двойно повече пари, отколкото би струвало пътуването, ако Гучо бе водил сметките.
Толомей изглеждаше угрижен. Затворил лявото си око, с увиснала долна устна, той се оплакваше от събитията, от налозите върху продажбите, от надзора над пазарите и от последните мерки, засягащи ломбардците. Всичко това твърде много напомняше разпоредбите на крал Филип.
— А защо ни уверяваха, че всичко щяло да се оправи… Бувил се раздели с Толомей, за да се присъедини към венчалното шествие.
Младоженката бе отведена до олтара от Шарл дьо Валоа. Луи Х трябваше да върви сам, защото нямаше никоя жена от рода, която да замести майка му. Леля му Агнес Французка, дъщеря на Луи Свети и вдовстваща херцогиня на Бургундия, бе отказала да дойде и това беше напълно разбираемо: тя беше майка на Маргьорит. Графиня Мао̀ се бе извинила в последния момент със смутното положение в Артоа; щеше да отиде направо в Реймс за коронясването, на което перският й сан я задължаваше да присъствува. Графините на Валоа и Еврьо, макар и очаквани, също не пристигнаха; стана известно, че са сбъркали пътя и са се отклонили към някакъв параклис Сен Лие, отдалечен на десетина левги и намиращ се в околностите на Реймс.
Бракосъчетанието бе извършено от монсеньор Жан д’Оксоа, носещ митра на главата си. През цялото време на службата Клеманс се упрекваше, че не може да се съсредоточи в себе си така, както би желала. Мъчеше се да устреми мислите си към небето, умоляваше бог да я дари за цял живот със съпружески добродетели, достойнства на владетелка и майчинско щастие; но въпреки волята й нейните очи постоянно се свеждаха към мъжа, чието дишане чуваше до себе си, чието лице едва познаваше и чието легло още тази вечер щеше да сподели.
Всеки път, когато коленичеше, той се изкашляше късо, сякаш това беше някакъв тик; дълбоката бръчка, изрязана около възкъсата му брадичка, изненадваше у един още толкова млад човек. Устните му бяха тънки и подвити надолу в краищата, косите — дълги и прави с неопределен цвят. А когато този човек се обръщаше към нея, я обземаше смущение под погледа на големите му светли очи. Клеманс се учудваше, че вече не изпитва онова безмерно, безусловно чувство на щастие, което я бе обладало при заминаването от Неапол.
„Господи, не позволявай да се покажа неблагодарна за добрините, с които ме отрупваш.“
Но човек не може във всеки миг да заповядва на ума си и Клеманс се сепна при мисълта, че ако й бяха дали да избира между тримата френски принцове, би предпочела граф дьо Поатие. Обзе я голям страх и тя едва не извика: „Не, не искам, не съм достойна!“ В този миг се чу, че отговаря „Да“ със сякаш чужд глас на епископа, който й бе задал въпроса, дали иска да вземе за съпруг Луи, крал на Франция и на Навара.
Първата гръмотевица на очакваната буря изтрещя тъкмо когато надянаха на пръста й една премного широка халка; присъствуващите се спогледаха и неколцина се прекръстиха.
Когато шествието излезе от църквата, навън чакаха насъбралите се селяни по груби ленени ризи и с крака, увити в парцали. Клеманс промълви:
— Няма ли да раздадат милостиня?
Тя бе мислила на глас и всички забелязаха, че първите й думи като кралица бяха думи на милосърдие.
За да й направи удоволствие, Луи Х заповяда на шамбелана си да хвърли няколко шепи монети. Селяните се спуснаха тутакси на земята и пред очите на младоженката започна диво боричкане върху пътеката от цветя и зеленина. Чуваше се шум от раздрани дрехи, сподавено грухтене като от свине и блъскане на глави. Благородниците наблюдаваха развеселени яростната борба. Един от селяните, по-едър и по-тежък от останалите, притисна с крак нечии ръце, сграбчили една монета, и ги накара да се разтворят.
— Виж, тоя байно като че ли умее да се оправя — каза, смеейки се, Робер д’Артоа. — Чий е той? На драго сърце ще го купя!
Клеманс видя с огорчение, че и Луи също се смее. „Не така трябва да се дава — помисли си тя. — Аз ще го науча как.“ Заваля дъжд.
Масите бяха наредени в най-голямата зала на замъка. Угощението продължи пет часа.
„Ето че съм вече кралица на Франция“ — си повтаряше Клеманс. Не можеше да свикне с тази мисъл. Лакомията на френските велможи я порази. Колкото повече вино се лееше, толкова повече се повишаваха гласовете. Единствена жена сред този пир на воини, Клеманс виждаше как всички погледи се устремяват към нея, долавяше, че в дъното на залата приказките ставаха все по-нагли и неприлични.
От време на време някой от сътрапезниците изчезваше. Първият шамбелан Матийо дьо Три се провикна:
— Кралят, нашият господар, забранява да се пикае на стълбището, по което ще мине той.
При четвъртото блюдо, състоящо се от шест различни ястия, между които цяло прасе на шиш и паун с опашка, набучена около задницата му, двама щитоносци влязоха с огромна баница и я сложиха пред кралската двойка. Разчупиха кората и от тестото изскочи жива лисица сред възторжените възгласи на присъствуващите. Тъй като не бяха успели да приготвят обичайните торти с фигури и захарни замъци, за които биха били нужни няколко дни, готвачите бяха проявили по този на чин майсторството си.
Подлудялата лисица се втурна из залата, метейки с рижата си настръхнала опашка плочите на пода, а в хубавите й, белезникави очи искреше див ужас.
— Лисица! Лисица! — закрещяха велможите и наскачаха от местата си.
Около масите започна истински лов. Робер д’Артоа беше този, който успя да хване животното. Видяха само как исполинът се хвърли на земята и после се изправи, сграбчил в ръце лисицата, която скимтеше, открила острите си, тънки зъби под тъмните челюсти. Сетне Робер бавно стисна пръстите си, изпращяха кости, очите на лисицата се изцъклиха като стъклени и Робер просна мъртвото животно на трапезата пред новата кралица, сякаш да засвидетелствува почитта си.
Клеманс, която придържаше с палец твърде широката венчална халка, попита дали във Франция е обичай жените от семейството да не присъствуват на сватби. Луи смотолеви смутен някакво обяснение.
— Така или иначе, сестро моя, вие нямаше да можете да видите моята съпруга — каза граф дьо Поатие.
— А защо… братко мой? — запита Клеманс, която изпитваше едновременно интерес към всичко казано от него и смущение, когато трябваше да му отговори.
— Защото е все още затворена в замъка Дурдан — каза Филип дьо Поатие.
После той се обърна към краля:
— Сир, братко мой, в този ден на щастие за вас аз ви моля да отмените наказанието, наложено на моята съпруга Жана. Нейните грешки не бяха престъпления и тя се е разкаяла за тях.
Вироглавия, хванат натясно, не знаеше какво да отговори. Трябваше ли пред Клеманс да прояви великодушие или, напротив, твърдост — и едното, и другото качества на крал? Потърси с очи Шарл дьо Валоа, за да му поиска съвет, но Валоа беше излязъл да подиша чист въз дух. А Робер д’Артоа в другия край на залата учеше братовчед си Филип дьо Валоа как може да хване лисица, без да бъде ухапан от нея.
— Сир, съпруже мой — каза Клеманс, — ако ме обичате, въздайте на вашия брат милостта, за която ви моли. Днес е ден на бракосъчетание и аз бих искала всички жени във вашето кралство да имат дял от нашата радост.
Тя бе взела с внезапен жар работата присърце; бе почувствувала нещо като облекчение, когато чу, че Филип дьо Поатие говори за жена си и изказва желание тя да се върне у дома.
Луи беше хапнал порядъчно и беше надигал чашата по-често, отколкото трябва. Наближаваше мигът, когато щеше да прегърне това красиво, кротко тяло, чийто господар бе станал. Твърде далеч от него беше мисълта за политическите последствия от това, което искаха от него.
— Няма нищо, скъпа моя, което не бих сторил, за да ви угодя — отговори той. — Братко, можете да вземете мадам Жана и да я доведете сред нас, когато пожелаете.
Шарл дьо ла Марш, който бе следил с внимание разговора, се обади:
— А за Бланш, сир, братко мой, какво решавате? Позволявате ли ми…
— За Бланш — никога! — отсече кралят.
— Само да я посетя в замъка Гайар и да я отведа в манастир, където режимът да е по-малко суров…
— Никога! — отговори Вироглавия с тон, който запрещаваше всякакво настояване.
