И ми даде пари да му купя от Бруса един тюрбан; даде ми и ханджията 25 банкноти да му купя един червен пояс.
Взех парите и ги сложих в кесията си. Сетне запитах чорбаджията си:
— Документите ми — рекох — в ред ли са или трябва да отида в комендантството да ги заверя?
— Секретарят — отвърна ми той — ще дойде тук, едно младо момче, от жандармерията. Наш човек е.
Почакахме, след малко той дойде. Дадох му документите си и ми ги уреди „Харекет Бруса“, понеже не знаех дали параходите работеха.
— Вземи ги — рече ми той.
— В ред ли са, или им трябва още нещо?
— С тях можеш и до Багдат да отидеш — отвърна ми той.
Но аз пак не се успокоих.
— Защо не ми вярваш? — каза обидено чорбаджията ми. — Аз съм тук известен, честен човек, цяла Тира ме знае. Ала ти ще заминеш и няма вече да се върнеш.
— Само ако умра, чорбаджи. Ако остана жив, чакай ме.
Дойде време за тръгване. Влакът изсвири. Стиснахме си ръцете.
— На добър час! — каза ми той. — Много добро видях от теб.
— И аз от теб, чорбаджи. Господ здраве да ви дава.
И си тръгнах бързо, без дори да се обърна да погледна назад.
Качих се във влака и се свих в един ъгъл. Срещу мен двама евреи и един турчин от Крит разговаряха за гръцката окупация.
— Панайотис беше един от ония, дето вършеха какво ли не, а сега, кучето му недно, научаваме, че бил в Бандерма — казваха евреите и хулеха гърците.
Стоях си в ъгъла и слушах разговора за пленника Панайотис.
— Ние, евреите, непрекъснато подаваме молби да го обесят, но в Тира не се съгласяват.
И както си приказваха, турчинът забеляза, че единият от евреите имаше пистолет в джоба си.
— Ей, чифутино, евреино! — каза му той и се надигна от мястото си. — И още имаш лице да говориш! Когато ние се биехме с гърците, ти какво правеше? А сега носиш и пистолет, дето и ние нямаме право да носим!
И се нахвърли отгоре му да му го вземе.
— От онези евреи ли ме мислиш? — отговори му евреинът.
И се сборичкаха.
— Внимавай! — рече му евреинът. — Аз съм заможен човек и ще си намериш белята!
Слушах ги и ми ставаше кеф; полека-лека обаче обърнаха всичко на шега и се укротиха.
— Евреин си, бре — каза му след малко турчинът от Крит, — и не ти отива пистолетът.
Минахме през Дурали. Тук свършваше нашият край. Свих се навътре, да не ме зърне някое турско око.
Най-сетне стигнахме в Смирна. Отидохме в митницата. Застанахме в редица. Един офицер започна да преглежда книжата ни.
— Вашите документи — каза ни той.
Аз се развълнувах. Все още не вярвах, че документите ми са в ред. Огледах се да офейкам незабелязано Навсякъде желязна ограда. Влязох в редицата и подадох документите си бързо, като се пресегнах през раменете на двама души.
— Буюрун — му казвам, — господин капитан.
— Чакай си реда — казаха ми онези пред мен и ме погледнаха в очите.
— Кой набор си? — запита ме офицерът, ка то се приближих.
— Осми — отвърнах. И кимнах.
Излязох, навън гъмжете от фесове, които сновяха насам-натам. Файтони чакаха, наредени един след друг Файтонджиите плющяха с камшиците си във въздуха. Отидох при един.
— Готов ли си?
— Да, качвай се — отвърна ми той — Накъде?
— На Кордона2 — казах аз. — Колко искаш?
— Четири меджидиета.
— Вземи ги и карай.
Из целия път страхът и радостта се бореха в мен. Не усетих кога стигнахме.
— Слизай, пристигнахме — каза ми файтонджията.
Взех си двете кошници и вълненото одеяло, подарък от чорбаджията ми, и го попитах:
— Знаеш ли някой хотел?
— Ето, онзи там.
И ми посочи един.
Благодарих му, взех си нещата и поех. Лесно намерих място. Оставих ги там и излязох да се поразходя.
На Кордона от Къшлата нататък всичко беше в развалини. Само в Ермис имаше няколко поправени кафенета. Седнах в едното и поръчах да ми донесат чай. Зад мен седяха двама души с шапки.
— Два чая! — казаха те на гръцки. Не вярвах на ушите си.
Дадох ухо на разговора им.
— Някои в министерството са получили писма от Пирея — казаха те.
Понечих да отида, да им се разкрия. Но се въздържах.
След малко станаха да си вървят. Платих набързо и тръгнах след тях. Решавах да им заговоря, но пак се разколебавах.
„Нека не се издам сам — рекох си аз. — По-добре само аз и бог да знаем тайната ми и нека той да изведе всичко на добър край.“
Отправих се към кея да намеря някой лодкар и да го попитам кога има параход за Цариград.
Един лодкар ме забеляза и ми заговори:
— Какво търсиш, момко?
— Нищо — отговорих му аз.
— Да не би да искаш да пътуваш?
— Да — рекох.
— За къде?
— За Цариград.
— Аз ще те откарам на кораба — каза той.
— С мен ли бе, с един беден човек, намери да се подиграваш? — казах му аз.
— Не, сериозно ти говоря, утре тръгва един арабски.
— Ако вярваш в бога, кажи ми истината. Аз съм беден човек, да не похарча парите си и остана на улицата.
— Не се бой — каза ми той, — запомни само номера ми, ще те закарам без пари. В кой хотел си отседнал?
— Не обърнах внимание как се казва — отговорих аз.
Скрих името на хотела, за да не му дам никакви сведения.
— Утре — ми вика — ела точно на обяд, за да те заведа да завериш документите си.
А пък аз, нали не вярвах, пак го запитах за кораба, който щеше да замине за Цариград.
— А бре, ахмак такъв — рече ми той, — всеки ден има кораб за Цариград.
— Вярвам ти — казах аз и отидох да се нахраня в една гостилница. От радост не ми се ядеше. Платих и отидох да си легна в хотела. Край нямаше нощта. Мятах се ту на тази, ту на онази страна.
На сутринта, щом се показа слънцето, станах и отидох долу на кея. Там намерих лодкаря и пак го попитах за кораба, който тръгваше за Цариград.
— Параходът се е изправил пред теб като стълб, а ти все още не вярваш? Хайде, по-бързо — каза ми
