Стратис Дукас

Историята на един пленник

Посвещава се на общите страдания на народите

Няколко думи

„Озовах се сред изтерзан свят. Господи, дай ми сили да го изразя!“

(Из бележника ми — в навечерието на деня, в който срещнах пленника.)

Тази история е плод на една вечер, която прекарах в едно село на пленници. Това беше прост и мил монолог, който завладя всички, защото всички мълчаха, и затова дори и днес не би прилягало да прибавя към него предговори. Ако обаче в края на краищата се реших да я представя с две думи, то правя това, за да разясня целта, която си поставям, като поднасям на обществеността, и то от свое име, това прекрасно народно цвете на Словото. Искам да кажа на тези, които могат, и на онези, които трябва да се заинтересуват, че би било проява на бездушие спрямо бъдните поколения, бездушие спрямо смисъла на живота — а това са нашите радости и скърби, — ако оставим да потънат в бездната на забравата тези прекрасни бисери, неподправените сълзи на нашето племе.

Само побърканите и мъртвите имат право да забравят; но всички, които носят в себе си диханието на живота, са длъжни да помнят, за да размишляват и да прощават. Споменът е този, който подхранва духа и сърцето. Споменът е един прекрасен дълг в живота. Нека тогава по нечий почин два или три пълни екипа се заемат със събирането на тези скъпоценни мозайки, с които ще украсим новия храм на духа ни. Без тях той би бил страшно празен; съберете ги, късче по късче, грижливо и с любов, и не оставяйте да се загуби това, за което сме заплатили така скъпо.

Именно за едно такова, цялостно дело поднасям тази история като опит и скромен принос.

Март 1929 г.

С. Д.

1

След смирненското поражение аз се озовах с родителите си в Пунта; оттам ме взеха. И останах пленник в Турция.

Хванаха ме по обед заедно с други. Мръкна се, а патрулите все още докарваха мъже в казармите. Към полунощ, както се бяхме притиснали един до друг, стражите се нахвърлиха върху нас и почнаха да ни удрят където завърнат с дървета и да газят и ритат тези, които седяха на земята коляно до коляно. Накрая отделиха колкото им трябваха и ги подкараха, като ругаеха.

Уплашихме се, че ще съсипят всички ни.

Един писар, чиято канцелария беше до нашата врата, чу, че си говорим тъжно и ни направи знак да отидем при него.

— Когато идват и ви викат — каза ни той, — вие се дръпнете навътре. А това, което ви казах, пазете го в тайна, не го разправяйте другаде.

От нея вечер всяка нощ вземаха хора от помещенията. А ние слушахме изстрели откъм Катифе-Калеси и си казвахме: „Стрелят по цел.“

След няколко дни, които преминаха в страх, дойде един офицер с четиридесет войници и ни взе. Изкараха ни на двора и ни отделиха от цивилните; тогава видях и брат си; строиха ни на карета и ни заповядаха да коленичим, за да ни преброят. Офицерът, който ни гледаше от коня си, каза:

— Ще гледам да не остане и семе дори от вас.

И заповяда да тръгнем.

Цялата колона бяхме около две хиляди души.

Щом излязохме, и ни подкараха право към чаршията. Там тълпата от турци, която ни очакваше, се нахвърли като хала върху нас: от всички страни запращаха по нас каквото им попаднеше в ръка — маси, столове, чаши. Сред турците в кафенетата имаше и френски моряци, които също се забавляваха с нас.

Като стигнахме в Басмахане, пред нас излезе един хафузин. Изгледа ни.

— Аллах, аллах! — каза той. — Какво става тук?

И повика аскер-агата. Онзи спря.

— Капитанът тук! — извика отново той.

„Трак-трак“ — изчатка конят, капитанът отиде, изкозирува. Хафузинът го запита:

— „Китапът“ ни това ли казва?

Капитанът отново изкозирува.

А ние в това време се точехме край тях.

По пладне, към дванайсет, стигнахме в Халка-Вунар. Там ни затвориха зад телени мрежи, поставени околовръст. Когато се свечери, дойде един турчин ефе от нашето село и почна да ни вика по име да се покажем — уж че щял да ми отърве, а то, за да ни затрие. И ние се проснахме по очи на земята да не ни познае.

На разсъмване от Маниса дойде друг офицер и ни вдигнаха. Вървяхме с часове. Не знаехме къде ни карат. Само по местността разбрахме, че ни карат в Магнисия.

Вместо да ни водят по шосето, мъкнеха ни по баирите. И понеже не вървяхме по равно, почнахме да се пръскаме. Не можехме да запазим строя. А войниците викаха строго:

— В каретата! В каретата!

Мъчехме се да запазим строя, но отново го разваляхме. Онези, които нямаха сили и изоставаха, селяните ги замъкваха в гората и ги очистваха.

След много усилия излязохме на шосето. Там пък ни чакаха цели тълпи стари хора, от шейсет до към осемдесет години, с едновремешни ханджари, и когато стигнахме до тях, те се нахвърлиха отгоре ни, като викаха на капитана:

— Остави ни да правим каквото си щем!

А капитанът им викаше „не“ и се смееше.

Ние пък му викахме:

— Господин капитан, на теб разчитаме!

И вървяхме.

Пътищата, вдясно и вляво, бяха осеяни с вонещи трупове. По чешмите стояха часовои и не ни даваха да се приближим до водата, която течеше от чучурите; а ние, като я гледахме, ожаднявахме още повече.

По пътя мнозина бяха пукнали. Аз вървях до брат си и носех елека на един турчин от тези, дето ни пазеха; рекох си: „Имаме пари, да му дадем, за да пийнем вода.“ И казах на брат си:

— Много съм жаден, ще пукна просто.

— Дръж се, братко — вика ми той, — да не разберат, че имаме пари, защото ще ни утрепят.

— Не, не мога да изтрая повече, дай пари и да вървим да пием.

И той ми даде.

Изтичах право при турчина.

— Мъничко водица — му казвам, — още малко, и ще издъхна.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×