когато за пръв път ме замъкнаха там и когато зърнах със собствените си очи всички страхотни на това зловещо място: не виждах никакво спасение и мислех единствено за това, че ще напусна тоя свят, и то най-позорно; адският шум, писъците, ругатните и крясъците, вонята и мръсотията, както и всички ужасни и съкрушителни неща, които видях тук, се струпваха сякаш накуп и превръщаха мястото в олицетворение на самия ад или на преддверие към него.
Сега вече се укорявах, загдето не бях обърнала внимание на множеството предупреждения, отправени ми, както вече споменах, от моя собствен разум, от съзнанието за доброто ми положение и от множеството опасности, от които се бях отскубнала. Всички те ми бяха напомняли да напусна занаята, докато съм още добре, аз обаче бях упорствувала и бях забравила всякакъв страх. Струваше ми се, че самата ми съдба ме бе тласнала към тоя злощастен ден, за да изкупя сега с бесилката всичките си престъпления; че сега трябва да платя на правосъдието с кръвта си и едновременно трябва да приключа и живота, и злодеянията си. Всички тия мисли се рояха в ума ми и помогнаха на меланхолията и отчаянието да ме завладеят изцяло.
Тогава се разкаях най-искрено за моя предишен живот, ала разкаянието не ми донесе нито удовлетворение, нито спокойствие — не, никак, ни най-мъничко. Защото в себе си съзнавах, че това разкаяние идва, след като ми бяха отнети възможностите да продължа да греша. Изглежда, скърбях не заради това, че бях извършила престъпления, нито заради това, че те представляваха оскърбление на бога и на моите ближни. Скърбях, защото сега трябваше да бъда наказана. „Разкайвам се — мислех си аз — не защото съм съгрешила, а защото ми предстои да страдам.“ И това ми отнемаше всякаква утеха от разкаянието.
Няколко дни и пощи, след като попаднах в това отвратително място, не можах изобщо да спя и от време на време ми се струваше, че бих била щастлива да умра там, макар че не гледах на смъртта, тъй както следва да се гледа на нея. Нищо не можеше да бъде по-ужасно за мен от това място; нищо не ми бе по- омразно от хората сред които попаднах. О! Където и другаде на света да ме пратеха, само не в Нюгейт, щях да се смятам за щастлива!
И после как ликуваха при затварянето ми закоравелите нещастници, които бяха попаднали там преди мен!
— Ха! — викаха те. — Госпожа Фландърс най-сетне пристигнала в Нюгейт! Как тъй, госпожа Мери, госпожа Моли и накрая вече госпожа Мол Фландърс?
Смятали, както ми казваха, че сам дяволът ми помагал, та съм царувала толкова дълго. Много години вече ме очаквали и ето че най-сетне съм дошла.
После ме взеха на подбив, приветствуваха ме с добре дошла, пожелаха ми радост, веселие и смелост и да не падам духом; може би положението не било чак толкова лошо, колкото съм си го представила, и все такива неща. А след това поискаха ракия и пиха за мое здраве, но пишеха всичко на моя сметка, защото, както казваха, аз тъкмо съм била дошла в „колегията“ и сигурно съм имала в джоба си пари, а пък те нямали.
Запитах една жена от тая тайфа колко време е там.
— Четири месеца — отговори ми тя.
Запитах я тогава как й се е сторило това място, когато за пръв път се е озовала в него.
— Точно както сега на теб — рече тя. — Ужасно и страшно.
Сторило й се, че е попаднала в ада.
— Тъй ми се струва и досега — додаде тя, — но за мен то стана вече нещо естествено и не се тревожа.
— Предполагам — рекох тогава, — че последиците за теб не са опасни.
— Не — каза тя, — грешиш, защото аз съм вече осъдена на смърт, само че се изкарах бременна, а пък чакам дете толкова, колкото и съдията, които разглежда делото ми, и на следната сесия сигурно ще ме „уволнят“.
Това „уволняване“ всъщност означава влизане в сила на първоначалната присъда, когато някоя жена е получила отсрочка поради бременност, но се окаже, че не чака дете или пък че се е освободила вече от бременност.
— Е добре — рекох аз, — а все тъй спокойна ли си?
— Да — отговори ми тя, — щом не мога да се отърва, какъв смисъл има тогава да скърбя? Като ме обесят, с мен ще се свърши.
Тя затанцува и се отдалечи с танцови стъпки, като пееше следния образец на нюгейтското остроумие:
Ако се залюлея на въжето, ще чуя на камбанката20 гласчето.
И ще бъде краят туй на бедничката Джеки.
Споменавам всичко това, защото наистина си заслужава всеки затворник, който отсега нататък изпадне в същата беда и се озове в това страхотно място, наречено Нюгейт, да разбере как времето, нуждата и общуването с тамошните клетници те карат да привикнеш с мястото; как в края на краищата се примиряваш с онова, което отначало ти се е струвало най-страшно и ужасно на тоя свят, и как сред това нещастие ставаш пак тъй безразсъдно радостен и весел, какъвто си бил, преди да попаднеш там.
Не мога да твърдя, както някои, че дяволът не бил толкова черен, колкото го рисуват. Защото наистина няма краски, които са в състояние да изобразят напълно това място. Никой, който не е страдал в него, не може да си го представи в истинския му вид. Но как адът може постепенно да се превърне в нещо тъй естествено, и то не само поносимо, а дори приятно — това е загадка, необяснима за всеки, който не я е изпитал сам, както се случи с мен.
Още същата вечер, когато бях затворена в Нюгейт, изпратих вест на старата си хазайка, която, можете да бъдете сигурни, се изплашила здравата и спала почти толкова зле извън Нюгейт, колкото аз в него.
На следната сутрин тя дойде да ме види. Стори всичко, което беше по силите й, за да ме успокои, но видя, че е безполезно. Вярно беше във всеки случай казаното от нея: че да се превиеш под товара, значи да го увеличиш.
Тя незабавно се заела с всички надлежни средства да предотврати последствията, от които се страхувахме, и на първо място открила двете страхотни оси, които ме бяха изненадали. Уговаряла ги, увещавала ги, предложила им пари — с една дума, опитала всички възможни начини, за да осуети углавното ми преследване; предложила на едната от момите сто лири, за да напусне господарката си и да не се явява като свидетелка срещу мен. Но тя държала упорито на своето и макар да беше само слугиня и да получаваше годишно три лири заплата или нещо подобно, отказала, и хазайката ми смяташе, че щяла да откаже дори ако й се предложели и петстотин лири.
Тогава хазайката се заловила да обработва другата слугиня. Тя не била тъй коравосърдечна, колкото първата и от време на време изглеждала склонна да прояви милост; но първата мома не я оставяла сама и дори не допускала хазайката ми да говори с нея. Заплашила я, че те съобщи да я арестуват за подкупване на свидетели.
Тогава хазайката ми се обърнала към господаря, тоест към човека, чиито стоки бяха откраднати, и по- специално към жена му, която отначало бе склонна да се съжали над мен. Заварила я все още благосклонна, но мъжът й твърдял, че сега вече бил длъжен да води делото и че инак щели да съдят него, загдето е подписал неверни показания пред съда.
Моята хазайка му предложила да намери приятели, които да измъкнат показанията му от архивата, както наричат онова място, така че той да не пострада. Но не успяла да го убеди, че изобщо на тоя свят има друг начин да се гарантира безопасността му освен явяването му в съда.
И тъй, срещу мен фактически щяха да свидетелствуват трима души — господарят и двете слугини. А това означаваше осъждането ми на смърт да бъде толкова положително, колкото и това, че в момента бях жива. Не ми оставаше нищо, освен да се подготвя за смъртта. Но както споменах и по-рано, твърде жалка бе основата, върху която можех да градя подготовката си за смъртта. Защото разкаянието, което изпитвах сега, ми се струваше плод единствено на страха от смъртта, а не на искреното съжаление за досегашния лош живот, причина за плачевното ми положение, нито пък съжалението, че бях оскърбила моя създател, който сега тъй неочаквано трябваше да стане и мой съдник.
Много дни прекарах, измъчена от неописуем ужас. Предстоящата смърт се беше вкопчила в мене тъй, че денем и нощем не можех да мисля за нищо друго освен за бесилки и въжета, за зли духове и дяволи.
