После погледна отново роговата кутийка и добави:
— Вярвам в силата на отровите, когато трябва да се отърва от някой враг, но никак не вярвам на чародейни прахове, за да спечеля на своя страна противник. Това беше твоя измишльотина, не моя.
— И все пак настоявам, мадам, че трябва да им вярваме — отвърна Беатрис. — Този е много добър, не е направен от овчи мозък, а само от билки, и то приготвени пред мен. Та отидох първо в Дурдан и взех малко кръв от дясната ръка на мадам Жана. Сетне отнесох кръвта на онази жена, за която ви бях говорила — Изабел дьо Фериен… Тя я смеси с върбика, треперушка и селим… и после тая Фериен изрече заклинателните думи, сложи сместа върху нова тухла и я изгори с ясеново дърво, за да получи праха, който ви нося. Остава само да се сипе в някакво питие, да го дадете на граф дьо Поатие да го изпие и след малко ще го видите отново пламнал от любов към жена си… с огън, който нищо вече не може да угаси. Нали трябваше да ви посети тази сутрин?
— Очаквам го. Върна се от похода снощи и го помолих да се отбие да ме види.
— Тогава веднага ще смеся праха с лечебното вино… което обикновено му давате да пие. То е силно подправено и тъмно на цвят, та прахът няма да личи. Но ви съветвам, мадам… да си легнете и да се престорите на болна, за да имате предлог да не пиете самата вие; не бива да поемете и глътка от това питие… за да не се влюбите в мадам дъщеря си.
— Във всеки случай не е лоша идея да го приема на легло — отвърна графиня д’Артоа — и да се направя, че ми е зле. Така може да се говори по-направо.
Тя накара да вдигнат трапезата, поиска да й донесат нощница и си легна отново. После повика канцлера Тиери д’Ирсон и първия си братовчед Анри дьо Сюли, който живееше у нея, и тримата се заеха с текущите дела на графството.
Малко по-късно доложиха за граф дьо Поатие. Той влезе, облечен в тъмно както обикновено; щъркеловите му крака бяха обути в меки ботуши, а под шапчицата с пера носеше главата си леко приведена над дългото тяло. — А, мили ми синко — възкликна Мао̀, сякаш самият Спасител се бе явил пред нея. — Колко навреме дойдохте. Знаете ли с какво се занимавах току-що? Накарах да ми прочетат какво е състоянието на моите имущества, за да продиктувам последната си воля. Прекарах най-лошата нощ, която можете да си представите, измъчвана до полуда от смъртни страхове; и много се уплаших да не би да се спомина, преди да съм ви казала какво ми е на душата — че ви обичам, въпреки всичко, с майчино сърце.
И в потвърждение на лъжите, които изрече, извади един мъничък реликварий във форма на медалион, който носеше на гърдите си, окачен на златна верижка, и го целуна набожно.
— Да ме пази свети Дрюон16 — рече тя, като пъхна обратно медалиона в огромния си корсаж.
Разположила се удобно сред брокатовите възглавници, с пълните си, румени бузи, закръглени рамене и месести ръце Мао̀ беше самото олицетворение на цветущо здраве. Нещо повече, дори може би имаше нужда да й пуснат една-две пинти кръв.
„Сега ще ми разиграе някаква комедия — помисли си Филип дьо Поатие. — И по нрав, и по външност тя и Робер си приличат във всичко. Мразят се, защото са си лика-прилика. Обзалагам се, че ще ми говори за него.“
Той не се излъга. Мао̀ тутакси започна да напада лошия си племенник, неговите машинации, козни и заговора, който кроеше против нея. За Мао̀ и за Робер всичко на тоя свят минаваше през графството Артоа, което двамата си оспорваха от тринадесет години насам. Всички техни мисли, постъпки, приятелства, съюзи, дори любовните им истории се оказваха някак свързани с тази борба; единият се присъединяваше към една група, защото другият принадлежеше, към противната; Робер поддържаше някоя кралска разпоредба само защото Мао̀ не я одобряваше; Мао̀ беше отнапред враждебно настроена към Клеманс Унгарска, защото Робер поддържаше идеята за тоя брак. Тази взаимна омраза, която изключваше всякакво помирение, всякакви преговори, надхвърляше целта си и човек би могъл да се запита дали между гигантката и исполина не гореше някаква страст с обратен знак, която би намерила утоление по-скоро в кръвосмешение, отколкото във война.
— Всичките му лошавини ускоряват края ми — рече Мао̀. — Научих, че е събрал всичките ми васали и те са се врекли с клетва срещу мен. Ето това събуди гнева ми и ме докара на този хал.
— Те са се заклели да ме убият, монсеньор — каза Тиери д’Ирсон.
Филип дьо Поатие се извърна към канцлера-каноник и тогава видя, че не Мао̀, а той се беше поболял от страх.
— Тъкмо се готвех да дойда в армията, за да въдворя ред в моята баниера — подзе Мао̀, — както виждате, накарах да извадят бойното ми облекло…
И тя посочи в ъгъла на стаята един внушителен манекен, облечен в дълга рокля с железни бримки и връхна дреха с извезания герб на Артоа; встрани бяха приготвени шлем и железни ръкавици.
Мао̀ въздъхна. Жал й беше за пропуснатата възможност. Много обичаше да се облича в рицарски доспехи като мъж.
— После научих за края на тоя славен поход, който струва и пари, и чест на кралството. Да, да, може да се каже, че никак не му върви на бедния ви брат и с каквото се захване, все излиза ялова работа. Наистина, говоря ви каквото мисля, вие щяхте да бъдете много по-добър крал от него и е много жалко, скъпи ми сине, че сте се родили втори. Вашият баща, бог да го прости, често съжаляваше за това.
От времето на скандала в кулата Нел и задържането на Жана в Дурдан граф дьо Поатие бе виждал тъща си само на официални церемонии, като погребението на Филип Хубави например, или на заседания на Камарата на перовете, но никога на четири очи. Двамата се бяха гледали студено. За да възобнови връзката, Мао̀ сега постъпи наистина грубо; когато ласкаеше, тя не знаеше мярка. Покани зет си да седне по-близо до нея. Ирсон и Сюли се отдръпнаха към вратата.
— Не, не, приятели, вие не сте излишни тук; добре знаете, че нямам тайни от вас — им каза тя.
В същото време с помръдване на пръстите си им направи знак да излязат от стаята.
А беше нещо доста необичайно за големите велможи да приемат посетител на четири очи. В техните покои постоянно се навъртаха или минаваха родственици, близки, васали, прислужници. Разговорите обикновено се водеха пред очите на всички или най-малкото в присъствието на някой дворцов благородник или придворна дама. Оттук и необходимостта от намеци и недомлъвки. Когато двама събеседници се оттегляха в нишата на прозореца, за да разговарят полугласно, хората от свитата им се преструваха, че не виждат нищо, но малко им трябваше да се докачат или разтревожат. Всеки разговор при затворени врати приличаше на заговор. И точно такъв вид искаше Мао̀ да придаде на разговора си с граф дьо Поатие, ако не за друго, то поне да го направи малко по-уязвим в очите на другите и по-податлив на собствените й замисли.
Щом останаха насаме, тя го попита:
— Какви са вашите чувства към дъщеря ми Жана?
И докато той се колебаеше с отговора си, тя подхвана защитната си реч. Вярно е, Жана Бургундска бе сгрешила, много бе съгрешила дори, като не бе известила съпруга си за любовните интриги, опозорили кралския дом, и като бе станала — доброволно или неволно, кой би могъл да каже? — съучастница в скандала. Но самата тя не бе съгрешила с плътта си, нито изменила на брака; всички го признаваха, та дори самият крал Филип, колкото и разярен да беше, се бе убедил в това, щом като бе въдворил Жана в самостоятелна резиденция, без да укаже, че това й заточение е за цял живот.
— Зная, аз присъствувах на съвета в Мобюисон — каза граф дьо Поатие, който искаше да сложи край на болезнените спомени.
— А и как би могла Жана да ви измени, Филип? Та тя ви обича. Обича само вас. Спомнете си само виковете й, когато я отвеждаха с черната карета. „Кажете на монсеньор Филип, че съм невинна!“ Още ми се къса сърцето, на мен, нейната майка, че станах свидетел на това. И през петнадесетте месеца, откакто е в Дурдан — зная това от изповедника й — нито звук против вас, само думи на любов и молитви към бога да й върне сърцето ви. Уверявам ви, че имате жена по-вярна, по-предана от много други и при това сурово наказана.
Мао̀ прехвърли всички грехове, цялата вина върху Маргьорит Бургундска, и то съвсем невъзмутимо, тъй като Маргьорит не беше от най-близките й роднини, пък и не беше вече между живите. Маргьорит беше грешницата, блудницата, тя беше подмамила Бланш, бедното безразсъдно дете, тя беше
