разкаяние. Тъй или иначе бях страшно съкрушена и напълно безутешна; и тъй като нямах приятели, с които да споделям печалните си мисли, всичко се струпа с такава тежест отгоре ми, че ме хвърляше в гърчове и припадъци по няколко пъти на ден.
Изпратих да повикат старата ми хазяйка и тя, нека призная това, се показа наистина вярна приятелка: не остави камък непреобърнат, само и само да попречи на Голямото жури да състави обвинителния акт. Ходила при неколцина от съдебните заседатели и се опитала да ги настрои благоприятно, като им казала, че нищо не е откраднато и че не е имало взлом и т.н. Но всичко беше напразно. Двете слугини се заклеха, че са ме заловили на местопрестъплението и съдебните заседатели ме признаха за виновна в кражба с взлом, тоест в предумишлено престъпление и посегателство върху чужда собственост.
Научавайки тая вест, припаднах, а като дойдох на себе си, струваше ми се, че ще умра под нейната тежест. Хазяйката ми се грижеше за мен като истинска майка: съжаляваше ме, плачеше заедно с мен и заради мен. Но не можеше да ми помогне. А сякаш за да се увеличи още повече тоя ужас, в целия затвор се носеше мълвата, че ще бъда осъдена на смърт заради престъпленията си. Много често чувах затворниците да говорят за това помежду си. Виждах ги да поклащат глави и да разправят колко много съжалявали за това и тям подобни, както обикновено става в такива случаи. Но все пак никой не идваше да ми каже какво мисли, докато най-сетне един от пазачите дойде да ме види насаме и каза с въздишка:
— Е, госпожо Фландърс, ще ви съдят в петък (а тогава бе сряда), какво смятате да правите?
Побледнях като платно и казах:
— Бог знае какво ще правя, аз самата не знам.
— Няма как — каза той, — не искам да ви създавам лъжливи надежди. Добре ще е да се подготвите за смъртта, защото се опасявам, че ще ви осъдят, а тъй като сте рецидивистка, едва ли ще проявят към вас много милост. Казват — добави той, — че вашият случай бил твърде ясен и че свидетелските показания са тъй неоспорими, щото едва ли ще има спасение.
За човек в положение като моето това бе равносилно на удар с нож право в сърцето и аз доста време не можах да произнеса дума — нито добра, нито лоша. Накрая се разплаках и му рекох:
— О, сър, какво трябва да сторя?
— Повикайте свещеник — ми каза той — и говорете с него. Защото, вярвайте ми, госпожо Фландърс, едва ли ще останете още дълго на тоя свят освен ако имате много влиятелни приятели.
От негова страна, разбира се, това бе проява на чистосърдечност, но за мен бе много жестоко, поне така ми се стори. Той ме хвърли в най-голямата тревога, в която някога съм изпадала, и през цялата нощ не мигнах. Тогава започнах да отправям молитви към бога — нещо, което не бях правила, откак почина последният ми мъж или пък малко след това. Но всъщност едва ли мога да нарека тогавашните си думи молитви. Защото бях толкова объркана и такъв ужас беше обхванал мисълта ми, че макар да плачех и да повтарях непрекъснато „Господи, смили се над мен!“, нито веднъж не се почувствувах такава клета грешница, каквато наистина бях, нито пък изповядах греховете си пред бога или поисках прошка в името на Исуса Христа. Смазваше ме чувството за моята безпомощност, за това, че щяха да ме осъдят на смърт и положително ще ме екзекутират, ето защо цяла нощ виках: „Божичко, какво ще стане с мен? Господи, какво ще правя? Господи, имай милост над мен!“ и тям подобни.
Моята клета, нещастна хазайка сега бе разтревожена не по-малко от мен и се разкайваше повече и по-искрено, при все че нямаше никаква опасност самата тя да бъде дадена под съд. Не че заслужаваше по- малко наказание от мен, това и самата тя съзнаваше. Но в продължение на много години тя лично не беше извършила нищо, а само бе получавала откраднатото от мен и от други и ни бе насърчавала да крадем. Тя обаче плачеше и се държеше като умопобъркана, кършеше ръце и викаше, че се чувствувала погубена напълно, над нея тегнело небесното проклятие, била прокълната навеки, само тя била причина за гибелта на всичките си приятели и докарала до бесилката този, и този, и този: и изброи десет-единадесет души (за някои от които съм споменавала), те завършили преждевременно житейския си път, сега станала причина и за моята гибел, защото ме убеждавала да продължавам да крада, когато всъщност трябвало вече да престана. При тия нейни думи аз я прекъснах.
— Не, майчице, не — рекох й аз, — не говори така, защото тъкмо ти ме караше да напусна занаята, когото взех парите от галантериста и когато се върнах от Харуич, а пък аз не исках и да те чуя. Ето защо вината не е твоя, аз сама се погубих и се докарах до тоя хал.
Тъй прекарвахме с нея дълги часове.
Но изход нямаше. Делото срещу мен продължи по реда си и в четвъртък ме отведоха в съда, за да ми съобщят обвинителния акт. Когато ми прочетоха обвинението, заявих, че не се признавам за виновна, и то с пълно право, защото ме обвиняваха в кражба с взлом; тоест в присвояване на чужда собственост, възлизаща на две парчета брокатна коприна на стойност 46 лири, притежание на Антъни Джонсън, и за разбиване на вратата. А аз знаех много добре — никой не можеше да даде показания, че съм разбила вратата или че поне съм насилила ключалката.
В петък ме отведоха на процеса. През последните два-три дни дотолкова се бях изтощила от плач, че в четвъртък вечерта спах по-добре, отколкото очаквах, и на делото се чувствувах по-бодра, отколкото можех да се надявам.
Когато процесът започна и обвинителният акт беше прочетен, поисках да говоря, но ми казаха, че първо трябвало да бъдат изслушани свидетелите, а след това ще се даде думата и на мен. Свидетели бяха двете моми и те наистина се оказаха злобни оси, защото, макар общо взето да казваха истината, украсяваха я до неузнаваемост и се кълниха, че съм била обсебила напълно стоките, скрила съм ги била под дрехите си и вече съм напускала дома с тях; единият ми крак бил прекрачил прага, когато те се появили, и тогава съм пристъпила и с другия крак и съм била вече извън къщата, на улицата, преди да ме пипнат. Едва тогава те ме били заловили и намерили платовете в мен. В общи черти това отговаряше на истината, но аз държах упорито, че са ме заловили, преди да съм прекрачила прага. Това обаче не говореше кой знае колко в моя полза, тъй като бях взела стоките, и ако не ме бяха спрели, щях да ги изнеса.
Позовавах се на факта, че не съм изнесла нищо от дома, вратата е била отворена и съм влязла с намерение да купувам и ако не съм намерила никого там и съм взела в ръка няколко парчета плат, за да ги разгледам, от това не може да се заключи, че съм възнамерявала да ги открадна, защото не съм ги изнасяла навън, а само до вратата, та да ги видя по-хубаво на светлината.
Съдът в никакъв случай не искаше да приеме показанията ми за верни и съдията се пошегува с намерението ми да купя стоки от място, което не било магазин и където нищо не се продавало; а пък на твърдението ми, че съм отнесла платовете до вратата, за да ги разгледам по-добре, слугините безсрамно се изкискаха и пуснаха в ход остроумието си; казаха на съда, че сигурно доста добре съм огледала платовете, защото съм ги била увила и съм излизала с тях.
Накратко, признаха ме за виновна в кражба, но ме оправдаха, що се касае до взлома, което не беше голяма утеха за мен, тъй като първото щеше да ми донесе смъртна присъда, а второто нямаше да прибави към нея нищо повече.
На следния ден ме отведоха, за да чуя страшната присъда, и когато ме запитаха мога ли да кажа нещо за свое оправдание, останах безмълвна. Тогава някой ми подсказа гласно, че трябва да говоря на съдиите, та дано видят нещата в по-благоприятна за мен светлина.
Туй ме насърчи и аз заявих, че едва ли мога да изнеса нещо, с което да спра изобщо присъдата; но затова пък толкова по-голяма е молбата ми за милост. Добавих, че се надявам съдиите да намалят присъдата в едно такова дело, като имат пред вид обстоятелствата, че не съм разбивала врата, не съм изнесла нищо, никой не е изгубил нищо; че човекът, чиито били стоките, е проявил добрината да апелира за снизхождение (което той наистина благородно бе сторил) и че най-сетне това е първото ми престъпление и никога преди това не съм била изправяна пред съдия или съд. С една дума, говорих по-смело, отколкото смятах, че ще бъда в състояние да говоря, и много вълнуващо, макар и със сълзи на очи. Все пак сълзите ми не бяха толкова изобилни, че да попречат на речта ми. Видях, че трогнах до сълзи ония, които ме слушаха.
Съдиите седяха сериозни и мълчаливи, слушаха ме търпеливо и ми позволиха да кажа всичко, каквото исках, но без да отговорят нито „да“ нито „не“. И когато свърших, произнесоха смъртната присъда, присъда, която ми се стори като самата смърт и която ме довърши. Силите ме напуснаха, езикът отказа да ми служи, очите ми не виждаха вече нито бога, нито хората.
Клетата ми хазайка беше буквално неутешима. Тя, която по-рано ме ободряваше, сега сама имаше
