— Няма ли някой мелничар между вас? Трябва да смелим зърно. Не знае ли някой от вас да мели?
Излязоха брат ми и още двама други.
Месачите отидоха във фурната и изпекоха войнишки хляб от непресят ечемик. И от него ден почнаха да ни дават по четвърт хляб на всеки.
Една вечер двама от месачите откраднаха малко тесто, защото бяха намислили да избягат. Но часовоят ги хвана тъкмо когато се измъкваха. На сутринта ги заведоха при капитана, който живееше наблизо в една къщурка.
— Тези тук снощи откраднаха тесто, за да избягат — му казаха.
Капитанът извади револвера си.
— На, ей така ще си отиде всеки, който върши такива работи — каза той и ги уби пред нас. След това ни накара да почистим гарата. Очите ни заболяха от мръсотията.
А един сержант, който ни надзираваше, Туран го викаха, ни ругаеше диво и ни биеше, та да се покаже пред жените във влака. На онези от нас, които се оплакваха, че ги болят много очите, казваше, че ще ги заведе в болницата на лечение, а ги закарваше в един дол и там ги очистваше.
Една вечер капитанът нареди на стражата да разгласи по селата, който иска да дойде да си избере ратаи измежду нас.
— Имаме, кажете им, от всякакъв вид — овчари, зидари, железари, каквито си щат.
На сутринта мухтарите пристигнаха и почнаха да подбират по петдесет, по осемдесет от нас, колкото си искаха, сякаш бяхме добитък.
Тогава се уговорихме, дванайсет души все съселяни, да научим за някое хубаво село и щом дойдат хора оттам за ратаи, да отидем всички заедно.
След няколко дни един ефрейтор, който ни жалеше, понеже му бяхме подарили още в началото, когато ни хванаха, един пояс, дето много му се харесваше, ни каза:
— Пригответе се, тук наблизо има едно хубаво село, Бунар-Баши, на Боздаг. Ще живеете добре.
Попитахме го дали и той ще дойде с нас.
— Не — отвърна ни той, — капитанът не ме пуска. Ще ви предам на мухтарина.
Предаде ни на него и тръгнахме.
По пътя попаднахме на една дива круша и се нахвърлихме на неузрелите круши.
— Хайде, бре, елате тук — викаше ни мухтаринът, — че замръкнахме.
И поехме отново по пътя, дъвчейки дивите круши.
В селото стигнахме по тъмно. Разпределиха ни на три места, по четири души.
Двайсет дни работихме в това село. И още от първия ден замислихме да избягаме и почнахме скришом да събираме хляб и каквото друго можеше да се отдели от храната ни, за да имаме за из път.
Най-сетне определихме и деня. В петък в полунощ да поемем. Когато наближи часът, събудих другаря си до мен и така, един от друг, събудихме се всички. Ала останалите се отказаха. Казахме им: „Решили сме се веднаж, ще бягаме.“ И избягахме.
Като повървяхме около час, в околностите на селото попаднахме на някаква пропаст, дере. Шумът от водата не се чуваше — толкова беше дълбока. Спряхме се там.
Наблизо имаше някакво село. Кучетата ни подушиха и взеха да лаят.
— Ще се издадем — казвам на другаря си, — трябва да я преминем още тази нощ.
— Да — вика ми и той.
И почнахме да се свличаме надолу, като се хващахме за камъните. Но не сварихме. Посред склона се спряхме в една пещера в скалите. Там осъмнахме.
Щом се развидели, чухме гласове над нас, над пропастта. Мало и голямо ни беше погнало с кучетата си.
След време гласовете се отдалечиха. Поседяхме още малко, скрити вътре, сетне отново се заспускахме по стръмнината.
Слънцето показваше почти пладне, когато стигнахме долу, в дъното на дерето.
„Леле, мале!“ — казахме си, като погледнахме другата страна, по която трябваше да се изкачим. Походихме малко, прави, край потока, който течеше буйно, сетне нагазихме в него, като се хлъзгахме по облите му камъни. Водата стигна до коленете ни.
Както си вървяхме, чухме наблизо някакъв дрезгав звук. Изплашихме се; притиснахме се един до друг и се огледахме. Ниско над нас врани се виеха в кръг. Наведохме се и пихме вода, без да сме жадни. Сетне излязохме от потока целите измокрени и поехме по стръмнината.
Слънцето грееше, когато се закатерихме, залавяйки се за корените на храстите. След много усилия успяхме да се изкачим. Беше почнало да се смрачава.
Като излязохме на равно, огледахме се наоколо. Не много далеч от нас се виждаха колиби на юруци. Кучетата залаяха. Овчарите завикаха помежду си:
— Кучетата джавкат, хора са.
И гръмнаха във въздуха.
Кривнахме към дерето и дълго време крачехме наведени, все по края, докато най-сетне попаднахме на едно запустяло село. Тръгнахме сред развалините. На няколко крачки пред нас чухме стенание. Приближихме се. Върху слама, изпразнена от някой дюшек, лежеше едно куче.
Когато ни видя, то понечи да стане. Но не можа. Само помаха с опашка, примига, очите му блеснаха на лунната светлина и отново изстена. Седнахме до него, върху ниската, полуразрушена стена на двора. Върху купища от непотребни неща бяха накацали проскубани кокошки, съсухрени от жажда. Рекохме да хванем някоя, ама откъде огън? Погледнахме още веднъж кучето и потеглихме. Цяла нощ вървяхме на луна и се плашехме от сенките си.
Към зори излязохме на ливадите на Боздаг, където пасяха кози; пазеше ги една жена. Забързахме през тях, но не сварихме да се измъкнем. Попаднахме сред стадото. Жената плетеше наведена, не ни забеляза, минахме така.
На четвъртия ден се намерихме пред Одемиш. Както си вървяхме, попаднахме на една воденица.
— Ей, другарю — казвам му аз, — къде ще излезе тая, все на път, на път?
И с кимване му посочих воденицата.
— Какво, да я строшим ли? — вика ми той.
— Да — рекохме и двамата, но после се отказахме.
Оттам излязохме на шосе. Оттеглихме се в гората, за да се скрием. Около пладне видяхме един ловец на отсрещния рид. Кучето му лаеше; изплашихме се.
Лазейки на четири крака, преминахме около десетина метра, спотаихме се зад едно дърво и задебнахме кога ще си отиде ловецът. Дотегна ни тая работа. Ловецът остана до късно вечерта. Прекръстихме се тогава и поехме.
Още преди да се съмне, бяхме стигнали пред град Банос. Маслиновите му дървета стигаха почти чак до Вайдири. От глад почнахме да ядем неузрелите маслини, та устата ни загорча.
Като позалъгахме глада си, спряхме се и се загледахме в града. Отсреща минаваше влак. Замина, върна се, така два-три пъти. Хората слизаха от него и се пръскаха из улиците; не можехме да минем. Здрачи се, а улиците все още бяха пълни с народ. Тръгнахме късно, по тъмно.
През Вайдири минахме бързо и нагазихме в река Мендерес. Водата ни дойде до кръста. Преминахме я.
И там отново попаднахме на овце. Не можехме да направим нищо, нагазихме сред стадото. Кучетата ни налетяха, а ние ги пропъждахме с тоягите, на които се опирахме по пътя. Ала те — нищо; залъгахме ги и полека-лека, наведени, се измъкнахме.
Като се отдалечихме доста от стадото, седнахме. Не можехме да пристъпим нито крачка повече. Дори едно малко дете можеше да ни залови.
2
