обичате, веднага да отидете при него. Той е в малката съдебна зала заедно с монсеньор дьо Валоа, монсеньор дьо ла Марш и някои други.
— Не искам да ме безпокоят; сега никак не ми е до служебни дела.
— Работата е сериозна, сир, и монсеньор дьо Поатие твърди, че ще бъдат казани думи, които вие трябвало да чуете с ушите си…
Луи неохотно пусна кожената топка, изтри лицето си, наметна мантията над ризата и каза:
— Продължавайте без мен, господа!
Като влизаше в двореца, нареди на шамбелана:
— Щом разберете нещо за кралицата, елате да ми съобщите.
VI. КАРДИНАЛЪТ ОМАГЬОСВА КРАЛЯ
Човекът не беше охраняван от сержанти или от стрелци като обикновен затворник, а обграден от двама млади благородници на служба при граф дьо Поатие. Носеше твърде къса туника, така че се виждаше изкривеният му крак.
Луи Х едва го погледна. Кимна с глава на братята си, на чичо си Валоа и на месир Мил дьо Ноайе, които бяха станали на крака при влизането му.
— Какво има? — попита той, като се настани между тях и им направи знак да седнат.
— Някакъв тъмен и заплетен случай на магьосничество, както ни разправят — отвърна с тънка ирония Шарл дьо Валоа.
— Не можеше ли пазителят на печата да го разпита сам и да не ме безпокоите, когато имам толкова други грижи?
— Точно това казах на брат ви Филип — рече Валоа.
Граф дьо Поатие сплете спокойно пръсти.
— Братко мой — подзе той, — работата ми се видя сериозна не заради самото магьосничество, тъй като случаят е доста обикновен, а защото магията като че ли е извършена в лоното на самия конклав и ни отваря очите за чувствата, които някои кардинали хранят към нас. Една година по-рано, при самото споменаване на конклава, Луи би проявил силна възбуда. Но откакто бе премахнал първата си съпруга и се бе оженил повторно, изборът на нов папа го интересуваше много по-малко.
— Този човек се нарича Еврар — продължи граф дьо Поатие.
— Еврар… — повтори машинално кралят.
— Той е духовник в Ба-сюр-Об, но на времето се е числял към ордена на тамплиерите и е имал рицарски сан.
— Тамплиер, значи!… — вметна кралят.
— Явил се да направи самопризнания пред нашите хора, които ни го препратиха.
— Които ви го препратиха, Филип — уточни Шарл дьо Валоа.
Филип се направи, че не е разбрал намека, и продължи:
— Еврар е заявил, че има да направи някои разкрития, и са му обещали да не му сторят зло при условие, че говори истината, обещание, което ние тук му потвърждаваме. Според неговите думи…
Кралят бе вперил очи във вратата, дебнейки появата на своя шамбелан; в този миг го занимаваше само мисълта за неговото бащинство. Може би най-големият недостатък на този владетел беше това, че съзнанието му винаги биваше заето с нещо друго, но не и с въпроса, който се обсъждаше в момента. Беше неспособен да съсредоточи вниманието си, а това е най-голямата слабост на управляващия.
Той се озърна, смутен от възцарилото се мълчание, и се опомни. Едва тогава погледна задържания, забеляза лицето му, по което пробягваха тикове, широките, мършави устни, черните, малко налудничави очи, странната, изкълчена стойка. После се обърна към Филип дьо Поатие:
— Е и, братко мой… — рече той.
— Братко, не искам да смущавам мислите ви. Чакам да излезете от унеса си.
Вироглавия леко се изчерви.
— Не, не, слушам ви, продължавайте.
— Според собствените му думи, Еврар отишъл във Валанс да търси защитата на един кардинал по някакъв спор, който имал със своя епископ… Тази работа трябва впрочем да се изясни — додаде Поатие, като се наведе към Мил дьо Ноайе, натоварен да води разпита.
Еврар чу това, но не се помръдна, и Поатие подзе отново:
— Във Валанс Еврар се запознал — уж случайно, както твърди той, — с кардинал Франческо Каетани…
— Племенникът на папа Бонифаций — се обади Луи, за да покаже, че внимава.
— Точно така… и се сближил с този кардинал, много опитен в алхимията, тъй като имал у дома си — все по думите на Еврар — отделна стая, пълна с пещи, реторти и различни прахове.
— Всички кардинали са малко или много алхимици, това си е тяхна слабост — каза Шарл дьо Валоа и повдигна рамене. — Монсеньор Дюез дори е написал трактат върху това…
— Съвсем вярно, чичо, но настоящият случай не се отнася толкова до алхимията, която иначе е много полезна и почтена наука… Кардинал Каетани търсел да намери някой, който може да призовава дявола и да прави магии.
Шарл дьо ла Марш, подражавайки на ироничното държане на чичо си Валоа, вметна:
— Ето един кардинал, който много ми намирисва на клада.
— Добре, да го изгорят — рече с безразличие Вироглавия, който отново гледаше към вратата.
— Кого да изгорят, братко? Кардинала ли?
— А, за кардинала ли говорите?… Не, тогава не бива.
Филип дьо Поатие въздъхна от досада и продължи, като понатъртваше думите си:
— Еврар отговорил на кардинала, че познавал човек, който произвеждал злато за сметка на граф дьо Бар…
Като чу това име, Валоа се надигна възмутен и извика:
— Наистина, племеннико мой, ние си губим времето тук! Достатъчно добре познаваме нашия родственик граф дьо Бар, за да знаем, че не се занимава с подобни щуротии, дори ако засега не е много приятелски настроен към нас. Тук имаме работа с лъжлив донос за магьосничество, каквито стават по двадесет всеки ден, и не си заслужава да му даваме ухо.
Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, Поатие накрая изгуби търпение.
— Вие дадохте ухо, чичо, на обвиненията в магьосничество, когато те се отнасяха до Марини; моля ви сега да изслушате и това. Преди всичко тук не става дума за граф дьо Бар, както ще видите. Защото Еврар не отишъл да търси посочения от него човек, а представил на кардинала някой си Жан дю Пре, друг бивш тамплиер, намиращ се пак случайно във Валанс… Нали така, Еврар? Разпитваният потвърди мълчаливо, като наведе толкова ниско глава, че се видя тонзурата му.
— Не ви ли се струва, чичо — подзе отново Поатие, — че около конклава стават твърде много случайности и твърде много тамплиери се навъртат около племенника на Бонифаций?
— Вярно, вярно… — промърмори Валоа.
Поатие се извърна към Еврар и внезапно го запита:
— Познаваш ли месир Жан дьо Лонгви? Дългите, плоски пръсти на Еврар се впиха в шнура на туниката му и по костеливото му лице пробягна по-силен тик. Но отговори спокойно:
— Не, монсеньор, не го познавам освен по име. Зная само, че е племенник на покойния ни велик магистър.
— Съвсем сигурен ли си, че никога не си бил във връзка с него? — настоя Поатие. — И че не си получавал, чрез бивши твои братя, някакви поръчения от него.
— Чувал съм, че месир дьо Лонгви се опитвал да поддържа връзка с някои от нашите, но нищо повече.
— И не узна ли, от тоя Жан дю Пре например, името на тамплиера, който е дошъл при армията във Фландрия, за да донесе съобщения на сир дьо Лонгви и да вземе от него други?
Шарл дьо Валоа повдигна вежди. Племенникът му Филип явно знаеше много неща; но защо винаги пазеше сведенията само за себе си?
