— Не, не знам — рекох, — аз съм от Македония.
— Като не знаеш, не идвай. Щом си дошъл, ще играеш.
И ме дръпна.
Хасан дойде подир мен и почнахме да играем хоро.
— Видя ли мухаджира как играе? — казваха около нас.
Докато играех, забелязах, че патрулът ни гледаше. Изплаших се.
— Да си вървим — казах на Хасан — Малкият е сам с цяло стадо овце.
— Не — отвърна ми той, — ще останем до сутринта.
Оставих го и тръгнах за кошарата. Чорбаджията беше там. Изненада се, като ме видя.
— Защо се върна? — запита ме той.
И зорлем ме караше да се върна обратно.
— Уморих се, чорбаджи — казах аз, — утре пак.
На другата сутрин, както винаги, издоих овцете рано-рано, изкарах ги заедно с ратая в дола и се върнах в кошарата да се облека. Измих се с едно розово сапунче, което миришеше на мускус, натъкмих се хубаво и потеглих за града.
Като минавах край хана, гледам, пред мен Сали ефенди, бирникът.
Знаеше ни в селото, защото и ние имахме овце и много пъти беше отсядал в къщи.
— Кучето му недно! — казах си аз и офейках.
Цял ден обикалях из улиците. Където и да отидех, не можех да се успокоя. Все ми се струваше, че Сали ефенди идеше подире ми.
Слънцето беше залязло, а аз нямах кураж да се прибера. По едно време поизтупах новите си дрехи, свалих феса си, турих го отново и поех право към кошарата.
Овцете пасяха наоколо. Хасан се приближи към мен Не го заговорих. Преоблякох се, сложих старите си дрехи и си отдъхнах.
Времето минаваше и чорбаджията ми ставаше все по-добър към мен. Една вечер, докато мерехме млякото, той ми каза:
— Знаеш ли какво, Бехчет, сега, като идва лятото, мисля да разделя земята — откъм страната, дето е помпата за вода, дванайсет декара да ги направим бостан. Какво ще кажеш ти?
— Както речеш, чорбаджи; само че ръце трябват.
— Добре — вика ми, — знам това; всички ще се хванем на работа, и жените.
След няколко дни издигнахме един навес точно насред имота. Околовръст имаше смокинови дървета, които ни затваряха отвсякъде Беше чудесно. Жените работеха здраво и ни осигуряваха готвена храна.
И през тези дни, които минаваха така в работа, чорбаджията ми намисли да ме ожени за една своя племенница, дъщеря на брат му, убит при Дарданелите.
— Не бива, чорбаджи — казах, — аз съм беден и чужденец, не заслужавам да вляза в къщата ти.
— Не — отвърна ми той, — заслужаваш си. Искам да те направя мой близък, да заемеш мястото на брат ми Сулейман, да вземеш дъщеря му Зубейда.
— Чорбаджи — казах пак аз, — прощавай, ама няма да се оженя отново. Щом веднаж немах късмет с първата си жена, не ми се ще да се задомя отново. Освен това имам и сестра, която оставих сама в Бруса.
А жените, като научиха от чорбаджията за разговора ни, се нахвърлиха на мен.
— Нека те оженим, Бехчет, доведи и сестра си тук, ще я направим наша сестра.
— Добре, но първо да отида да я доведа и тогава ще се оженя.
— Така да бъде — каза чорбаджията ми, — веднаж само да имам думата ти.
— Добре — рекох, — първо да доведа сестра си, а после ще видим.
4
Наближаваше август, когато изтичаше уговорката ни, и аз се готвех да заминавам. За къде — нито знаех.
Като дойде време, казах на чорбаджията си:
— Властта прибира неизправните хора, а аз нямам документи. Изгубих ги през годините, когато гърците бяха тук.
— За това ли се притесняваш? — рече ми той. — Ще дадем едно агне на Мустафа ефенди и още утре ще ги имаш. Кажи ми името си, името на родителите ти и от кой край си.
Записа ги на един лист и на другия ден сутринта отиде в Тира. Вечерта се върна и ми даде документите.
— Ето, Бехчет, вземи ги — каза ми той — и преди да изтече месецът, да се уговорим за цяла година.
— Аз — рекох — съм намислил да отсъствувам малко време.
— Къде ще вървиш? — запита ме той почти уплашено.
— Трябва да отида в Бруса, да видя сестра си, за която ви бях казал. Ще станат вече две години, откакто съм я оставил и не знам жива ли е, или не.
— Да изпратим още тази вечер телеграма и утре ще имаме отговор. Имам познат в Бруса.
— Не — рекох, — трябва аз сам да отида.
— Добре, върви — отговори ми той угрижен, — всичките ти разноски — на моя сметка. Остани до септември. Ако искаш да се върнеш и по-рано, вратата на къщата ми е винаги отворена за теб.
— Ако не умра, чорбаджи — казах аз, — твой съм.
— Благодаря — отвърна ми той и си отиде.
Още на другия ден сутринта отиде в Тира за друг овчар.
Този път веднага намери човек. Доведе един, Катир го казваха, гърците току-що го бяха пускали от плен. От него научих за цялото зло, което се беше случило.
Чорбаджията ми, като ме видя, че вече се приготвям, ми даде парите — сто петдесет и пет банкноти. Жените изпраха дрехите ми, закърпиха ги и ми дадоха две кошници, за да донеса смокини от градината. Когато се върнах, сгънаха дрехите ми, поставиха ги в един кош и го зашиха отгоре с платно.
— Вземи и тази кошница със смокини — казаха ми те — и я занеси армаган на сестра си. И й кажи, че я чакаме.
Не им отговорих нищо, не намирах думи.
Нея вечер, последната, ядохме, както и при първата, всички заедно и стояхме до късно.
Цяла нощ стоях буден, с отворени очи. Стори ми се най-дългата от всички.
Като се развидели, станахме всички; само стъпките ни се чуваха, приказките бяха малко. Жените изпържиха тиганици с петмез и ми поднесоха от тях с кафе. Хапнахме и си пожелахме скорошна добра среща.
Щом дойде време да тръгвам, ръкувах се с всички.
— Много ви благодаря — казах им аз, — много добро видях от вас.
Чорбаджията ми каза:
— Халал олсун, онутма!
Жените също:
— Онутма!
Простихме се.
Чорбаджията ми яхна коня си, а аз — магарето, и тръгнахме.
Стигнахме в Тира и влязохме в един хан. Ханджията беше от Македония, познат на моя чорбаджия, и той му каза, като мой земляк, да ме придума да остана.
— Не може — рекох, — щом веднаж човек е тръгнал на път, не го връщайте назад.
Казах и на чорбаджията си:
— Не се тревожи. Ще се върна, както ти обещах, стига само той да желае това — и посочих нагоре към небето.
— Добре — отговори ми той, — имам думата ти.
