златни часовника, всичките крадени, защото бях извършила още безброй „сделки“, освен тия, за които споменах досега тук.
О, ако поне сега над мен се беше спуснала благодатта на разкаянието, все още щях да имам време да осъзная безумните си постъпки и да се опитам да поправя някои от тях. Но изглежда, че аз все още не бях способна на покаяние, което дължах на лошите си дела, и просто не можех да се сдържа да не „излизам навън“, както наричах експедициите си; бях дори по-несдържана, отколкото на времето, когато крайната нужда заради насъщния хляб ме тласкаше към такива дела.
Не бе минало много, откак се бе уредила работата с галантериста, и аз излязох, преоблечена в дрехи, каквито не бях носила никога дотогава — облякла се бях като просякиня, с най-простите и отвратителни дрипи, които можах да намеря. Вървях и непрекъснато се взирах и надзъртах през всяка врата или прозорец, край които минех. Но право да си кажа, бях в крайно неудобно положение, защото просто не знаех как да се държа. Цялото ми същество се гнусеше от мръсотията и дрипите. Бях възпитана към спретнатост и чистота и в каквото и положение да се намирах, не можех да бъда друга. Така че тая дегизировка бе най-неудобната, която изобщо някога бях слагала.
Скоро си казах, че нищо няма да излезе от това, защото тия дрехи плашеха и отблъскваха всеки; струваше ми се, че всички се опасяват да не се приближа към тях, за да не им задигна нещо, и се страхуват да се приближат към мен, за да не ги полази нещо. Когато за пръв път излязох така, обикалях почти цялата вечер и нищо не успях да направя.
Прибрах се в къщи измокрена, окаля на и капнала от умора. Но на следната вечер излязох пак така и този път преживях едно малко приключение, което можеше да ми струва скъпо.
Както стоях близо до вратата на една кръчма, пристигна един джентълмен на кон и пред вратата скочи от седлото. Понеже искаше да влезе в кръчмата, той повика един от келнерите да държи коня му. Но после се застоя в кръчмата доста длъжко, а келнерът чу как господарят му го вика и си каза, че кръчмарят може да се разсърди. Затова, щом ме видя, че стоя наблизо, извика ме:
— На — рече ми той, — дръж тоя кон, докато вляза вътре. Ако в това време джентълменът излезе, ще ти даде нещичко.
— Добре — казах аз, хванах юздите на коня и преспокойно го отведох при хазайката си.
Това би било добра плячка за хора, които разбираха от тая работа; но едва ли е имало друг нещастен крадец в такова неведение какво да стори с откраднатото. Като се прибрах в къщи, хазайката ми се слиса и нито тя, нито аз знаехме какво да правим с животното. Да го дадем в някой обор, не можехме, защото собственикът сигурно щеше да даде обявление във вестника с описание на коня, така че после нямаше да посмеем да идем да си го приберем.
Единственият изход от тая моя злополучна авантюра беше да ида и да оставя коня пред някоя странноприемница, като изпратя по някое момче бележка до кръчмата, че изчезналият кон на джентълмена е оставен в еди-коя си странноприемница, та да иде да си го прибере. Бедната жена, която го пазила и разхождала по улицата, не могла да го удържи и върне обратно и затова го оставила там. Бихме могли впрочем и да изчакаме, докато собственикът му дадеше обявление и предложеше награда. Но не ни се щеше да рискуваме да ходим за наградата. И тъй, това почти не беше кражба — почти нямахме загуба, но нямахме и никаква печалба.
Вече ми беше омръзнало да излизам преоблечена като просякиня. Не само че не ми отиваше, ами на това отгоре ми се струваше и като зловещо предзнаменование.
Докато ходех така предрешена, попаднах на една ужасна шайка — с по-лоши типове никога не бях влизала във връзка — и видях някои от техните похвати. Те бяха фалшификатори на пари и ми направиха много изгодни предложения, що се касае до печалбата. Но ролята, която искаха да ми възложат, беше крайно опасна — самата работа на калъпа. В случай че ме заловяха с калъпа, чакаше ме сигурна смърт, и то смърт на кладата, щяха да ме изгорят жива. Така че, макар по външен вид да бях само обикновена просякиня, а те ми предлагаха планини от злато и сребро, за да се съглася, от тая работа не излезе нищо. Вярно е, че ако бях наистина просякиня или тъй отчаяна, както бях в миналото, може би щях да се заловя, защото този, който не вижда никакъв изход, не се страхува от смъртта. Но сега положението ми не беше такова или поне не се налагаше да се излагам на такива опасности; пък и самата мисъл да бъдеш изгорена на клада ме ужасяваше, смразяваше кръвта ми и ме докарваше до такова униние, че не можех и да помисля за това нещо, без да се разтреперя.
Това сложи край и на преобличането ми като просякиня, защото макар предложението им да не ми допадна, аз не им го казах, а се престорих, че го приемам и обещах да се срещнем пак. Но не посмях да ги видя вече, защото ако бях се явила при тях и им откажех, дори ако свържех отказа си с най-убедителни уверения, че ще запазя тайната им, те сигурно щяха да се опитат да ме убият, за да им е „чиста работата“ и да бъдат спокойни, както казват те.
Подправянето на пари и конекрадството не бяха за мене и лесно можех да взема решение да не се занимавам повече с тях. Моят занаят ми се струваше съвсем различен и въпреки че и при него имаше доста опасности, все пак го намирах по-подходящ за себе си, защото с него преобладаваше хитростта и имаше повече изгледи човек да се измъкне, ако се случи нещо непредвидено.
По същото време получих и няколко предложения да вляза в шайка за кражби с взлом. Но и това ми се видя толкова рисковано, колкото и фалшифицирането на пари.
Предложих да помагам на двамина мъже и една жена, чийто занаят бе да се вмъкват по къщите с помощта на хитри трикове. Бих участвувала с охота, но те бяха вече трима и не искаха да се разделят, а пък аз не исках да имам толкова много съучастници. Ето защо не се присъединих към тях, а те още при следния си опит платиха скъпо.
Най-сетне се запознах с една жена, за чиито успешни приключения край реката често ми бяха разправяли. Сближих се с нея и работата ни тръгна много добре. Един ден отидохме при някакви холандци в Сейнт Катрин, уж за да купим стоки, стоварени тайно на брега. Два или три пъти ходихме в един дом, където видяхме доста голямо количество забранени стоки, и съдружничката ми веднъж задигна три парчета черна холандска коприна, от която изкарахме добри пари и аз получих дела си; но колкото пъти отидох сама, не ми падна удобен случай да сторя нещо, така че изоставих тая работа; бях ходила там толкова често, че почнаха да се съмняват в мен.
Това ме обезсърчи донякъде и реших да се хвана с каквото и да е, защото не бях свикнала да се връщам толкова често с празни ръце. Още на следния ден се облякох с хубави дрехи и се отправих на разходка към другия край на града. Минах през закрития пазар на Странд, без да очаквам изобщо да ми се отвори някаква работа там. Внезапно съзрях на площада голяма тълпа — всички хора, а заедно с тях и търговците, стояха и се взираха в нещо; предположих, че някоя велика херцогиня е дошла да посети пазара; казаха ми обаче, че очаквали да дойде кралицата.
Застанах пред един магазин с гръб към тезгяха, уж исках да дам път на тълпата, но не откъсвах поглед от една кутия дантели, които търговката показваше на някакви дами до мен. Ала тя и нейната продавачка дотолкова се бяха увлекли да надничат кой идва и в чий магазин ще влезе, че успях да тикна пакетче дантела в джоба си и да се измъкна. Така търговката заплати скъпо за зяпането си подир кралицата.
Отдалечих се, сякаш повлечена от навалицата, и смесвайки се с тълпата, излязох през другата врата на пазара. Тъй успях да офейкам, преди още да открият липсата на дантелата. За да не могат да ме преследват, повиках една карета и се затворих в нея.
Едва бях затръшнала вратичката, когато видях продавачката и още пет-шест жени да изскачат на улицата и да пищят като обезумели. Не викаха „Дръжте крадеца!“, защото никой не бягаше, но на два-три пъти можах да чуя думите „откраднатата“ и „дантела“, а пък продавачката кършеше ръце, тичаше и се оглеждаше насам-нататък като побъркана.
Кочияшът тъкмо се качваше на капрата, но още не се беше настанил на нея и конете не бяха тръгнали. Чувствувах се ужасно неспокойна и затова извадих пакета с дантелата и го сложих до капачето, което се отваря отпред, зад гърба на кочияша, за да мога веднага да го изхвърля оттам. Но за мое голямо задоволство след по-малко от минута — тоест веднага щом коларят се качи и викна на конете — колата потегли и аз отмъкнах плячката си, която струваше близо двадесет лири.
На следния ден пак се облякох хубаво, но със съвсем други дрехи, и пак минах по същия път. Но нищичко не ми се удаде да сторя, докато не влязох в парка „Сейнт Джеймс“. По главната алея се разхождаха изтънчени дами, а между тях имаше и една малка около дванадесет-тринадесетгодишна госпожица заедно
