припомня дългите ти слова и безбройните часове, през които се мъчеше да ме накараш да се считам за почтена жена, да ме убедиш, че съм твоя бъдеща съпруга, че ние сме в брак и този брак е толкова валиден, колкото ако бяхме венчани в черква от енорийски свещеник. Ти знаеш, че това са твои собствени думи.
Дадох си сметка, че това му дойде много, и промених тона. От известно време той стоеше съвършено неподвижен и не пророни нито дума. Аз продължих:
— Крайно несправедливо би било да мислиш, че съм отстъпила пред доводите ти, без да изпитвам всеотдайна любов, любов, която не е в състояние да разколебае нищо, което може да се случи по-късно. Ако ти имаш толкова долно мнение за мен, аз трябва да попитам какви основания съм ти дала, за да направиш такъв намек. Ако тогава отстъпих пред силата на чувствата си и повярвах на думите ти, че съм наистина твоя съпруга, трябва ли сега да се изоблича в лъжа и да нарека себе си к… или любовница, което е едно и също. Сега искаш да ме прехвърлиш на брат си. А можеш ли да прехвърлиш любовта ми? Можеш ли да ми заповядаш да спра да те обичам и почна да обичам него? Мислиш ли, че е в моя власт да извърша такава промяна по твое искане? Не, сър — казах аз, — не можеш да разчиташ на това. Каквато и промяна да е настъпила у тебе, аз винаги ще ти бъда вярна. Щом се е стигнало дотам, аз предпочитам да бъда твоя к…, отколкото жена на брат ти.
Изглежда, че последните ми думи му харесаха и го трогнаха. Той ми повтори, че държи на това, което ми е казал някога, че е устоял на всичките обещания, които ми е дал, но е помислил за друг изход, понеже моето бъдеще му се виждало така ужасно. Той смятал, че това няма да бъде пълна раздяла за нас и че ние ще можем да се обичаме като приятели през целия си живот и може би ще бъдем по-доволни така, отколкото ако останем в сегашното положение. Аз не трябвало да се страхувам ни най-малко, че той може да разгласи тайната ни, тъй като подобна индискретност би опропастила и двама ни.
Той имал да ме пита само за едно нещо, което можело да бъде пречка за неговия план, и ако аз отговоря отрицателно на въпроса му, той щял да бъде убеден, че препоръчваното от него е единствената стъпка, която мога да направя. Веднага отгатнах въпроса му — искаше да знае дали не съм бременна. Казах му, че няма защо да се тревожи, тъй като не чакам дете.
— Е, мила, сега нямаме време да говорим повече — каза той. — Помисли си. Не мога да не считам, че този ще бъде най-добрият път за тебе.
С тези думи той се сбогува, и то твърде бързо, защото майка му и сестрите му позвъниха на градинската врата в момента, в който стана от стола си.
Остави ме със съвършено объркани мисли. На другия ден и през цялата следваща седмица той забелязваше, че съм смутена, но нямаше възможност да дойде при мен. В неделя аз не отидох на черква, понеже бях неразположена, и той също остана в къщи под някакъв предлог. Останахме сами час и половина и изредихме същите доводи както миналия път. Накрая го запитах с жар какво мнение има за мене, щом допуска, че мога дори да помисля да спя с двама братя, и го уверих, че това никога няма да стане. Добавих, че дори ако той ми кажеше, че никога вече няма да ме види — нещо, от което само смъртта би била по- страшна, — аз не бих могла да понеса една толкова позорна за мен и долна за него мисъл. Затова го умолявах, ако у него е останало малко уважение или обич към мене, или да престане да ми говори повече за това, или да ме прободе с шпагата си. Той се изненада от упорството ми, както го нарече; каза ми, че съм жестока и към себе си, и към него; това било неочаквано изпитание и за двама ни, но той не виждал друг път за спасение за нас и затова моят отказ бил още по-жесток. След това с необикновена студенина добави, че ако не бива да говорим повече за това, той не вижда за какво друго можем да говорим. Накрая стана да се сбогува. Станах и аз, външно също така безразлична; но когато той се приближи да ми даде последна прощална целувка, аз се разридах така жално, че не можех да кажа дума, а само стисках ръката му сякаш за сбогом и плачех безутешно.
Той бе видимо трогнат от това. Седна отново и ми каза много нежни неща, но все настояваше, че е необходимо да последвам съвета му, като през всичкото време подчертаваше, че дори и ако откажа, той ще ме осигури материално. При това той ясно ми даде да разбера, че ще се откаже от мен в най-важното, тоест като любовница, защото за него било въпрос на чест да не спи с жената, която един ден може да стане съпруга на брат му.
Аз бях отчаяна не толкова, че го изгубвам като любовник, колкото като личност, защото аз го обичах до лудост. Пропадаха всичките ми надежди, че някой ден той ще бъде мой съпруг. Всичко това така потискаше духа ми, изживявах такива душевни терзания, че легнах болна от треска и дълго никой от семейството не вярваше, че ще оживея.
Бях много омаломощена и често бълнувах. Най-много се страхувах да не би в бълнуванията си да кажа нещо, което да му навреди. Отчаяна бях, че не мога да го виждам, а и той също копнееше да ме зърне, защото наистина ме обичаше страстно; това обаче не бе възможно нито той, нито аз можехме и да споменем за подобно желание.
Останах на легло около пет седмици. Макар че силната треска спадна след три седмици, на няколко пъти отново ме разтрисаше. На два-три пъти лекарите заявяваха, че не могат да направят нищо и трябва да оставят организма сам да се бори с болестта. След пет седмици аз се съвзех малко, но бях толкова слаба и променена, че лекарите се страхуваха да не се разболея от туберкулоза; при това, за мое нещастие, те се произнесоха, че се касае за душевно страдание, нещо ме мъчи — с други думи казано, че съм влюбена. Тогава цялото семейство започна да ме разпитва дали съм влюбена и в кого, но аз упорито отричах подобно твърдение.
Един ден през време на обеда те така се скарали заради мен, че просто се вдигнала цяла врява. Били всички на масата с изключение на бащата и мен; аз още лежах болна в спалнята си. Разговорът започнал така: старата дама, която ми беше пратила нещо за ядене, наредила на прислужницата да се качи в стаята ми и да ме попита дали не искам още; когато момичето се върнало и съобщило, че аз не съм изяла дори половината от това, което ми е пратено, тя казала:
— Горкото девойче! Страхувам се, че никога няма да се оправи.
— Как ще се оправи, нали всички казват, че била влюбена — рекъл по-старият брат.
— Нищо подобно — отсекла старата дама.
— Не знам какво да кажа — обадила се по-старата сестра. — Всички превъзнасят красотата й, чара й и не знам още какво, и то в нейно присъствие. Тия приказки са завъртели главата на бедното същество. Кой знае какво може да си е въобразила, когато всички така я хвалят. Аз просто не проумявам цялата работа.
— Но, сестричке, трябва да признаеш, че тя е много хубава — казал по-старият брат.
— Да, и то много по-хубава от тебе, сестро — намесил се Робин, — и това те боли.
— Е добре, но въпросът не е там — отвърнала сестрата. — Момичето е хубавичко и това й е известно; не е нужно да й се повтаря, за да стане суетна.
— Ние не говорим дали е суетна — казал по-старият брат, — а дали е влюбена. Може би е влюбена в себе си; поне изглежда, че сестрите ми мислят така.
— Бих желал да е влюбена в мене — казал Робин. — Бързо бих я излекувал.
— Какво искаш да кажеш, синко? — запитала майката.
— Как можеш да говориш така?
— О, мадам6 — отвърнал чистосърдечно Робин, — мислите ли, че ще оставя бедното момиче да умре от несподелена любов, и то от любов към мене, когато нося лекарството в себе си?
— Ух, братко — казала по-малката сестра, — как можеш да говориш така! Би ли взел момиче, което няма пукната пара?
— Слушай, дете мое — отвърнал Робин, — красотата е добра зестра, а като прибавиш и добрия характер, става двойна зестра. Дано да имаш поне половината от нейната зестра.
Така той й затворил устата и тя млъкнала. Тогава се обадила по-голямата сестра:
— Аз мисля — казала тя, — че ако Бети не е влюбена, брат ми сигурно е влюбен. Питам се дали вече не се е обяснил в любов на Бети; сигурна съм, че тя няма да каже „не“.
— Тези, които се съгласяват, когато ги поискат, струват повече от тези, които никой не е поискал, и много повече от онези, които се съгласяват, преди някой да ги е поискал. Ето ти отговор и на тебе, сестричке — казал Робин.
Това жегнало сестрата. Тя пламнала от яд и казала, че щом работите са дошли дотам, време е тая
