— Подари ми я… един.
— Кой?
— Отгатнете.
— Наварският крал?
— Съпругът ми не е толкова щедър.
— Тогава кой?
— Познайте.
— Искам да зная, имам право да зная — увлече се Филип. — Това е мъжки подарък, от богат мъж, от влюбен мъж, защото има основание да бъде влюбен, предполагам.
Маргьорит продължаваше да се разглежда в огледалото, туряше кесията на едното си бедро, после на другото, после насред колана и при тези поклащания подплатената с кожи роба ту откриваше, ту закриваше крака й.
— Монсеньор д’Артоа — подхвърли Филип.
— О, какъв лош вкус ми приписвате, месир! — възкликна тя. — Тоя дебелак, който винаги дъхти на дивеч…
— Тогава сир дьо Фиен, той се увърта около вас, както и около всички жени.
Маргьорит наклони глава настрани.
— Сир дьо Фиен ли? — рече тя замислено. — Не съм забелязала, че се интересува от мене. Но щом казвате… благодаря, че ме уведомихте.
— Аз все пак ще узная.
Тя искаше да добави: „Ще се сетите може би за английския“, но я прекъсна госпожа Коменж, която влезе, водейки пред себе си принцеса Жана. Тригодишното момиченце пристъпяше бавно в тежката си, обшита с бисери рокличка. На майка си приличаше само по кръглото изпъкнало чело, което издаваше упоритост. Но беше русичко, с дребно носле, дълги клепки над светли очи и можеше да бъде както от Филип, така и от Наварския крал. И в това отношение Филип никога не можа да узнае истината, а Маргьорит беше твърде хитра, за да се издаде по този толкова важен въпрос.
Колчем видеше детето, Филип се питаше: „Дали е мое?“ Припомняше си дати, търсеше признаци. И си мислеше, че по-късно ще се покланя ниско пред една принцеса, която може би е негова дъщеря, и не беше чудно да я види възкачена на двата престола — наварския и френския, тъй като Луи и Маргьорит засега нямаха друго потомство.
Маргьорит вдигна на ръце малката Жана, целуна я по челото, установи, че има свеж вид и я върна на придворната с думите:
— Ето, целунах я. Можете да я отведете.
В очите на госпожа Коменж ясно се четеше, че няма да се остави да я измамят. „Трябва да се отърва от тази вдовица“ — помисли си Маргьорит.
Влезе друга придворна и попита тук ли е Наварският крал.
— По това време обикновено не е при мен — отговори Маргьорит.
— Защото го търсим из целия замък; кралят го вика.
— Известно ли ви е по каква причина?
— Доколкото разбрах, госпожо, тамплиерите са отхвърлили присъдата. Край черквата Света Богородица народът се вълнува, стражата е подсилена навсякъде. Кралят свика съвета…
Маргьорит и Филип се спогледаха. Една и съща мисъл им мина през ума — съвсем чужда на държавните дела. Възможно е събитията да принудят Луи Наварски да прекара част от нощта в кралския палат.
— Може би денят няма да завърши, както се очакваше — рече Филип.
Маргьорит го погледна и реши, че достатъчно го е измъчила. Той беше станал отново почтителен и сдържан, но очите му просеха щастие. Тя се трогна и го пожела.
— Възможно е, месир.
Съгласието помежду им бе възстановено. Тя взе хартията, върху която бе написала „предпазливо“, и я хвърли в огъня.
— Това писмо не струва. После ще изпратя друго на графиня дьо Поатие. Надявам се, че ще мога да й съобщя нещо по-приятно. Сбогом, месир.
Когато излезе от замъка Нел, Филип д’Оне не беше вече същият човек. Една само обнадеждваща дума и доверието му в любимата, в самия него, в целия живот се възвърна, денят му се струваше лъчезарен. „Не ме е разлюбила. Аз съм несправедлив към нея“ — мислеше той.
В помещението на охраната се сблъска с Робер д’Артоа. Човек би рекъл, че великанът следва младия щитоносец по петите. Но не беше така. Д’Артоа в момента имаше други грижи.
— Монсеньор Наварски у дома си ли е? — обърна се той към Филип.
— Зная, че го търсят за кралския съвет — рече Филип. — Да му съобщите ли дойдохте?
— Да — отговори Филип, поставен натясно, и веднага съобрази, че направи глупост, защото лъжата му много лесно можеше да се провери.
— И аз за това го търся — каза д’Артоа. — Монсеньор дьо Валоа желае да поговори с него преди това.
Разделиха се, но тази ненадейна среща породи съмнение у великана. „Дали не е той?“ — питаше се Робер, докато прекосяваше широкия, покрит с плочи двор. Преди час беше забелязал Филип в търговската галерия в компанията на Жана и Бланш, сега го намираше пред вратата на Маргьорит… „Тоя хлапак или им служи като куриер, или е любовник на една от трите. Ако е така, скоро ще го узная.“ Защото госпожа дьо Коменж нямаше да пропусне да го осведоми. Освен това имаше свой човек, натоварен да следи през нощта околностите на кулата Нел. Мрежата беше заложена. Ако тая птица с красива перушина се улови, толкова по-зле за нея.
VI
КРАЛСКИЯТ СЪВЕТ
Комендантът на Париж дотича съвсем запъхтян при краля и го завари в добро настроение. Филип IV Хубави тъкмо се любуваше на три големи хрътки, които току-що бе получил заедно със следното писмо, писано несъмнено от ръката на италианец.
„Многообични и многопочитани кралю, господарю наш, Един мой племенник, напълно разкаян за големия си грях, дойде да ми признае, че тези три хрътки, които е водил със себе си, са блъснали Ваше Господство при преминаването Му. Колкото и да са недостойни да Му бъдат предложени, аз не се чувствувам ни най- малко заслужаващ да ги запазя при себе си сега, когато са докоснали такова високопоставено и могъщо лице. Получил съм ги наскоро от Венеция. Прочее, моля Ваше Господство милостиво да ги приеме и да ги задържи, както Му е угодно, като знак на най-благочестиво подчинение. Спинело Толомей от град Сиена“ — Какъв ловък човек е този Толомей! — каза кралят.
Той, който отказваше всякакъв подарък, не можеше да устои пред кучета. Притежаваше най-хубавите кучешки хайки в света и да му се подарят такива великолепни ловджийски кучета като тези, значеше да се поласкае единствената му страст.
Докато комендантът му докладваше случилото се в черквата Света Богородица, Филип IV Хубави продължи да разглежда трите хрътки, да им повдига бърните, за да види зъбите и черната муцуна, да опипва гърдите им, обрасли с пясъчножълта козина. Нямаше съмнение, че животните са докарани от Ориента.
Между краля и всички животни, най-вече кучетата, се установяваше непосредствен, скрит и мълчалив сговор. За разлика от хората кучетата никак не се бояха от него. Най-голямата от трите хрътки вече беше си сложила главата върху коляното на новия си господар.
— Бувил! — извика кралят.
Юг дьо Бувил, първият шамбелан19, човек на около петдесет години, с коси някак чудновато разпределени на черни и бели кичури — нещо, което му придаваше прилика с пъстър кон, се появи начаса.
— Бувил, да се свика незабавно малкият съвет. После отпрати коменданта, давайки му да разбере, че
