мене, те заложиха много и аз трябваше смело да рискувам всичко. Държах чашата, докато спечелих близо осемдесет гини, при последното хвърляне обаче изгубих почти половината от тях. Ето защо, уплашена да не изгубя всичко, станах и казах на джентълмена:
— Моля ви, господине, елате и поемете вече играта за ваша сметка. Мисля, че доста добре играх заради вас.
На него му се искаше да продължа още, но ставаше вече късно и помолих да ме извинят. Когато му предавах парите, казах, че сега вече се надявам да ми позволи да ги преброя, защото искам да видя колко е спечелил и колко ми е вървяло за негова сметка. Като ги преброих, излязоха шестдесет и три гини.
— Ех — рекох тогава, — ако не беше онова злощастно хвърляне, щях да ви спечеля сто гини.
И понечих да му дам всичките пари. Но той отказваше да ги приеме, докато аз не пъхна ръка в купчината и не си взема от тях. Отказах и твърдо държах на това, че няма да взема сама. Ако искаше подобно нещо, трябваше да го направи самият той.
Като ни видяха да спорим, другите джентълмени извикаха:
— Дай й ги всичките!
Но аз в никакъв случай не исках да приема. Тогава едни от тях се обади:
— Дявол да го вземе, Джек, раздели ги поравно с нея. Нима не знаеш, че с дамите винаги трябва да бъдеш на равни начала.
Така, казано накратко, той раздели печалбата с мен и аз прибрах тридесет гини, освен ония четиридесет и три, които бях задигнала скришом, за което впрочем съжалявах, след като той се показа толкова щедър.
Тъй занесох у дома седемдесет и три гини и ги показах на хазайката си, за да види колко ми върви на комар. Тя обаче ме посъветва да не рискувам втори път, аз послушах съвета й и никога вече не стъпих там. Защото знаех ме по-зле от нея, че пипне ли ме веднъж крастата на комара, скоро щях да изгубя не само тия пари, а и всичко, което бях скътала.
Щастието ми се беше усмихнало, до такава степен и бях спестила толкова (а също и хазайката ми, защото тя винаги получаваше своя дял), че старата дама наистина се залови да ме увещава да напуснем бранша, докато сме още добре, и да се задоволим с това, което бяхме успели да съберем; но не знам каква орис ме ръководеше, защото сега пък аз на свой ред проявявах такова нежелание да скъсам със занаята, каквото проявяваше пора но тя, когато й го предлагах. Тъй в един злощастен час ние изоставихме засега мисълта за това и, с една дума казано, аз закоравях още повече и станах още по-дръзка от когато и да било, а пожънатите от мен успехи направиха името ми по-прочуто от името на който и да било крадец.
Понякога си позволявах да изиграя повторно един и същ номер, нещо недопустимо в практиката, но при все това ми вървеше. Обикновено обаче при всяко ново излизане сменях тактиката и съумявах да променя външния си вид.
Сега беше годишното време на бурите и повечето благородници бяха напуснали града. Търнбридж, Епсом и други такива места бяха претъпкани с народ, в Лондон обаче имаше твърде малко хора и това се почувствува и в нашия занаят като във всички други. Ето защо към края на годината се сдружих с една шайка, която всяка година отиваше обикновено на панаира в Стауърбридж, и оттам на панаира в Бери, Софък.
Очаквахме, че ще свършим там добра работа, но когато отидох и видях как вървеше, скоро се отчаях, защото, като се изключи тършуването по хорските джобове, почти нямаше работа, която да си струва труда. А пък дори и да паднеше плячка, никак не беше лесно да й се намери прекупвач. Липсваше голямото разнообразие в работата ни, с което бяхме привикнали в Лондон. Всичко, което успях да изкарам през време на цялото пътешествие, беше един златен часовник от панаира в Бери и малко хасе в Кембридж, което ми създаде благовиден предлог да напусна тоя град. Това беше стар номер и си казах, че навярно ще мине през провинциалния търговец, макар че в Лондон вече не минаваше.
Закупих в един магазин за платове — не на панаира, а от Кембридж — фино холандско хасе и други някои неща, така че сметката излезе общо около седем лири; сетне замолих търговеца да ми изпрати покупките в еди-коя си странноприемница, гдето се бях настанила същата сутрин, уж за да пренощувам.
Наредих на търговеца да ми прати стоките в този и този час в странноприемницата и му казах, че ще платя там. В определения час той изпрати стоките, но аз бях оставила при вратата на стаята си една жена от шайката и когато прислужничката в странноприемницата доведе до вратата младия чирак, тя му каза, че господарката й спи, но че той може да остави нещата и да се обади след около час; аз ще съм вече будна и ще получи парите си. Той с готовност остави пакета и си тръгна. След около половин час аз и съучастничката ми се измъкнахме и още същата вечер наех кон и един човек, който да язди пред мене, и отпътувах за Нюмаркит, отгдето продължих пътя си за Сейнт-Едмънд Бери с дилижанса, тъй като имаше още свободни места. Там, както вече ви казах, не можах да свърша много работа. Само в един малък провинциален театър успях да задигна златен часовник от корсажа на една дама, която бе не само прекалено весела, а и малко пийнала, което доста улесни работата ми.
С тая дребна плячка потеглих за Ипсуич, а оттам — за Харуич, където се настаних в една странноприемница, уж току-що съм пристигнала от Холандия. Не се съмнявах, че ще успея да задигна нещо от чужденците, които слизаха там на брега. За съжаление обаче видях, че общо взето, те не носеха нищо ценно освен може би съдържанието на куфарите и на холандските кошове, които винаги бяха пазени от лакеи. Тъй или иначе, все пак една вечер ми се удаде да задигна един от тия куфари от стаята на неговия собственик, тъй като лакеят спеше като заклан на леглото и както предполагам, бе много пиян.
Моята стая беше в съседство с тая на холандеца и след като довлякох с големи мъки тежкия куфар от неговата спалня в моята, излязох на улицата да видя дали няма да намеря някаква възможност да го измъкна вън от странноприемницата. Доста се въртях, но не можах да открия никаква възможност нито да изнеса навън куфара, нито да измъкна нещата, които се намираха в него. Градът беше малък и нямах в него никакви познати. Ето защо тръгнах да се връщам с твърдото решение да върна куфара там, отгдето го бях взела. Тъкмо в този миг обаче чух, че някакъв човек вика на едни хора да побързат, защото корабът тръгнал, инак щял да изпусне прилива. Запитах го:
— Какъв е корабът, на който работиш, приятелю?
— Гемията от Ипсуич, госпожо — отвърна ми той.
— Кога потегля? — питам аз.
— Веднага, госпожо — казва. — А вие там ли искате да отидете?
— Да — отговарям, — стига да можете да ме почакате, докато си взема багажа.
— Къде е багажът ви, госпожо? — пита той.
— В еди-коя си странноприемница — казвам.
— Добре, госпожо — казва много учтиво човекът. — Аз ще дойда с вас и ще ви го пренеса.
— Тръгвай тогава — рекох и го поведох със себе си. Хората от странноприемницата се суетяха, тъй като тъкмо бяха пристигнали товарният кораб от Холандия и два дилижанса с пътници от Лондон за друг един кораб, който заминаваше за Холандия. На тия дилижанси пък щяха утре да се качат току-що слезлите на брега пътници. И сред тая залисия аз отидох при тезгяха и платих сметката си, като казах на ханджийката, че продължавам пътя по море с една гемия.
Тия гемии са големи кораби, отлично приспособени да пренасят пътници от Харуич до Лондон, и макар че ги наричат гемии, като малките лодки по Темза, те побират двадесет пътници и десет-петнадесет тона стока, и издържат на море. Бях разбрала всичко това предишната вечер, когато се осведомявах за различните начини да се стигне до Лондон.
Ханджийката се държа много учтиво, прибра парите, които й дадох за престоя си, но в това време я извикаха, тъй като цялата странноприемница беше обърната с главата надолу. Ето защо аз я оставих, заведох момъка в стаята си, дадох му куфара, който по-скоро приличаше на сандък, след като го увих в една стара престилка, и той се запъти с него право към гемията си. Последвах го и никой нищичко не ни запита. Колкото до пияния холандски лакей, той продължаваше да спи, а господарят му в това време вечеряше долу с други чужденци и всички бяха много весели.
И тъй благополучно офейках към Ипсуич, а понеже тръгнах късно вечерта, едничкото, което стопаните на странноприемницата знаеха за мен, беше, че съм тръгнала за Лондон с харуичката гемия, както бях казала на съдържателката.
