрал каквото и да било друго пред смъртта, особено ако след нея го очакват толкова неблагоприятни изгледи, каквито очакваха мен.
Добрият свещеник, комуто аз, съвършено чуждата за него жена, дължах заменянето на наказанието, също се натъжи искрено. Каза ми, че се бил надявал да завърша дните си под благотворното влияние на добри напътствия; че не бивало да забравям предишните си нещастия, а се опасяваше, че това ще стане, ако попадна пак сред такива лоши другари, каквито обикновено са хората, изпращани на заточение; там, както се изрази той, съм щяла да имам още по-голяма нужда от тайнствената подкрепа на божието милосърдие, за да не стана пак тъй покварена, както по-рано.
Доста време вече не съм споменавала за старата си хазайка. Тя беше опасно болна и бидейки близо до смъртта, благодарение на болестта си, както аз — благодарение на присъдата, — взела, че се разкаяла. Дълго време не я видях, но щом оздравя и бе в състояние да излиза, тя дойде да ме навести.
Разказах й в какво положение се намирах и какви приливи и отливи от страхове и надежди ме бяха вълнували. Казах й как съм избягнала бесилката и при какви условия. Тя беше при мен, когато свещеникът изрази опасенията си, че попадна ли между онези пропаднали хора, които обикновено се изпращат на заточение, отново ще се покваря.
Самата аз бях обзета от тъжни мисли, тъй като знаех каква ужасна сган се събираше винаги на тия кораби; ето защо казах на хазайката си, че опасенията на добрия свещеник не са без основание.
— Хайде, хайде — рече ми тя, — надявам се, че техният ужасен пример няма да те изкуши.
А щом свещеникът си отиде, добави, че не бивало да се обезсърчавам, защото може би ще се намерят начини да ми се помогне, за което по-късно щяла пак да говори с мен.
Погледнах я внимателно и ми се стори, че изглеждаше по-весела от обикновено. Тутакси ми хрумнаха хиляди мисли за избавление, но никак не можех да си представя как ще стане това, нито пък да се сетя макар и за една-единствена практически осъществима възможност. Но този въпрос ме засягаше твърде много, за да я оставя да си иде, без да се обясни. И при все че хазайката ми никак не беше склонна да каже нещо повече, аз настоявах и накрая тя се видя принудена да ми отговори с няколко думи:
— Е добре, ти имаш пари, нали? А чувала ли си някога някой заточеник да е имал сто лири в джоба си? Уверявам те, детето ми, че досега такъв човек не е имало.
Веднага я разбрах, но възразих, че не виждам възможност строгата заповед да не бъде изпълнена и тъй като смятат тая жестокост за милост, едва ли може да се очаква, че няма да се следи най-зорко за изпълнението й.
На това тя ми отговори само толкова:
— Нека опитаме какво може да се направи. Сетне се разделихме.
Останах да лежа в затвора още близо петнадесет седмици. Не зная каква беше причината за това забавяне, но най-сетне ме качиха на един кораб на Темза заедно с група от тринадесет престъпници — едни от най-закоравелите и лоши хора, попаднали в Нюгейт по мое време. Но ако се заловя да разказвам за безсрамието и наглата подлост, до която бяха стигнали те, както и за безобразието им държане през време на пътуването, би трябвало да напиша книга още по-дълга от моята. Защото за тяхното поведение разполагам с извънредно забавни сведения — капитанът на кораба, с който бяхме изпратени на заточение, ми ги разказваше и караше своя помощник да ги записва най-подробно.
Може би ще ви се види излишно да се впускам в описание на дребните случки през това време, искам да кажа през времето между окончателната заповед за заточението ми и качването на кораба; пък и вече съм към края на моята история, за да си позволя това; но не бива да пропускам нещо, което е във връзка с моя съпруг от Ланкашир.
Както споменах вече, бяха го прехвърлили в по-новата част на затвора заедно с тримата му другари (защото след време към тях се беше присъединил още един). Там, кой знае по каква причина, те бяха
