той.
Затичах се от радост към управлението на пристанището.
— Чакай да отидем заедно! — извика ми лодкарят.
— Не, не си прави труда — отговорих аз, — ще отида сам.
Когато стигнах там, пак имаше дълга редица хора. Минаваха пред мен, а аз гледах отвън как писарите пишела нещо бързо върху документите и ги предаваха на ръка. Трябваше да се наредя и аз. Затворих очи и се наредих.
„Дотук стигнах — помислих си аз. — Оттук нататък господ да ми е на помощ.“
— Дай си листа — каза ми писарят, който стоеше на вратата.
Дадох му го. Провери го внимателно. Почнах да треперя.
— Как се казва баща ти? — запита ме той.
— Сулейман — отвърнах аз.
— А майка ти?
— Захрие.
— Кой набор?
— Осми.
— Къде живееш?
— В Тира.
— Добре, ама тук пише Косифопеди.
— Оттам съм.
— Къде отиваш сега?
— В Цариград. Близките ми пристигнаха там и ми пишат да отида да ги взема.
— Откъде дойдоха? — запита ме той.
— От Сърбия.
— Смутно време е сега в Цариград. Защо не почакаш малко да се поуспокоят нещата?
— Не мога — казах аз, — беден човек съм. Ако остана още два дни, ще си изям парите.
— Добре — рече той, — като отидеш в Цариград, иди на Бирларсокак. Ще намериш еди-кой си, поръчал съм му ботуши. Два месеца става вече, и още не ми ги е изпратил. Дай му тази картичка и му кажи да ми ги прати бързо.
— Добре — отвърнах, — непременно.
И отидох да заверя листа си при майора.
Излязох оттам тичешком. Грабнах нещата си от хотела и право на лодката. Там друг отново провери документите ми.
— Всичко е наред — каза ми той, — свободен си.
Тогава лодкарят потегли. Като стигнахме на кораба, там друг отново ги провери.
— Свободен си — ми каза и той.
Качих се на кораба и се извърнах гърбом, да не гледам назад. Запитах едно момче кога тръгва корабът.
— След пет минути — отвърна ми то.
Скоро след това тръгнахме.
На кораба имаше и турци, граждани, които пътуваха за Цариград. До мен една компания ядеше и пееше с кеф. Почна да се мръква. В далечината се виждаха като кандилца светлините на Митилин и турците, мъже, жени и деца, казваха със злост:
— Пак ще видим Ешек Мидили!
И се молеха параходът да не спре там, за да не видят отново гяурите.
Един старец беше застанал прав, по-настрани, и ги слушаше навъсено. Идваше от Александрия. Опитах се да се приближа до него и да го заговоря. Не ми изглеждаше да е турчин.
Но той ме погледна сърдито; оттеглих се.
След малко отново отидох при него.
— Защо не щеш да говориш с мен? — казах му аз на турски.
— Какво искаш от мен? — запита ме той.
— Искам да те попитам нещо. Параходът ще спре ли в Митилин?
— Отде да знам аз? — отговори ми той.
— Добре, ами ти къде отиваш?
— Защо ме питаш? — рече той.
— На грък ми приличаш. И аз съм грък. Една година вече става, откакто живея в Турция предрешен като турчин, за да се спася.
— Какво разправяш бе? — рече той на гръцки.
— На, честен кръст! — и се прекръстих скришом, за да не ме видят.
— Прощавай — каза той. — Ти ми говореше, а аз си мислех: „Какво иска това мръсно куче!“ Седни тук, да отида да кажа на домакина. И той е грък. Да видим какво да правим.
Отиде при него и му каза:
— Един християнин, преоблечен като турчин, идва от Смирна. Гледай да го спасим.
— Кой е той?
Старецът го доведе при мен и ме посочи:
— Ето, този.
Домакинът ми каза тихо „последвай ме“ и ме отведе в кабината си.
— И аз съм анадолец — каза ми той.
— Като си анадолец, спаси ме.
— Християнин ли си, бре? Как успя да се спасиш?
— Воля божия.
И с малко думи му разказах историята си и треперех.
— Не се бой вече — каза ми той.
И отиде при капитана англичанин и му каза. Англичанинът дойде при мен и ме попита на завален гръцки език:
— Грък ли си?
— Да, грък.
— Ами че как не са ти отрязали главата турците?
— Господ пожела така — отговорих му аз.
— Боно, боно — рече той и ми даде цигара.
— Сега ти ме поемаш. Господ ме предава в ръцете ти. Много изтеглих и не ща да сляза в Цариград. По-добре да умра тук.
Параходът почна да свири и бавно спря на пристанището на Митилин. Началникът на пристанището се качи на кораба. Домакинът му разправи шепнешком на ухото — „така и така“.
— Кой е? — запита го началникът с глава.
— Онзи там.
И ме посочи.
— Какво разправяш? Този Мемет ли?
Аз гледах да не би параходът да тръгне.
— Ела тук — повика ме домакинът. — Дай си документите.
Дадох ги.
— Какво, турски ли? Нямаш ли европейски документи? Не знам какъв човек си, не мога да те сваля.
— Грък съм, и ако не ме свалиш, ей тук пред теб ще се удавя.
Но той настояваше на своето.
— Защо не ми вярвате? — казах му аз.
— Има закони и ще ме обесят, ако почна да вярвам на всеки.
— Вземи ме — казах аз, — тури ме в затвора и направи разследване.
— Не мога да правя такива неща; не е моя работа.
