— Какво говориш, куче! Нито капка не ти давам!
— Аскер-ага, голямо добро ще сториш, на, вземи и тези пари.
— Дай ги — вика ми — и върви пий скришом.
Пих и дадох и на брат си да пие.
Това ставаше през август месец.
Най-сетне една вечер стигнахме пред Магнисия. А там хората ни чакаха със сопи в ръце и викаха:
— Пленници идат!
И тичаха към нас.
А пък капитанът сега им казваше:
— Дръпнете се надалеч! Когато ние воювахме, вие си гледахте кефа.
Тогава те се пръснаха, като викаха, че все някой ден ще ни пребият.
Ядосан, капитанът ни събра всички на едно място, като овце в кошара, и постави около нас часовои да ни пазят.
Това вода, хляб — нищо.
Ония, които имаха пари, даваха на часовоите и пиеха вода. Дадохме и ние от нашата група на един арапин, та ни донесе пълна тенекия.
— Карайте по-бързо — каза ни той, — капитанът не дава.
Пих, пих… брат ми ме дръпна да пие и той, нахвърлиха се и другите на тенекията и водата се разля.
На другия ден, още по тъмно, капитанът извика:
— Пригответе се!
Строихме се на карета и тръгнахме. Закара ни вътре в Магнисия. Там ни затвори в една болница, която се намираше сред борови дървета и беше опасана с желязна ограда, и ни предаде на един ефрейтор.
От умора не чувствувахме глад, само жаждата ни мъчеше. Налягали като болни под боровете, дъвчехме зелената трева. А когато на небето се появиха няколко облака, почнахме да се молим да завали. Те се разстлаха, потъмняха, спуснаха се ниско и отново полека-лека се разнесоха. Слънцето сега сипеше жарта си още по-страшно и ние отчаяно викахме.
— Вода! Вода!
Но никой не ни чуваше.
След пет часа дойде един рус, добре облечен ходжа и всички в един глас го замолихме:
— Ходжа, аллах ашкъна, жадни сме, вода! А на него сякаш му стана приятно от хала ни и каза:
— Така искам да ви гледам до края, да се влачите като змии.
И си отиде.
Този си отиде, но дойде друг, с кола. И ние отново завикахме:
— Аллах ашкъна, малко вода, жадни сме, не издържаме вече!
След като и той ни огледа хубаво, рече:
— Направих си кефа.
И заповяда на коларя да кара.
Седем дни прекарахме така. Тези, които имаха пари, пиеха вода, но онези, които нямаха, пиеха пикнята си.
Мнозина се тръшнаха на земята от глад и жажда. Конвойните ни казаха да дадем хора, за да ги изхвърлим оттук. И ние се карахме помежду си кой да отиде, защото щеше да пие вода.
Излязоха около двайсетина души с коли и ги захвърлиха далеч, извън града…
В болницата имаше и магнисалии пленници, които ни казаха, че в шадравана на двора имало вода.
Ние слушахме и не вярвахме.
През нощта се събудихме от викове и разбрахме, че магнисалиите счупили тръбата и потекла вода. Надигнахме се тогава всички и почнахме да се бием кой по-напред да пие. От крясъците часовоите ни усетиха и захванаха да стрелят. Паднаха доста убити, а след това ни оградиха с бодлива тел. И там взимахме кал и я смучехме.
След седем дни ходжата отново дойде и ние се развикахме и го замолихме.
— Мълчете — рече ни той, — защото ще си отида, ако викате. Дойдох, за да ви спасим.
Тъкмо каза това и донесоха кошници с войнишки хляб. Строиха ни в редици и ни дадоха по половин хляб на двама души. Сетне един по един ни пуснаха да пием вода от шадравана.
Него ден дошъл някакъв големец от Ахметли, разправяха ни войниците, оттук нататък ще бъдете добре.
А вечерта ни обраха! Взеха ни всичко, каквото имахме върху нас — пръстени, часовници. Изкъртиха дори и златните ни зъби от устата.
На сутринта ни вдигнаха. И докато се приготовлявахме, отвън се насъбраха зейбеци със зурни и тъпани, и като излизахме, почнаха да ни удрят с оръжията си. Дойде друг офицер. Прие ни и тръгнахме.
Вън от Магнисия, на три часа път, имаше едно голямо лозе, опасано с ограда. Там ни затвори и постави часовои да ни пазят, докато се съмне.
Пръснахме се из обраното лозе и ядяхме листа с коравия войнишки хляб.
А когато се мръкна, двама се опитаха да избягат. Часовоите ги хванаха и ги убиха пред нас. На сутринта капитанът ни каза:
— Неверни кучета такива! Аз ви правя добро, а вие ми бягате.
И заповяда да ни вдигнат.
Вървяхме с часове. Докато се бяхме спрели за малко до една гара, при нас дойдоха неколцина турци, граждани, и казаха на офицера да им позволи да потърсят между нас някого си, когото дирели, и ако го намерят, да го отведат.
— Добре — рече им той, — вижте и ако го откриете, вземете го.
— Аферим, аферим — отвърнаха те и потънаха сред тълпата. Намериха го. Беше някакъв арменец, градинар на гарата.
— А бре, керата арменецо, тебе търсим!
— Какво искате от мен? — рече им той. — Една душа имам само, вземете я!
И с високо вдигната глава, сякаш искаше всички да го видим, премина между нас.
— Вземете го! — извика капитанът.
Щом чу това, арменецът се нахвърли върху първия, който посегна към него, и със стръв го захапа за гърлото.
Другите го пребиха веднага; свари само да каже:
— Правете с мен каквото щете. Взех си за кръвта.
Оставихме зад нас топлия му труп, който турците все още търкаляха с ритници, и поехме към Касаба. Там всичко беше пепелище. Вкараха ни в едно оградено място. Оттам гледахме как минават други пленници и като слушахме отдалеч виковете им, благославяхме господа, че сме тук.
На сутринта ни подкараха към Ахметли. Когато стигнахме там, капитанът ни чакаше на гарата и от него научихме, че ще останем тук.
Закараха ни на едно голо място и ни оставиха на слънце. Ние го замолихме да ни пусне отсреща, където имаше дървета.
— Не — каза той, — на слънце. И си отиде.
След обяд заваля дъжд; зарадвахме се. Пихме с шепи вода, измихме се и се освежихме.
Като се мръкна, капитанът дойде и ни тури под един навес. Осъмнахме все на крак. Валеше през цялата нощ.
На сутринта капитанът пак дойде; водеше със себе си и един писар. Разпредели ни на роти и отдели занаятчиите — десетина фурнаджии, двайсетина железари, зидари, още толкова мазачи; докато ги отделяше, все разправяше:
— Вие ги разрушихте, вие ще ги изградите. И ги предаде на войниците.
Писарят извика:
