Съвсем наблизо се издигаше висока червена палатка с извезани на нея трите замъка на Артоа, макар отгоре й да се вееше знамето на Конш.
Лагерът на Робер д’Артоа по нищо не приличаше на лагера на граф дьо Поатие. Тук въпреки дъжда цареше оживление, възбуда, глъч, сновяха нагоре-надолу в безреда, която изглеждаше сякаш умишлена. Мястото приличаше повече на пазар, отколкото на боен стан. Миризми на спарена кожа, прокиснато вино, течен тор и изпражнения дразнеха обонянието.
На търговците, придружаващи войската, д’Артоа бе отдал под наем част от полето, отделено за неговата баниера. Който искаше да си купи нов ремък за меч, да смени халката на шлема си, да си набави железни предпазници за лактите или просто да гаврътне чаша пиво или евтино вино, идваше тук. Безделието кара войника да харчи. Панаирът се разиграваше току пред вратата на месир Робер, който се бе погрижил да привлече в своя стан и леките момичета, та да може да услужва щедро на приятелите си.
Затова пък стрелците, арбалетчиците, конярите, оръженосците и хората от обоза бяха избутани някъде встрани и се криеха под навесите, построени от тях, или направо под каруците.
Вътре в червената шатра никой не говореше за поезия. Виното се лееше неспирно от голяма бъчва, каните обикаляха от ръка на ръка сред глъчката, зарове се търкаляха върху капаците на сандъците; играеха за пари на честна дума и не един рицар бе проиграл вече толкова, колкото би струвал откупът му по време на бой.
Робер командуваше само войските от Конш и Бомон-льо-Роше, но при него постоянно се навъртаха много рицари от Артоа, принадлежащи към баниерата на графиня Мао̀, макар от военна гледна точка да нямаха никаква работа там.
Облегнат на централния стълб, Робер д’Артоа стърчеше с огромния си ръст над цялото това гъмжило. С къс нос и бузи, по-широки от челото, с коси като лъвска грива, отметнати назад върху алената туника, той си играеше небрежно с това множество от воини. Но в душата на исполина се таеше горест и не без причина той се мъчеше да я подави с пиене и шум.
— На моя род никак не му върви с битките във Фландрия — говореше той на велможите, които го бяха наобиколили. — Баща ми, граф Филип, когото мнозина от вас познаваха и вярно са му служили…
— Да, познавахме го… Той беше юнак мъж, герой! — отговориха бароните от Артоа.
— …баща ми падна смъртно ранен в битката при Фюрн. Сега се намираме в неговата шатра — каза Робер и придружи думите си с широк размах на ръката. — А дядо ми, граф Робер…
— А, какъв храбрец… Какъв добър сюзерен беше той! Как уважаваше добрите ни обичаи!… Не е имало човек, който да се обърне към него за правосъдие и да не го получи…
— … Четири години по-късно, ето че и той загина при Куртре. Отидат ли си двама, повличат и третия. Утре може би, господа, вие ще ме заровите в земята.
Има два вида суеверни хора: едните не споменават никога бедата от страх да не я привлекат, другите се надяват, че ще я отклонят, като й отдават дан с думи. Робер д’Артоа беше от вторите.
— Комон, налей ми още една чаша и да пием за последния ми ден! — провикна се той.
— Не искаме, не искаме! Ще ви издигнем стена от нашите тела — отговориха рицарите от Артоа. — Та кой друг освен вас брани нашите права?
Те го смятаха за свой сюзерен по право и почти го боготворяха заради едрия му ръст, силата, апетита, щедростта. Всички мечтаеха да приличат на него, всички се мъчеха да му подражават.
— И тъй, виждате, добри ми господа, как ни се отплащат за толкова пролята кръв за кралството — подзе отново той. — Тъй като моят дядо умря след баща ми… да, точно затова… крал Филип се възползува от случая да ме лиши от наследство и даде Артоа на леля ми Мао̀, дето се грижи тъй добре за вас с помощта на своите Ирсоновци — канцлера, ковчежника и всички останали, които ви смазват с налози и ви отказват вашите права.
— Ако утре влезем в бой и някой от Ирсоновци ми падне на хвърлей копие, ей богу, обещавам му един удар, който няма да е непременно от фламандците — заяви един мъжага с рунтави рижи вежди, когото именуваха сир дьо Суастър.
Въпреки че пиеше, Робер д’Артоа пазеше ума си бистър. Не току-така се лееше вино, предлагаха се момичета и се харчеха толкова много пари — исполинът работеше за собствените си интереси.
— Благородни господа, благородни ми господа — рече той, — най-напред войната на краля, чиито верни поданици сме всички, и който, уверявам ви, е напълно спечелен за справедливите ви искания. Но свърши ли веднъж войната, тогава, господа, ви съветвам да не се разоръжавате. Случаят е наистина сгоден, дето сте се събрали всички тук с оръжието и с хората си. Върнете се така в Артоа и обиколете надлъж и нашир целия край, за да прогоните агентите на Мао̀ и да им нашарите задниците по градските площади. А аз ще ви подкрепя в кралския съвет и ако трябва, ще обжалвам решението по моето дело, с което тъй ме ощетиха; и ви обещавам, че ще възстановят обичайното право такова, каквото си е било по времето на моите деди.
Тъй ще направим, месир Робер, тъй ще направим!
Суастър разпери ръце.
Да се закълнем — провикна се той, — че няма да се делим, докато не уважат нашите искания и докато славният господар Робер не ни бъде върнат за граф.
Заклеваме се! — отвърнаха бароните.
Започнаха да се прегръщат и целуват, и отново вдигнаха пълни чаши. Запалиха факли, защото падаше вече мрак. Робер беше доволен, че скалъпената от него лига на Артоа проявяваше такава готовност за действие. Глупаво би било наистина да умре на другия ден… В този миг влезе един щитоносец в палатката и каза:
— Монсеньор Робер, командирите на баниери са призовани в шатъра на краля!
Когато Артоа, без да бърза, влезе при краля, повечето от големците бяха вече там, насядали в кръг, за да изслушат конетабъла.
Мнозина не се бяха мили и бръснали от седмица насам. Обикновено не минаваше толкова време, без да отидат в потилнята. Но мръсотията си беше част от войната.
Уморен от повтарянето на едни и същи доводи, Гоше дьо Шатийон говори малко и думите му към монарха прозвучаха почти дръзко. Решително не му допадаше това кралче, което решаваше само въпросите, с които беше редно да се занимае Съветът, а свикваше съвещания, когато трябваше да се дават заповеди. Гоше беше свикнал е други методи и за него командуването на войската не можеше да бъде предмет на разисквания.
Валоа разстла копринената си синя туника върху коленете и подзе словото си.
— Истина е, сир, племеннико мой, както току-що потвърди и Гоше, че не можем повече да останем на това място, където всичко се похабява и разваля — и духът на хората, и козината на конете. Бездействието ни пакости не по-малко от дъжда…
Той замлъкна, защото кралят се бе извърнал и говореше нещо на шамбелана си Матийо дьо Три. Вироглавия бе поискал просто да му подадат бонбониерата; всяко затруднение му вдъхваше желание да смуче или хруска нещо сладко.
Продължете, чичо, моля ви — рече той.
Трябва да потеглим утре рано сутринта — подзе отново Валоа, — да намерим брод през реката нагоре по течението и да се хвърлим върху фламандците, за да ги смажем, преди да се свечери.
С хора без продоволствие и с коне без фураж ли? — попита конетабълът.
Победата ще им напълни стомасите. Те могат да издържат още един ден; след това ще бъде вече късно.
А аз ви казвам, че или ще бъдем бити, или ще се издавим. Ако слушате мен, армията трябва да се изтегли на някоя височина край Турне или Сент Аман, да си докараме там припаси, да изчакаме водите да спаднат…
— Ясно личи, братовчеде — възрази Валоа, — че получавате по сто ливри на ден, когато кралят е на поход, и че малко ви е грижа кога ще свърши войната.
Тези думи трябваше да прозвучат като шега, но конетабълът, дълбоко уязвен, процеди:
— Мой дълг е да ви припомня, братовчеде, че дори кралят не може да нападне противника, ако за това не е дадена заповед от конетабъла. А такава заповед при сегашното положение аз няма да дам. Кралят, разбира се, може, когато поиска, да смени своя главнокомандуващ.
