Морис Дрюон
Железният крал
Историята е изживян роман
ПРОЛОГ
В началото на четиринадесети век крал Филип IV, прочут с легендарната си красота, царувал във Франция като абсолютен господар. Той сломил войнствената гордост на големите барони, победил разбунтувалите се фламандци, победил англичаните в Аквитания, победил дори самия папа, когото насила настанил в Авиньон. Върховният съд се подчинявал на заповедите му, а църковните събори получавали пари от него.
Наследието му било осигурено от трима пълнолетни сина. Дъщеря му била омъжена за английския крал Едуард II. Шест други крале били негови васали, а мрежата на съюзите му се простирала чак до Русия.
Използувал всички начини за увеличаване на богатството си. Обложил с данък имуществата на църквата, ограбил евреите, нанесъл удар на сдруженията на ломбардските банкери. За да насмогне на нуждите на държавното съкровище, прибягвал до фалшифициране на пари. С всеки изминал ден златото тежало все по-малко и ставало все по-скъпо. Данъците били смазващи, полицията многобройна. Икономическите кризи предизвиквали разруха и нищета, които на свой ред предизвиквали вълнения, безмилостно удавяни в кръв. Бунтовниците завършвали на бесилката. Всичко трябвало да се подчини, да се огъне или да се пречупи пред кралската власт.
Но идеята за национално единство изпълвала този студен и жесток монарх, за когото държавните интереси властвували над всички други. При неговото царуване Франция била велика, а французите нещастни.
Една-единствена сила се осмелила да му се противопостави: независимият орден на рицарите на Тампл. Тази гигантска организация, едновременно военна, религиозна и финансова, дължала славата и богатството си на кръстоносните походи, които били първопричината на нейното възникване.
Независимостта на тамплиерите тревожела Филип Хубави, а техните огромни богатства дразнели алчността му. Той инсценирал срещу тях най-големия процес, познат досега в историята, тъй като обхванал почти петнадесет хиляди обвиняеми. Приписани им били всички видове престъпления, а самият процес продължил седем години.
Нашият разказ започва именно от края на седмата година.
Първа част
ПРОКЛЯТИЕТО
I
ЕДНА КРАЛИЦА, ЛИШЕНА ОТ ЛЮБОВ!
В пълната с жарава камина гореше цял дънер. През зеленикавите обрамчени с олово стъкла на големите прозорци се процеждаше оскъдна мартенска светлина. Върху висок дъбов стол, чието облегало завършваше с трите английски лъва1, седеше кралица Изабел, подпряла с ръка брадичката си и загледана разсеяно в пламъка на огнището.
Тя беше на двайсет и две години. Двете й златисти, вдигнати нагоре плитки приличаха на амфорни дръжки.
Кралицата слушаше как една от френските й придворни дами чете на глас поема от херцог Гийом Аквитански2. За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак, защото няма вече какво да ме радва.
Напевният глас на придворната дама се губеше в тая зала, преголяма, за да може една жена да се чувствува щастлива в нея.
Винаги така е било с мене.
Не получих, каквото обичах, не го постигнах и не ще го постигна…
Лишената от любов кралица дълбоко въздъхна.
— Какви вълнуващи слова! — рече тя. — И сякаш тъкмо за мен съчинени. Ех, минало е вече времето, когато големите благородници, като този херцог Гийом, са били толкова изкусни в поезията, колкото и във войната. Кога, казахте, е живял? Преди двеста години? Би казал човек, че тая поема е писана вчера.
И повтори на себе си:
За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак.
После се замисли.
— Да продължа ли, госпожо? — попита придворната, като държеше пръста си на ярко украсената страница.
— Не, мила моя — отговори кралицата. — Достатъчно се наплака за днес душата ми.
И като се изправи, заговори с друг тон:
— Братовчед ми, монсеньор3 д’Артоа, ме предизвести за идването си. Погрижете се да бъде доведен при мен още щом пристигне.
— От Франция ли иде? Значи, ще се зарадвате, госпожо.
— Бих искала да се зарадвам, но зависи от новините, които ще ми донесе.
В стаята се втурна друга придворна със светнало от радост лице. Казваше се по баща Жана дьо Жоанвил и беше омъжена за сър Роджър Мортимър, един от първите барони на Англия.
— Госпожо, госпожо! — извика тя. — Той проговори!
— Наистина ли, госпожо? — отвърна кралицата. — И какво каза?
— Удари по масата и продума: „Искам!“ Върху красивото Изабелино лице се появи изражение на гордост.
— Доведете ми го! — рече тя.
Леди Мортимър изтича навън и след миг се върна, носейки румено, охранено дете на петнадесет месеца, което остави в краката на кралицата. Червената му рокличка, извезана със злато, изглеждаше твърде тежка за такова малко създание.
— Значи, месир4, сине мой, вие сте казали „искам“ — наведе се Изабел да го помилва по бузката. — Доволна съм, че тази е първата ви дума: това е царска дума.
Детето се усмихваше и клатеше главичка.
— И по какъв повод го каза? — попита кралицата.
— Защото не му давах едно парче сухар — отговори леди Мортимър.
По лицето на Изабел пробяга усмивка.
— Щом е проговорил — рече тя, — искам да не бъде насърчаван да бръщолеви глупости по детски, както обикновено се постъпва с децата. Не е важно дали ще каже „тате“ или „мама“, предпочитам да знае думите „крал“и „кралица“.
В гласа й звучеше голяма вродена властност.
— Вие знаете, драга, кое ме накара да ви избера за възпитателка на моя син. Племенница сте по втора линия на месир Жоанвил Велики, който е бил на кръстоносния поход заедно с моя прадядо монсеньор Луи Светя. Вие ще съумеете да внушите на това дете, че то е колкото англичанин, толкова и французин.
Лели Мортимър се поклони. В това време първата френска придворна се върна и доложи, че монсеньор граф Робер д’Артоа е пристигнал.
Кралицата изправи гръб, облегна се на стола и скръсти ръце на гърдите си в позата на идол. Въпреки старанията си да изглежда винаги царствена, младежкият й вид не се губеше.
Стокилограмови стъпки разтресоха пода. Мъжът, който влезе, беше близо два метра висок, с бедра,
