отговаря с главата си за най-слабото безредие в града, и остана да размишлява, заобиколен от кучетата си.
— Е, Ломбард, какво ще правим сега? — шепнеше Филип Хубави, като галеше по главата голямата хрътка и по този начин й даваше ново име.
Ломбарди по него време наричаха без изключение всички банкери или търговци от италиански произход. И тъй като кучето бе получено от такъв, името се наложи от само себе си.
Сега малкият съвет бе събран не в обширната съдебна зала, която побираше повече от сто души и се използуваше само за големите съвети, а в малко: съседно помещение, където беше запален огън.
Членовете на стеснения съвет бяха заели места край една дълга маса. Те щяха да решават съдбата на тамплиерите. Кралят седеше в горния край, облакътен върху страничните облегалки, подпрял с ръка брадичката си. От дясната му страна беше седнал Ангьоран дьо
Марини, съуправител и ректор на кралството, до него Гийом дьо Ногаре, пазител на държавния печат, по-нататък Раул дьо Прел, член на Върховния съд, и още трима легисти — Гийом Дюбоа, Мишел дьо Бурдоне и Никол дьо Локетие; отляво на краля седяха най-големият му син, Наварският крал, когото най-сетне бяха намерили, Юг дьо Бувил, великият шамбелан, и частният секретар Майяр. Две места оставаха свободни: на граф дьо Поатие, който се намираше в Бургундия, и на принц Шарл, последния кралски син, заминал тази сутрин на лов, та затова не можаха да го настигнат. Отсъствуваше още монсеньор дьо Валоа. Бяха пратили да го потърсят в замъка му, където вероятно заговорничеше с някого, както правеше обикновено преди всеки кралски съвет. Кралят реши да започнат без него.
Пръв заговори Ангьоран дьо Марини. Този всемогъщ министър, всемогъщ благодарение на пълното си единомислие с краля, нямаше благородническо потекло. Беше нормандски гражданин и преди да стане сир дьо Марини, наричаше се Льо Портие. Неговата изумителна кариера бе му спечелила колкото почитатели, толкова и завистници. Създадената специално за него титла съуправител го направи alter ego20 на краля. Този четиридесет и девет годишен човек с яка снага, широка брадичка и грапава кожа живееше разкошно от грамадното състояние, което беше натрупал. Известен беше като най-ловкия оратор в кралството и с дълбочината на своята политическа мисъл далеч надхвърляше епохата си.
Достатъчни му бяха само няколко минути, за да обрисува пълната картина на положението; изслушал беше вече докладите на неколцина, между които и на брат си, архиепископа на Санс.
— Комисията на светата църква предаде великия магистър и нормандския наставник във ваши ръце, сир — рече той. — Позволено ви е отсега нататък да се разпореждате напълно с тях по ваше усмотрение, без да се отчитате пред когото и да било, дори и пред папата. Какво по-хубаво от това за нас?
Той прекъсна думите си; вратата се отвори и монсеньор дьо Валоа се втурна като вихрушка. След като кимна едва забележимо по посока на краля и без да си даде труд да се осведоми какво се е говорило в негово отсъствие, новодошлият се провикна:
— Какво чувам, сир, братко мой? Месир Льо Портие дьо Марини (той наблегна силно върху Льо Портие) намира, че всичко върви отлично. Излиза, братко, че вашите съветници не са много придирчиви. Питам се ще видят ли някой ден, че всичко е тръгнало на зле!
Макар и с две години по-млад от краля, Шарл дьо Валоа изглеждаше по-стар и колкото брат му беше хладнокръвен, толкова той беше припрян. Личеше, че като млад е бил хубав, но сега имаше задебелял нос и червени петна по лицето от военни походи и чревоугодничество, пуснал беше шкембе и се обличаше с ориенталски разкош, който при всеки друг би изглеждал смешен.
Този размирен принц, роден тъй близо до френския престол, не се примири никога, че не можа да седне на него, и преброди света, за да си намери друг престол. На младини беше получил Арагонската корона, но не съумя да я запази. След това се опита да възстанови в своя полза Арлското кралство. После се кандидатира за престола на Германската империя, но пропадна твърде плачевно при избора. След като овдовя с принцеса Анжуйска-Сицилийска, той се пожени за Катрин дьо Куртене, наследница на Източната латинска империя, и стана император на Цариград, но само на книга, защото тогава във Византия царуваше действителният император Андроник II Палеолог. Но дори и този въображаем скиптър скоро му се изплъзна вследствие повторното му овдовяване и премина в ръцете на един от неговите зетьове, принц дьо Тарант.
Най-славните му дела бяха светкавичният му поход в Аквитания през 1297 година и тосканската кампания в 1301 година, когато, подкрепяйки гвелфите срещу гибелините, опустоши Флоренция и изпрати в изгнание поета Данте. За тези заслуги папа Бонифаций VIII му даде титлата граф Романски.
Валоа живееше като крал, имаше свой двор и свой канцлер. Ненавиждаше Ангьоран дьо Марини по много причини: заради простонародния му произход, заради званието съуправител, заради статуята му, поставена всред кралските в търговската галерия, заради враждебната му политика спрямо феодалите, изобщо заради всичко. Като внук на крал Луи Свети Валоа не можеше да се примири кралството да бъде управлявано от човек, излязъл от простолюдието.
В този ден той пристигна облечен в синьо и в злато от шапката, та чак до обущата.
— Четирима полумъртви старци — подзе той, — чиято съдба, както ни уверяваха, беше решена… и то как, уви!… подронват кралския престиж и всичко е наред! Народът оплюва съда… какъв съд, съставен от немай-къде, да си го признаем, но все пак църковен институт… и всичко е наред. Тълпата реве „Смърт!“, но срещу кого? Срещу прелатите, срещу коменданта на града, срещу стрелците, срещу вас, братко мой!… И всичко е наред. Е, добре, така да бъде, да се радваме, че всичко е наред.
Той разпери красивите си, отрупани с пръстени ръце и седна, но не на запазеното за него място, а на първото попаднало му кресло, в долния край на масата, сякаш за да подчертае с това своето несъгласие.
Ангьоран дьо Марини остана прав. Иронична бръчка се врязваше в широката му брадичка.
— Монсеньор дьо Валоа трябва да е зле осведомен — каза той кротко. — От четиримата старци, за които говори, само двама са възразили срещу присъдата. Колкото до народа, всички, които ми докладваха, уверяваха, че мненията са били твърде противоречиви.
— Противоречиви! — извика Шарл дьо Валоа. — Но това, че могат да бъдат противоречиви, е вече цяло безобразие! Кой пита народа за мнението му? Вие, месир дьо Марини, и е понятно защо. Ето резултата от прекрасната ви идея да събирате граждани, крепостни селяни и всякакви простаци и да ги карате да одобряват решенията на краля21. Сега народът си присвои правото да съди.
Във всяка епоха и във всяка страна винаги са били налице две партии: реакционна и прогресивна. Две тенденции се сблъскваха и в кралския съвет. Шарл дьо Валоа, който се смяташе за законен шеф на големите барони, въплъщаваше феодалната реакция. Политическото му верую се състоеше от няколко принципа, които той защищаваше с ожесточение: право на частни войни между феодалите, право на големите феодали да секат свои монети, поддържане на установения морален и законен ред сред рицарството, подчинение на Светия престол, считан за върховна арбитражна власт. Всичко това бяха институции и обичаи, останали от миналите столетия, които обаче Филип Хубави, подтикван от Марини, премахна или се канеше да премахне.
Ангьоран дьо Марини представляваше прогреса. Големите му идеи бяха централизация на властта и на администрацията, уеднаквяване на паричните знаци, независимост на светската власт от църковната, външен мир чрез укрепяване на ония градове, които представляваха ключови позиции, и установяване на постоянни гарнизони в тях, вътрешен мир чрез общо засилване на кралската власт, увеличаване на производството чрез осигуряване на разменната търговия и търговските сделки. Прокараните и възнамерявани от него мероприятия наричаха „новости“. Но медалът си имаше и обратна страна. Скъпо струваше изхранването на умножената полиция, както и строежът на новите крепости.
Тъй като феодалната партия непрекъснато го нападаше, Ангьоран се помъчи да спечели за краля подкрепата на оная класа, която колкото повече се развиваше, толкова повече осъзнаваше своето значение — буржоазията. При някои трудни положения и най-вече по повод стълкновенията със Светия престол той беше свиквал в централния дворец гражданите на Париж заедно с бароните и прелатите. Същото беше направил и в провинциалните градове. За пример му служеше Англия, където от половин век редовно действуваше камарата на общините.
Във френските събрания още не ставаше дума да се обсъждат кралските решения, а само да се
