Невъзможно е да опиша до каква степен се измъчих, разкъсвана между ужасни опасения пред смъртта и страхотни угризения заради ужасния ми живот в миналото.
Свещеникът на затвора Нюгейт дойде при мен и ми говори, както си знаеше, но всъщност цялото му богословие клонеше към това, да ме накара да изповядам пред него престъплението си, както го нарече той (при все че всъщност не знаеше за какво съм вътре), като разкрия абсолютно всичко, без което според него господ никога нямало да ми прости. Думите му имаха толкова малко общо с моето дело, че всъщност не получих от него никаква утеха. Пък и да видиш мъртвопияно още по обяд нещастното същество, което сутринта ти е проповядвало да си признаеш и да се разкаеш — в това има нещо тъй отвратително, че започнах да го презирам, а постепенно заради самия човек презрях и работата му. Ето защо помолих го да не ме безпокои повече.
Не знам как стана, но поради неуморното тичане на старателната ми хазайка срещу мен не беше изготвен обвинителен акт за първата сесия, тоест не бях изправена пред Голямото жури21 в Гилдхол. Така че имах пред себе си още цял месец или по-право пет седмици и без съмнение трябваше да ги използувам като време, дадено ми да размисля над онова, което е било, и да се подготвя за онова, което ще стане. Трябваше да гледам на него като на отсрочка, предоставена ми за разкаяние, и наистина го приех така. Но не можах да се разкая. Все още съжалявах, че се намирам в Нюгейт, но никакви призраци на разкаяние не ме вълнуваха.
Напротив, точно както водата в планинските пещери превръща в камък всичко, върху което капе, и моето продължително общуване с тая шайка чада на ада, сред които бях попаднала, оказа върху мен същото въздействие, което бе оказвало върху всички други. Окаменях, станах отначало глупава и безчувствена, сетне брутална и безразсъдна, а накрая бясна и луда като всички тях. Накратко, започнах да се чувствувам толкова доволна и спокойна в това място, сякаш от самото си рождение бях живяла непрекъснато там.
Едва ли някой може да си представи, че човешката природа е способна да се изроди до такава степен, та да смята за приятно и примамливо онова, което само по себе си е най-отвратителна несрета. Условията тук биха такива, че надали бих могла да опиша по-лоши. Бях изпаднала в крайната нищета, в която изобщо може да изпадне някой жив и здрав човек, който на всичко отгоре разполага с достатъчно пари, за да поддържа и живота, и здравето си.
Върху мен тежеше вина, в състояние да смаже всяко същество, все още способно поне мъничко да разсъждава и да има представа за това колко щастливи са едни и в каква несрета тънат други. Отначало наистина изпитвах известни угризения на съвестта, но не и разкаяние. Сега вече угризенията изчезнаха, а не се и разкайвах. Обвиняваха ме в престъпление, което се наказваше със смърт. Доказателствата бяха толкова очевидни, че нямаше и капчица надежда да ме признаят за невинна. Ползувах се освен това и със славата на стар рецидивист, така че не можех да очаквам нищо освен смърт, а нямах и надежда да се измъкна някак. И все пак ме беше обхванало странно душевно безразличие. Не се тревожех, не се боях, не жалех за себе си. Първоначалната изненада беше минала. Чувствувах се сама не зная как: мислите ми, разумът ми, та дори съвестта ми — всичко беше заспало.
Жизненият ми път в продължение на цели четиридесет години бе представлявал страхотна смесица от поквара, проституиране, блудствуване, разврат, лъжи и кражби — с една дума, от осемнадесетата до шейсетата си година бях опитала всичко освен убийство и държавна измяна. А сега предстоеше наказанието ми и ме чакаше позорна смърт, и въпреки това не схващах ужаса на положението си. Не се замислях за небето или за ада — в това отношение изпитвах само нещо като лека болка, която предупреждава и отминава. Нито имах смелост да се залъгвам с божията милост, нито пък изобщо се сещах да го сторя. С това, струва ми се, описах накратко най-голямото падение, което може да се изпита на земята.
Всичките ми ужасяващи мисли се бяха разнесли, страхотиите на затвора се превърнаха за мен в нещо обичайно и шумът и глъчката вече ме гнетяха не повече от хората, които вдигаха тоя шум. С една дума, превърнала се бях в истинска „нюгейтска птица“ — точно толкова покварена и озлобена, колкото всички наоколо ми; у мен не остана почти нищо от добрите навици, доброто възпитание и учтивостта, които винаги досега бях проявявала. Толкова пълна беше покварата ми, че вече не приличах на себе си. Можеше да се помисли, че цял живот съм била само такава, каквато бях сега.
Тъкмо посред тоя период от живота ми, когато загрубявах, преживях още една внезапна изненада и тя ми припомни до известна степен чувството, наречено мъка, което вече наистина бях почнала да забравям. Една нощ ми казаха, че късно предишната вечер довели в затвора трима пладнешки разбойници, които извършили някакъв обир, струва ми се, нейде около Хаунслоу-Хийт и после, преследвани от селяните до Ъксбридж, били заловени след смела съпротива, при което мнозина от селяните били ранени и някои убити.
Няма нищо чудно в това, че всички ние, затворниците, изпитвахме силно желание да видим тия смели и ловки джентълмени, за които се разправяше, че нямали равни на себе си. Още повече разнесе се слух, че сутринта щели да ги преместят в големия двор, тъй като успели да подкупят главния надзирател и той им разрешил да се прехвърлят в по-хубавата част на затвора. Така че ние, жените, застанахме на пътя, по който бяхме сигурни, че ще минат. Но с нищо не може да се опише смайването и изненадата ми, когато в първия мъж, който излезе, познах съпруга си от Ланкашир, същия, с когото бях живяла тъй щастливо в Дънстъбъл и когото по-късно видях в Брикхил след женитбата си с моя последен съпруг, както вече разказах.
Онемях при вида му и не знаех нито какво да кажа, нито какво да сторя. Той не ме позна и на първо време това беше единствената ми утеха; напуснах жените, с които бях, усамотих се, доколкото това ужасно място изобщо дава възможност някому да се усамоти, и плаках продължително и горчиво.
„Какво ужасно същество съм — казвах си аз, — на колко клети хора съм опропастила живота! Колко отчаяни нещастници съм изпратила при дявола!“
Смятах, че единствено аз съм виновна за нещастието на тоя джентълмен. Той ми бе казал в Честър, че поради брака си с мен се разорил и имуществото му било в отчаяно състояние. Защото, смятайки, че аз съм богата, направил по-големи дългове, отколкото можел да заплати. Беше ми казал още, че щял да иде във войската и да вземе на рамо мушкета или пък да си купи кон и да замине „да направи една обиколка“, както сам се изрази. И макар никога да не му бях казвала, че съм богата и следователно никога не го бях излъгала направо, все пак го бях насърчавала да вярва, че е така и именно аз бях първопричината за нещастията му.
Изненадата от тая среща се вряза дълбоко в съзнанието ми и ме разтърси по-силно от когато и да било. Денем и нощем тъгувах, още повече, защото ми казаха, че той бил главатар на бандата и извършил толкова грабежи, че Хайнд или Уитни, или дори Златния чифликчия22 били дребна риба в сравнение с него; положително щели да го обесят, дори ако с него се свършеха мъжете в страната, и срещу него щели да свидетелствуват много хора.
Бях сломена от скръб. Тревогата за собственото ми състояние не можеше и да се сравни с тая нова тревога и аз се обсипвах с укори. До такава степен скърбях за предстоящата му гибел, че изгубих охота към всичко, което ми беше харесвало по-рано, и първоначалните ми самообвинения за ужасното минало почнаха да ме мъчат наново. А заедно с тия мисли у мен се появи пак и погнусата от това страшно място, от начина, по който живеех в него. С една дума, промених се напълно, станах съвсем нов човек.
Докато скръбта ми по неговата участ оказваше върху мен такова влияние, съобщиха ми, че моят обвинителен акт щял да бъде изготвен за следващата сесия пред Голямото жури и несъмнено ме чакала смъртна присъда. Сърцето ми вече се беше пробудило, извратената ми дързост — сломена. В ума ми бе почнало да се промъква съзнанието за собствената ми вина. Накратко, бях почнала да размишлявам, а размишлението е истински път от ада към рая. Състоянието на закоравялост в душата ми, за което вече говорих толкова, всъщност бе само пълна загуба на способността да се мисли. И когато възстанови тая своя способност, човек се връща към себе си.
Щом почнах да мисля, първото нещо, което ми хрумна, бе:
„Боже мой! Какво ще стане с мен? Ще ме осъдят, в това няма никакво съмнение и тогава единственото, което ме чака, е смъртта. Нямам приятели, какво ще правя? Положително ще ме осъдят! Господи! Смили се над мен! Какво ще стане с мен?“
Тъжни, ще кажете и вие, бяха първите мисли, които възникнаха в душата ми след толкова време, и все пак и те представляваха само страх пред онова, което ме очакваше. В тях нямаше и капчица искрено
