присъствие на духа поне дотолкова, че тропнах много силно на пода с тока на обувката си и тъкмо извиках, когато момъкът ме улови.
Аз обаче и сега както винаги проявих най-голяма смелост тъкмо когато ме заплашваше най-сериозна опасност. Сопнах му се, че съм влязла да купя половин дузина сребърни лъжици. За мое щастие оказа се, че това е бижутериен магазин, в който не само продаваха сребърни прибори, а и изработваха такива за други магазини.
Момъкът се изсмя на думите ми. Явно отдаваше твърде голямо значение на услугата, оказана на съседа, и за нищо на света не искаше да се съгласи, че съм дошла да купувам. Държеше на своето — че съм искала да крада. И тъй като се насъбра голяма тълпа, обърнах се към собственика на магазина, когото междувременно бяха извикали отнейде наблизо, и казах, че няма някакъв смисъл да се вдига толкова врява и изобщо да се приказва. Щом като момъкът твърди, че съм дошла да крада нека го докаже, тъй като аз настоявам без повече излишни приказки да се явим пред мировия съдия. Защото почвах вече да долавям, че ще изляза твърде костелив орех за онзи, който ме бе заловил.
Бижутерът и жена му съвсем не бяха тъй груби, както човекът от другата страна на улицата. Бижутерът каза:
— Госпожо, напълно възможно е, както твърдите, да сте влязла в магазина ми с най-добри намерения. Но за вас е било опасно да влизате в магазин като моя, след като сте видяла, че в него няма никого. От друга страна, не мога да бъда толкова несправедлив към тъй любезния си съсед и да не призная, че той сигурно е имал основания да постъпи така; но в края на краищата не мога и да установя, че сте се опитала да вземете нещо и наистина не зная какво да правя.
Аз обаче настоях да отидем заедно при съдията и заявих, че ако успеят да докажат изобщо някакво намерение от моя страна, ще приема с готовност присъдата ако ли пък не, ще искам обезщетение.
Докато спорехме и пред вратата на магазина се беше събрала цяла тълпа, оттам мина сър Т. Б., градски съветник и мирови съдия. Щом чу това, бижутерът помоли негова милост да влезе и да реши въпроса.
Нека бъда справедлива към бижутера, той разказа историята съвсем обективно и сдържано, докато онзи, който беше притичал от отсрещната страна и ме беше хванал, говореше толкова разпалено и с такава глупашка пристрастност, че тя ми допринесе повече добро, отколкото зло.
Сетне дойде мой ред да говоря и аз казах на негова милост, че не съм от Лондон и че наскоро съм пристигнала от север; че живея еди-къде си и минавайки по тази улица, съм влязла в бижутерийния магазин, за да купя половин дузина лъжици. За мое голямо щастие имах в джоба си една стара сребърна лъжица, която извадих и казах, че съм я носила, за да избера по нея още шест, та да не се различават от лъжиците, които имам в провинцията.
Прибавих още, че като не съм видяла никого в магазина, съм тропала силно с крак, за да ме чуят, и съм викала високо; в магазина наистина е имало неприбрани вещи, но аз не съм ги и докоснала и никой не може да докаже обратното; от улицата дотичал някакъв човек и ме е сграбчил като бесен тъкмо когато съм викала стопаните; ако е искал наистина да услужи на своя съсед, трябвало е да остане настрана и мълчаливо да наблюдава ще пипна ли нещо, или не и едва след това да ме хване на местопрестъплението.
— Много правилно — каза господин общинският съветник и като се обърна към човека, който ме бе задържал, запита го вярно ли е, че съм тропала с крак.
Той потвърди, но каза, че може би съм сторила това, понеже съм го видяла да идва.
— Хайде де — пресече го общинският съветник, — сега вече сам си противоречите. Нали преди малко казахте, че тя е била с гръб към вас и не ви е видяла до момента, когато сте я заловил?
Че беше така, така беше бях стояла почти гърбом към улицата. Но тъй като моят занаят изисква очите ми да шарят навсякъде, бях го забелязала да притичва, при все че самият той и не подозираше това.
След като изслуша всички, общинският съветник заяви, че според него съседът е сгрешил и аз съм невинна. Бижутерът и жена му се съгласиха и аз бях освободена. Но тъкмо когато се готвех да си тръгна, общинският съветник каза:
— Почакайте, госпожо, щом като сте възнамерявала да купувате лъжици, то надявам се, че станалата грешка не ще бъде причина моят приятел да изгуби един клиент.
Отговорих с готовност:
— Не, сър, разбира се, че ще купя, стига той да може да ми даде точно такива лъжици като оная, която донесох за мостра.
Тогава бижутерът ми показа съвсем същите лъжици, претегли ги и излязоха за трийсет и пет шилинга. Извадих кесията си, за да му платя, а в нея имах близо двайсет гини, тъй като, каквото и да ставаше, никога не излизах от къщи без такава сума, което много пъти, както и сега, се бе оказвало крайно полезно.
Щом видя парите, общинският съветник рече:
— Е, госпожо, сега вече съм напълно убеден, че сте била несправедливо обвинена. Тъкмо затова ви накарах да купите лъжиците и стоях тук, докато ги платите. Ако нямахте пари да ги платите, щях да се усъмня, че не сте влязла в магазина да купувате, тъй като хората, които обикалят с лоши намерения, рядко имат много злато в джобовете си. А както виждам, вие разполагате с доста пари.
Усмихнах се на негова милост, че в такъв случай дължа част от неговата благосклонност на парите си, но се надявам, че и присъдата, издадена от него преди това, не е била лишена от основание.
Той се съгласи, че е точно така, но това затвърдило напълно убеждението му и сега той не се съмнява, че са ме набедили несправедливо. Тъй се отървах, макар да бях стигнала вече на самия край на пропастта.
Но само три дни след това, без да стана поне малко по-предпазлива от преживяната опасност и продължавайки дългогодишния си занаят, аз дръзнах да вляза в една къща, вратата на която намерих отворена, и напълно уверена, че никой не ме е видял, задигнах оттам две парчета коприна на цветя, наричана брокатна коприна, която е много скъпа. Това не бе нито галантериен магазин, нито склад на търговец на платове, а изглеждаше като частен дом, собственост на човек, който снабдява галантерийните търговци направо от тъкачните работилници — нещо като комисионер или агент.
Но нека приключа по-скоро тая печална история. Тъкмо когато се измъквах през вратата, връхлетяха върху ми две момичета, които, щом ме видяха, се развикаха и едното от тях ме блъсна обратно в стаята, а другото затръшна вратата пред носа ми. Опитах се да ги усмиря със сладки приказки, но за такива нямаше място; едва ли две фурия биха могли да се разярят повече. Те късаха дрехите ми, заканваха се и крещяха, сякаш искаха да ме убият. След тях пристигна стопанката на дома, а накрая и стопанинът и всички ме заобсипваха с оскърбления.
Почнах много учтиво да се моля на стопанина, казах му, че вратата е била отворена и нещата са ме изкушили, че съм бедна и нещастна, а мнозина нямат сили да устояват на бедността и със сълзи на очи го молех да се смили над мен. Стопанката се трогна, съжали ме и беше склонна да ме пуснат. Тя почти бе убедила мъжа си, когато ония безсрамни момичета, без някой да ги е изпратил, доведоха стражар. Тогава стопанинът каза, че не можел да върне работата назад и аз трябвало да се явя пред съдията. На жена си отговори, че ако ме пуснел сега, сам щял да си има неприятности.
Като видях полицая, вцепених се и ми се струваше, че ще потъна в земята. Прималя ми и хората около мен наистина помислиха, че ще умра. Тогава жената отново се застъпи за мен и замоли мъжа си, тъй като не са загубили нищо, да ме пусне да си вървя. Аз му предложих да платя двете парчета плат, колкото и да струват, макар да не ги бях взела, и добавих, че щом като стоките са си у него и наистина няма никаква загуба, би било жестоко да ме преследва до смърт и да пролее кръвта ми само заради опита да ги присвоя. Освен това обърнах внимание на полицая, че не съм разбивала никаква врата, нито пък съм изнесла нещо. Същото повторих в моя защита и пред съдията — че нито съм влязла с взлом, нито съм изнесла нещо. И съдията бе склонен да ме пусне, по първата от ония две злобни оси — онази, която ми попречи да изляза, се закле, че тъкмо съм се измъквала със стоките, но тя ме била спряла и въз основа на нейните показания съдията заповяда да ме арестуват и ме отмъкнаха в ужасната тъмница Нюгейт.
Кръвта ми се смръзва само като спомена името й — там бяха затворени толкова много от моите приятели, преди да отидат на злокобната бесилка; там тъй страшно бе страдала майка ми; там се бях появила на света аз и там не можех да очаквам спасение, а само позорна смърт. Тъмницата, която толкова дълго време ме беше очаквала и която толкова дълго бях успяла да избягна благодарение на голямото си изкуство и на късмета си.
Сега вече наистина бях изпаднала в тежко положение. Невъзможно е да опиша какъв ужас ме обзе,
