книга, която бях намерил в селото.
— Спри! — побутна ме моят другар. — Чувам говор.
И погледна към входа на пещерата.
На около десетина крачки от пещерата минаваше пътека. Стъпките се приближаваха. Пещерата поглъщаше думите отвън като смукало.
— Тук някъде трябва да са воловете ни…
Хората се показаха. Бяха двама говедари, юруци. Приготвихме се, със сопи в ръка, ако случайно ни видеха, да ги убием.
Не ни видяха. Преминаха спокойно, като разговаряха, с ръце отзад на кръста.
Другарят ми пак ми каза:
— Трябва да се махаме и оттук.
— А бе, приятелю — отвърнах му аз, — къде другаде да отидем?
— Не — казва ми той, — аз не оставам тук. Може би са ни видели и са отишли право в комендантството.
— Добре, както кажеш — отговорих му аз.
И тръгнахме да дирим друго скривалище. Търсихме чак до следобед; намерихме друга пещера на едно място, дето го казваха Света Троица, и през нощта пренесохме нещата си.
Така минаха десет дни, от страх не се подавахме навън. Храната ден след ден почна да се свършва. Накрая останахме без нищо. Погледът ни беше помътнял от глад.
— Другарю — казвам му аз, — не мога да издържам повече. Да убием ли воденичаря?
— Стига — вика ми той, — да не би да искаш да погубиш душата си? Скоро ще узреят посевите, грахът, пак ще има какво да ядем.
— Не — казах му отново аз, — досега ядяхме готвено и пак нямахме сили, та с трева ли ще можем да живеем? Или ще намерим храна, или ще отидем да се предадем в Смирна.
— Не — ми вика, — аз не се предавам в турски ръце. Тук вътре, в пещерата ще умра.
— Не мисли такива работи, другарю — рекох, — там е град, не могат да ни пречукат.
— Не — отвръща ми той, — тая няма да стане.
— Е, тогава да стане друго, другарю. Да се престорим на турци и да отидем да се хванем на работа. И да става каквото ни е писано.
— Съгласен — каза той.
— Но не бива да вървим двамата заедно — казах, — защото могат да ни чуят какво си приказваме и да ни заловят.
И така решихме да се разделим. Той ще отиде в едно село, а аз в друго.
— Кое място познаваш? — запитах го аз.
— Айдин — отвърна ми той.
— Добре, а пък аз познавам Тира. Там мога да се главя овчар. Разбирам от добитък.
И се уговорихме след два месеца, ако не ни откриеха, да се срещнем в Тира или при кошарите.
— Ако не ни сполети зло — каза той, загледан навън в мрака, който нахлуваше като пушек в пещерата. — Ще вали — и вдигна яката си.
Легнах и се опряхме гръб о гръб. И така заспахме.
Посред нощ заваля силен дъжд. Помислихме, че от гръмовете ще се разцепи пещерата. Подхванахме разговор в тъмнината. За какво ли не приказвахме? И това, което бяхме слушали от прабабите си. И стигнахме до раздялата си; вземахме решение, и пак се отказвахме; отново решавахме, и пак се отказвахме.
Като се съмна, приятелят ми първи взе бръснача, наточи го хубаво на колана си и се засмя.
— Ела — каза ми той, — не стой така.
И ми изви шията.
Обръсна ме, обръснах го и аз и се погледнахме един друг.
— Приличам ли на турчин? — запитах го аз.
— Същински Мемет си!
— А пък ти приличаш на турчин от Крит.
— Хайде сега да вървим, че отслабнахме.
Стиснахме си ръцете и не можехме да се пуснем. Казвахме си, че няма да се видим вече. Разплакахме се и се простихме.
И всеки пое пътя на собствената си съдба. Вървяхме и се гледахме, докато го изгубих из очи.
— Глупако — казах си аз тогава и понечих да изтичам подире му. Ала сърцето ми каза „не“. Винаги слушах сърцето си, така бях свикнал.
3
И закрачих свободно, отърсих се от страха. Реших се и излязох на открито пред едни юруци, които седяха наблизо около огъня. Знаех ги от по-рано. Бехчет Али го казваха единия. „Юруци са, кротки хора“, казах си аз и се отправих право към тях. Поздравих ги:
— Селям алейкюм!
— Алейкюм селям! — отвърнаха ми те.
— Какво правите тук? — запитах ги аз.
— Пасем камили.
— Ами от кой край сте?
— Не сме оттук, живеем в шатри, долу в дола.
— Моля ви се — рекох, — не съм оттук Покажете ми пътя за Тира.
— Голяма вода има По полето. Пътищата са затворени.
Отново ги попитах:
— Откъде да мина?
— Ето, оттук мини. Недей през колибите има кучета.
— Лека вечер — казах им аз.
— На добър час — отвърнаха ми те.
И поех.
Като се изкачих на билото, кучетата ме подушиха. Качих се веднага върху един голям камък и завиках силно:
— Хемшери! Хемшери!
Някакъв човек кладеше огън пред колибата си, явно ме чуваше, но се правеше на глух. Най-сетне дойде при мен. Прогони кучетата и ми каза:
— Буйрун, заповядай! Отде идеш?
— От Айдин — казвам, — отивам да търся работа в Тепе-Кьой. Какво да се прави? Голяма сиромашия.
— Гладен си навярно — рече ми той.
И постави пред мен една паница с кисело мляко и хляб.
Докато ядях, се правех, че не познавам този край, и го питах да ме упъти.
— Оттук ще слезеш в Халка и оттам ще поемеш към Тепе-Кьой. Не можеш да отидеш направо в Тира.
Наядох се и му благодарих.
— Лека вечер — казах му аз.
— Добър път — отвърна ми той и погледна небето, от което всеки миг можеше да рукне дъжд. Понечи да каже нещо, но се наведе над огъня, като потриваше ръце над пламъците.
Тръгнах, като потропвах с тоягата си по камъните.
Недалеч оттам попаднах на едно разрушено турско село. От една полусрутена къща се издигаше дим. Какъв човек ли има вътре, рекох си аз, мъж или жена? И се поспрях, дано разбера.
Малко след това отвътре изскочиха двама войници.
Изплаших се да не ми поискат документи, но те се отправиха тичешком към Белхем.
