— Какво търсиш тук? — ми вика той.
— Отивам в Тира да търся работа и дъждът ме свари.
— Какъв си?
— Овчар.
— В Тира има кошари — каза той и ми даде да свия цигара.
— Не знаеш ли някоя добра кошара — му викам, — да ми посочиш някъде наблизо?
— На, ей там, на Хаджимемет — отвърна ми той. — Стопанин човек, ще бъдеш добре. Със здраве!
И шибна коня си.
Щом дъждът спря, запътих се право към едно стадо овце. Овчарят дойде при мен.
— Какво искаш? — запита ме той.
— Работа искам — отвърнах му аз.
И веднага се разкаях. По говора му разбрах, че е албанец, а при албанци не исках да се главя, защото бяха отраканн хора; исках да се заловя на работа при турци, които добре познавах. Не се спрях и на приказки дори и продължих по пътеката, откъдето се чуваха звънци. Още отдалеч видях друго голямо стадо овце, които се спускаха и пасяха сред маслиновите дървета.
Като наближих, извиках на овчаря, защото кучетата почнаха да лаят. Овчарят идеше към мен, а аз към него, срещнахме се. Поздравихме се.
— На кого са овцете? — запитах го аз.
— На Хаджимемет — отвърна ми той, както ми беше казал и полският пазач.
— Чорбаджията ти търси ли овчар?
— Седем дни ще станат, откакто е отишъл в Тира за ратай и още не е намерил. Почакай, ако искаш, докато се върне. От каква работа отбираш?
— И да доя, и да паса овце знам.
— Е, тогава подкарай ги да ги пасеш, докато си дойде. Набутай ги в боба. Чорбаджията каза днеска да ги пуснем да пасат вътре в боба.
Тръгнах, като подсвирвах на стадото, а то ме слушаше, сякаш ме познаваше.
Около пладне Хаджимемет дойде сам, на кон. Богат човек ми се стори така, като го гледах как седи на седлото. Хвана ме страх от него. Овчарят се приближи към него и му помогна да слезе от коня. Той застана на едно място, загледа се в овцете, които минаваха отпреде му, и каза на Хасан:
— Едни ги оставих, други ги намирам. Виждат ми се добре напасани и доволни.
— Да — отвърна му той, — имаме нов овчар.
— Къде го? А пък аз търся да намеря овчар в Тира!
Хасан ми направи знак да се приближа. Почнах да треперя. От страх не можех да го погледна в очите.
— Ела при мен — каза ми той. — Ти ли си пасъл овцете? Откъде си?
— От Македония — отвърнах му аз, — от Косифопеди.
— Виждаш ми се добър, способен, ще те задържа. Късмет си ми бил — да ми дойдеш на крака. Всеки ден ходех в Тира за овчар и все без овчар се връщах. Как те казват?
— Бехчет — рекох.
— Да си жив и здрав — каза той. — Хайде сега да вървим в къщи. Сигурно си гладен.
Тръгнахме по пътя. Той на кон, а аз пеш. Струваше ми се, че ме води да ме беси.
Пред джамията, както си минавахме, изскочиха отнейде около двайсетина четници с оръжието си, с фишеклъците си. Пребледнях, като ги видях. А те подхвърлиха подигравателно на чорбаджията ми:
— Брей, виж ти, какъв овчар си намерил — седем дни наред сновеш напред-назад до Тира!
— Добре де — каза им той. — Като дойде пролет и почна да правя киселото мляко, ще го туря да се пребори с вас.
И ме изгледа колко бях измършавял.
— Нека си разправят — рече ми той. — Не се притеснявай.
И отново поехме. Като стигнахме в къщата му, той ми каза:
— Свали си цървулите и се качи горе.
— Не бива — рекох, — мръсен съм.
— Абре, свали ги и се качи.
Свалих ги и ги поставих съвсем на края, готов да ги грабна и да избягам.
Чорбаджията имаше един чичо, брат на баща му; повика го да уговорят платата ми. Сетне каза на жените да приготвят за ядене и те сложиха софрата. Чорбаджията ми се изми, направи молитвата си и седна на масата, но без да яде.
— Яж, чедо мое — каза ми той, — не гледай мен. Аз постя. Бях дал обет — ако се махнат гяурите, три години ще постя. И всемогъщият ме чу.
— Да — казах аз, — той, а не силата ни ги прогони.
Не ми се ядеше вече. Хапнах един залък и се оттеглих. Оттеглиха се и другите.
Дадоха ми да си свия цигара и пак почнаха да ме питат откъде идвам.
— От Айдин — отвърнах им аз, — и търся работа.
— Щом си дошъл веднаж тук — рекоха ми те, — не се бой. Ще бъдеш добре. Гърците се махнаха. Ние управляваме сега.
— Да — казах, — махнаха се, да не говорим за тях.
— Бисмил ляхир рахманир рахим!1
И разговорът се върна към мен.
— Овчар ли си? — запита ме чорбаджията. — Знаеш ли добре занаята?
— Да — отвърнах аз. — Пробвай ме първо, чорбаджи, и ако видиш, че съм способен, задръж ме.
— Ако си такъв, какъвто искам, от нищо няма да останеш при мен. Как искаш да се уговорим?
— За два месеца — казах, — да се опознаем по-добре, а сетне ще видим. Тогава ще се уговорим отново, за една или две години, както кажете вие.
Казах това, защото се бяхме уговорили с приятеля ми да се срещнем след два месеца.
— Добре — рече ми той, — така да бъде. Колко искаш?
— Петдесет банкноти — казах, — за двата месеца.
А това, което исках, беше колкото за хляба.
— Много са — вика. — Двеста и петдесет брави, трима овчари. Няма сметка. Кажи по-малко. И ако те бива, ако разбираш от занаята, когато изтече първата ни уговорка, ще ти ги дам. Вземи сега трийсет и пет и остани.
— Не, четиридесет — казвам, — ще останеш доволен.
— Е, добре де — вика, — с пет банкноти няма да се опропастя я! Дрехите и храната са от мен, а в града ще слизаш когато си щеш.
Споразумяхме се.
Нея вечер имаха гуляй. Прекарах добре.
— Бехчет — вика ми чорбаджията, — поувлякох се. Ти сигурно искаш да спиш, понеже си уморен.
И ме заведе в одаята. Даде ми една черга и ми посочи някакви дрехи, които жените бяха занесли там.
— На, преоблечи се — каза ми той — и си постели. Твои са.
Не мигнах от страх. Все ми се струваше, че ще ме предадат. Така и осъмнах, загърнат в чергата си.
Около разсъмване чух говор.
— Бехчет — извика след малко чорбаджията, — събуди ли се?
— Да — отговорих аз и скочих на крака.
Измих се набързо. Пихме заедно кафе и тръгнахме за кошарата. Аз пеш, а той на кон. Другите овчари ни чакаха там.
Дойде време да изкараме овцете от кошарата. При изкарването преброих триста брави — млекодайни и ялови, общо.
— Чорбаджи — казах аз, преди да тръгна, — от днес нататък ще ги броя всеки ден и ако някоя се загуби, ще бъде за моя сметка, ако пък някоя умре, ще ти донеса кожата и.
