Чорбаджията ме потупа по гърба.
— Както ми каза, Бехчет, Държиш на думата си. Браво!
Вечерта издоих от двеста и петдесет овце петдеоет и четири оки мляко. А на сутринта — осемдесет и шест. Когато дойде, чорбаджията ми се учуди. Пресметна, че това са къде трийсет и две оки мляко повече.
— Вай, вай! — възкликна той. — Много нещо е това. Тук преди имаше гърци и по майсторлък наравно с тях те слагам. От техния сорт си.
— Аз съм от Косифопеди — казах, — а в нашия край освен добитък друго нямаме.
— Браво на мен — похвали сам себе си той. — Сега не мога вече да се оплача, имам си овчар. Доволен съм.
И ми даде да ям халва.
А Хасан заропта, че три години бил на работа при него, но никога не е ял халва.
— Който е способен и трудолюбив — отвърна чорбаджията ми, — ще бъде добре.
Наблизо бяха и кошарите на албанците.
Веднаж бях изкарал овцете на паша — и както си вървях по пътя, чорбаджията на албанците ме причака.
— Язък! — рече ми той. — Харамиса майсторлъка си. Ела при мен, ще те взема само за доенето.
— Не — отвърнах му аз, — уговорили сме се. Не вземам аз думата си назад.
И продължих.
А вечерта албанецът се видя с моя чорбаджия и му каза:
— Брей, къде го намери този овчар? Ще ти го вземем!
— Овцете си давам, овчаря си не давам! — отвърна му той и взеха да се шегуват.
Мина се време. Една вечер чорбаджията ми се върна от Тира и каза:
— Ела да ти кажа една хубава новина.
— Хаирлия да е — рекох.
— В Айдин заловили един гяурин, който бил ратай у турчин и се правел на мюсюлманин.
— Я разкажи по-добре — казах аз — как са го хванали, кучето му недно!
А си бях просто глътнал езика.
— Отишъл в джамията да се моли, а не знаел как да се измие. По това и по някои други неща ходжата го подушил и начаса го грабнали и го обесили на пазара, на големия платан.
По описанието, което направи, разбрах, че това беше моят другар. И така, още преди март, сключихме ново споразумение — за петдесет банкноти, разноските негови, както и преди.
Дните минаваха бързо един след друг, а мен ме обхващаше страх, че постите наближаваха.
Първия ден внимателно следях как си обръснаха космите. И аз сторих същото — обръснах гърдите си.
— Прости ми, господи! — промълвих аз и се просълзих.
Тази година всички щяха да постят, защото гяуринът, врагът, се беше махнал.
— И аз трябва да почна да постя — казах на чорбаджията си.
— Аз ще постя и заради теб — отвърна ми той, — ти нямаш грехове, на чуждо място си и аллах ще ти прости.
— Не, чорбаджи, от години не съм постил и сега, когато се отървахме от врага, всички трябва да постим.
— Щом искаш, пости — рече ми той, — и ако видиш зор, зарежи.
Посред нощ, когато циганинът заудря тъпана, всички в къщата станахме. Приготвиха софрата, седнахме около нея с кръстосани крака и почнахме да ядем полека.
На развиделяване тръгнах за кошарата Другите двама овчари бяха вече изкарали овцете и ги пасяха далеч от колибата. Овчарите се молеха зад един голям камък. Приближих се, коленичих и почнах да правя това, което и те правеха.
Така мина този ден, дойде Друг, сетне още един, докато най-сетне научих всичко и си отдъхнах.
Наближаваше Байрамът. Един ден чорбаджията ми каза:
— Хайде, приготви се да отидем в града да ти купя дрехи, та да излезеш и ти като хората.
— Не си прави труд за мен, чорбаджи — казах аз, защото се страхувах да не би някой в Тира да ме познае.
— Не — вика, — ела да вървим да ти купя каквото ти се хареса.
И без да ми се иска, тръгнахме за Тира.
Като стигнахме на пазара, чорбаджията ми купи дрехи, гащи и сако, чифт кожени тузлуци, пояс, фес и един хлопатар. Когато взех всичко на ръце, той ме попита:
— Какво още искаш да ти купя, Бехчет?
— Нищо, стигат и тия, чорбаджи.
— Ще ти купя и едни зейбекски гащи.
— Не — рекох, — няма кога да си ги ушия.
— Има и готови — отвърна той и тръгна сред навалицата.
Тук потърсихме, там потърсихме, не намерихме като за моя ръст.
— Няма нужда, не си прави труд, чорбаджи — викам му аз, — стигат и тия неща, дето ми купи.
— Не, ще купим плат — каза той, — жените ще ги ушият.
Байрамът дойде, а аз треперех, защото не знаех как се влиза в джамията. Бях научил това, което се правеше навън, но какво се вършеше вътре в джамията, не знаех.
Предната вечер чорбаджията ми каза:
— Утре да издоиш рано-рано овцете, за да свариш да дойдеш в джамията.
— Добре — отвърнах му аз с готовност.
Щом си отиде, пуснах по-малкия овчар да офейка в селото си. След него си тръгна и Хасан и аз останах сам.
На сутринта ето ти го идва чорбаджията на кон.
— Къде са другите? — запита ме той.
Казах му къде са и се престорих на притеснен:
— Язък, не можах да дойда да се помоля. На вятъра ми отиде постенето.
— Няма значение — каза той, — щом така е станало.
И ме прегърна. Притиснах го и аз към себе си.
— Байрам бубарек ола!
— Аллах разъ ола! — пожелахме си един на друг.
Като се пуснахме, чорбаджията пак ми каза:
— Много се притесних, трябваше да дойдеш.
— Няма значение, чорбаджи — отговорих аз, — млади момчета са, нека се повеселят.
— Не — каза той, — първо най-големият, както и да е, нали ще имаме и Курбан Байрам.
Поздравихме се и си отиде.
Около обяд по-малкият се върна; Риза го казваха. След около час се върна и Хасан, овчарят.
Поприказвахме си, сетне оставихме Риза да гледа стадото и слязохме в Тира на разходка.
Навред всичко беше празнично окичено. Вятърът развяваше знамената над комендантството. По кафенетата тъпаните и зурните гърмяха и пищяха. Тези звуци ме караха да потръпвам; спомнях си за нашите големи празници и очите ми се наляха със сълзи. Радостта на околните се смеси вътре в мен с мъката ми. Загубих кураж.
— Хайде да си вървим — казах на Хасан.
Той ме замъкна в кафенето да хапнем по един локум. Вътре и навън играеха хоро въоръжени четници; струваше ми се, че пушките и ножовете им летяха във въздуха.
— Ела — каза ми Хасан, — върви да се наредим и ние.
Кафеджията беше яхнал един стол и викаше подред на всекиго.
— Ти — попита ме той — ще играеш ли хоро? Минавай!
