със сестричката си (както предположих), която изглеждаше около деветгодишна. Забелязах, че по-голямата имаше на корсажа си хубав златен часовник и чудесна бисерна огърлица.
Заедно с тях бе дошъл и един лакей с ливрея. Но тъй като нямаше обичай лакеите да вървят след дамите по главната алея, забелязах, че щом стигнаха дотам, лакеят спря, а по-голямата от сестрите му каза да ги почака, докато се върнат.
Щом чух, че тя освободи лакея, приближих се към него и го запитах коя е тази малка лейди. Побъбрих с него и изказах възхищението си от детето, което бе с госпожичката, а също и от това, колко благородна и възпитана изглеждаше по-голямата: колко женствена и при това колко сериозна. А онзи глупак веднага ми каза коя е тя. Че била по-голямата дъщеря на сър Томас… от Есекс и били много богати; че майка й още не била дошла в града; но че тя живеела при съпругата на сър Уйлям… в дома му на Съфок стрийт и още много други неща. Освен кочияша и него самия имали две слугини и младата девойка ръководела цялото домакинство както тук, тъй и у дома си. Така той ми даде изобилни сведения, достатъчни за моята работа.
Бях добре облечена и имах златен часовник, не по-лош от нейния. И тъй, оставих лакея и след като изчаках младата лейди да стигне до края на алеята и да се върне, тръгнах да се разхождам редом с нея. Малко след това я поздравих по име, с титлата лейди Бети. Запитах я има ли известие от баща си, кога ще пристигне госпожа майка й в града и как е тя.
Заговорих й толкова интимно за нея и цялото й семейство, щото тя остана с убеждение, че съм някоя близка. Запитах я защо не е излязла с мисис Чайм (тъй се казваше прислужницата), за да се грижи за мис Джудит (сестра й). Сетне поведох дълъг разговор с нея за сестричката; казах, че е станала много хубава госпожичка; попитах дали е научила вече френски; изобщо изприказвах още куп такива дребни неща, когато изведнъж се зададе гвардията и тълпата се спусна да види краля, който отиваше в парламента.
Всички знатни дами също се втурнаха към края на алеята, а аз помогнах на милейди да се покачи на ниската ограда, за да вижда добре; след това вдигнах и малката, за да гледа също. И докато правех това, погрижих се да измъкна златния часовник на лейди Бети толкова сръчно, че тя не забеляза липсата му, докато тълпата не се разпръсна и не стигна до средата на алеята.
Още докато бяхме сред тълпата, понечих да се сбогувам с тях и казах, сякаш бързах:
— Скъпа лейди Бети, пазете сестричката си.
И излезе така, като че ли тълпата ме изтика настрана, преди да съм успяла да се сбогувам.
При такива случаи навалицата бързо се пръска и щом кралят отмине, мястото мигновено се опразва; затова се отделих от двете малки госпожички, след като бях свършила напълно успешно работата си, забързах заедно с тълпата, сякаш тичах да видя краля, и така се добрах до края на алеята. А когато кралят продължи към казармите на конната гвардия, аз избързах напред към пасажа, който излизаше тогава на края на Хеймаркит, а там наех кола и продължих с нея към къщи. Трябва да призная, че още не съм устояла на думата си да ида на гости на лейди Бети.
Отначало всъщност си мислех да рискувам и да остана с лейди Бети, докато тя забележи липсата на часовника, и да се разпищя заедно с нея, а сетне да я заведа до каретата и да я придружа до дома й. Аз, изглежда, и бях станала много симпатична и дотолкова я бях заблудила с приказките си за роднините и семейството й, че не ми се струваше твърде лесно да продължа в този дух и да задигна накрая и бисерната огърлица. Но после ми хрумна, че дори у детето да не се зародеше подозрение към мен, други можеха да се усъмнят и да ме претърсят, затова си казах, че е по-добре да изчезна с онова, което бях докопала.
По-късно случайно научих, че когато открила липсата на часовника си, младата лейди се развикала силно из парка и изпратила лакея да ме търси, като ме описала тъй точно, че той познал в мене същата особа, която толкова го разпитвала за децата. Но докато тя да стигне до лакея и му разправи историята, аз бях вече достатъчно далеч.
След тая преживелица имах друга, но съвсем различна от всичко, изпитано от мен дотогава. Това се случи в един игрален дом близо до Ковънт-Гардън.
Видях, че там влизат и излизат доста хора. Постоях заедно с още една жена повечко време в пасажа и когато зърнах да се задава някакъв важен господин, обърнах се към него и запитах:
— Извинете, сър, позволяват ли на жени да влизат вътре?
— Разбира се, госпожо — каза той. — Позволява им се също така и да играят, стига да пожелаят.
— Тъкмо това исках да зная, сър — рекох аз. Тогава той заяви, че ако желая, би могъл да ме представи.
Последвах го до вратата, а той, след като надзърна вътре, ми обясни:
— Ето, госпожо, ако искате да опитате щастието си играчите са тук.
Аз също надзърнах, а сетне, обръщайки се на висок глас към приятелката си, казах:
— Та тук има само мъже. Няма да опитвам щастието си.
Тогава един от господата извика:
— Няма от какво да се страхувате, госпожо, тук има само честни играчи и вие сте добре дошла да играете и да заложите, каквото обичате.
И тъй, влязох, приближих се и почнах да наблюдавам играта. Някой от тях ми донесе стол. Седнах и гледах как чашата и заровете минават в кръг от ръка на ръка; след това казах на приятелката си:
— Тези господа залагат много, не е за нас. Да си вървим.
Всички играчи бяха много вежливи; а един джентълмен ме насърчи и каза:
— Заповядайте, госпожо, ако искате да опитате щастието си. Стига да имате доверие в мен, аз ви гарантирам, че никой тук няма да ви изиграе.
— Не, сър — казах аз, като се усмихнах, — сигурна съм, че тия джентълмени няма да искат да изиграят една жена.
И при все че още отказвах да се включа в играта, извадих кесия с пари, за да видят, че не съм без пари.
След като поседях още малко, друг джентълмен ми каза шеговито:
— Госпожо, разбирам, че се страхувате да рискувате за ваша сметка. А на мен винаги ми върви с дами, ето защо играйте за моя сметка, щом не искате да играете за ваша.
Казах му:
— Сър, никак не ми се иска да изгубя ваши пари.
Но сетне добавих:
— И на самата мен ми върви доста, но господата играят с толкова високи залози, че просто не смея да рискувам.
— Добре, добре! — каза той. — Ето ви десет гини, госпожо, заложете ги заради мен.
И така, взех парите и седнах да играя, а той остана да ме гледа. Изгубих по една, по две тия десет гини, а когато чашата стигна до моя съсед, джентълменът ми даде още десет гини и ме накара да заложа пет от тях наведнъж. Господинът с чашата изгуби, така че пет от гините се върнаха обратно при мен. Това насърчи моя кавалер и той ме накара да взема чашата, което бе много рисковано. Но удаде ми се да задържа чашата толкова дълго, че не само спечелих обратно всичките му пари, а и натрупах цяла шепа гини в скута си. Най- голямото щастие обаче беше, че когато губех, губех само от един или двама, заложили срещу мен, така че се отървавах леко.
Щом стигнах до това положение, предложих на джентълмена всичкото злато, защото то си беше негово. Казах му да играе вече за своя сметка и заявих, че уж не съм разбирала добре тази игра. Той се разсмя и каза, че щом като ми вървяло, нямало никакво значение дали разбирам играта, или не. Но че не бивало да напускам.
Във всеки случай той си прибра петнайсетте гини, които ми беше дал отначало, и ме помоли да играя с остатъка. Поисках да му покажа точно колко съм спечелила, но той рече:
— Не, не, недейте да ги броите. Уверен съм, че вие сте много почтена, а който брои парите, не му върви.
И така, продължих да играя.
Разбирах играта много добре, макар и да се преструвах, че не я знам, и играех предпазливо, така че в скута ми винаги имаше добър запас и оттам аз прехвърлях от време на време по нещо в джобовете си. Но го вършех много внимателно и само тогава, когато бях сигурна, че той не ме наблюдава.
Доста време играх и много ми провървя за негова сметка. Но последния път, когато чашата беше в
