Еврар се разтрепери. Филип дьо Поатие не снемаше поглед от него. Човекът отговаряше точно на описанието, което му бяха дали на времето.
— Измъчвали ли са те някога?
— Кракът ми, монсеньор, кракът ми говори вместо мен! — извика Еврар.
В това време Луи си мислеше: „Много време се бавят тия лекари. Клеманс не е забременяла и никой не смее да дойде да ми каже.“ Към действителността го върна Еврар, който бе паднал на колене и молеше:
— Сир, сир! Имайте милост, не карайте да ме изтезават пак! Кълна се в бога, че съм готов да говоря истината.
— Не бива да се кълнеш, това е грях — рече кралят. Двамата бакалаври накараха Еврар да се изправи.
— Добре е да се изясни и този случай в армията тогава — рече Поатие. — Да продължим разпита.
Мил дьо Ноайе попита: — И какво ви каза кардиналът, Еврар?
Бившият тамплиер, още несъвзел се от ужаса си, отговори със задъхан глас:
— Кардиналът ни заяви, на Жан дю Пре и на мен, че искал да отмъсти за паметта на чичо си и да стане папа, и затова трябвало да унищожи враговете, които му пречели; обеща ни по триста ливри, ако можем да му помогнем. И двамата първи врагове, които назова…
Еврар се поколеба, вдигна очи към краля, пак ги сниши.
— Продължавайте де — подкани го Мил.
— Назова ни краля на Франция и граф дьо Поатие и каза, че щял да бъде много доволен, ако ги види изнесени с краката напред.
Луи машинално впи за няколко секунди поглед в собствените си обувки, после подскочи и извика:
— С краката напред ли? Че той крои моето убийство, тоя негодник кардинал!
— Точно така, братко мой — усмихна се Поатие, — и моето също!
— А вие, сакатия, не знаехте ли, че за такова злодеяние ще бъдете изгорен на тоя свят и осъден на вечни мъки в отвъдния? — продължи Луи.
— Сир, кардинал Каетани ни увери, че когато стане папа, ще ни даде опрощение за всичко.
Наведен напред, с ръце на коленете, Луи гледаше слисан бившия тамплиер. В същия миг той си спомни за предупрежденията на астролога Мартен.
— Толкова ли ме мразят, та искат да ме убият? — каза той. — И по какъв начин смяташе кардиналът да ме изпроводи с краката напред?
— Каза ни, че сте били много добре пазен, сир, за да ви достигне нож или отрова, и че трябвало да ви се на прави магия. За тази цел нареди да ни дадат една ливра чист восък, който сложихме да се топи в съд с гореща вода в стаята с пещите. Сетне брат Жан дю Пре извая много умело човешка фигура с корона на главата…
Луи Х бързо се прекръсти.
— …после друга по-малка с по-малка корона. Докато работехме, кардиналът идваше да ни навестява; изглеждаше много весел и дори се разсмя, като видя първата фигурка, и ни каза: „Тоя има много голям член!“
— И после? — попита Вироглавия нервно. — Какво на правихте с тези изображения?
— Сложихме хартии в тях.
— Какви хартии?
— Хартиите, които трябва да се пъхнат във фигурата с името на оня, на когото е образът, и с думите на заклинанието. Но ви се кълна, сир — извика Еврар, — че не написахме вашето име, нито името на монсеньор дьо Поатие! В последния миг ни хвана страх и написахме имената на Жак и Пиер дьо ла Колон…
— Двамата кардинали Колона — поясни Филип дьо Поатие.
— …защото кардиналът ни ги бе споменал също като негови врагове. Кълна ви се, кълна ви се, че беше така!
Луи Х се обърна към по-младия си брат, сякаш търсеше съвет и опора.
— Мислите ли, Филип, че този човек говори истина та? Трябва мъчителите добре да го обработят.
При думата „мъчител“ Еврар падна отново на колене и се затътри към краля със сключени ръце, напомняйки, че са му обещали да не го изтезават, ако признае всичко. Малко бяла пяна се появи в ъглите на устата му, а от ужас погледът му беше като на луд.
— Спрете го! Не го пускайте да ме докосва! — извика Луи. — Тоя човек е обсебен от зли духове.
И трудно би могло да се каже кой повече се страхуваше от другия — кралят или магьосникът.
— От мъчения няма полза — крещеше бившият тамплиер. — Заради мъченията аз се отрекох от бога.
Мил дьо Ноайе си отбеляза това непринудено признание.
— Сега ме води разкаянието — продължи Еврар все още на колене. — Всичко ще призная… Нямахме миро, за да кръстим образите. Съобщихме за това на кардинала, който беше на кардиналски съвет в голямата църква, и той ни отговори чрез своя секретар Андрийо съвсем предпазливо да се обърнем към свещеника Пиер в църквата зад касапницата, като го излъжем, че мирото е уж за болен.
Вече нямаше нужда да се задават въпроси. Еврар разказваше с най-големи подробности, съобщаваше имената на хората, които служеха на кардинала.
— Сетне взехме двете изображения и две светени свещи, и още съд със светена вода, скрихме всичко под расата, а отец Бост ни заведе при златаря на кардинала, на име Бодон, който има много хубавичка млада жена. Той беше кръстникът, а тя кръстницата. Кръстихме изображенията в бръснарски леген. След това ги върнахме на кардинала, той много ни благодари и сам заби дълги игли на мястото на сърцето и на срамните части.
Вратата се открехна и Матийо дьо Три подаде глава. Кралят му махна с ръка да се оттегли.
— После? — попита Мил дьо Ноайе.
— После кардиналът ни каза да започнем други магии — отвърна Еврар. — Но тогава ме хвана страх, защото много хора взеха да се набъркват в тайната, заминах за Лион и се предадох на кралските хора, които ме изпратиха тук.
— Взехте ли тристата ливри?
— Да, месир.
— Гръм и мълния! — възкликна Шарл дьо ла Марш. — За какво са му притрябвали на един поп триста ливри.
Еврар наведе глава.
— За жени, монсеньор — отговори много тихо той.
— Или за ордена… — промълви сякаш на себе си граф дьо Поатие.
Кралят не продума нищо, обзет от тайни страхове.
— В Пти Шатле! — заповяда Поатие на двамата си бакалаври, като посочи Еврар.
Монахът се подчини безропотно. Сякаш изведнъж силите му го бяха напуснали.
— Тия бивши тамплиери, изглежда, са образували едно хубаво магьосническо котило — подзе Поатие.
— Баща ни не биваше да изгаря на клада великия магистър — промълви Луи Х.
— Ах, колко пъти съм го казвал! — възкликна Валоа. — Всичко сторих, за да се противопоставя на тази злощастна присъда.
— Вярно е, чичо, казвахте го — отвърна Поатие. — Но не за това става въпрос сега. Съвсем ясно е, че оцелелите тамплиери си остават сплотени и са готови на всичко, за да служат на нашите врагове. Тоя Еврар не призна и половината от това, което знае. Разказът му беше подготвен, в това няма съмнение; но пък и не може всичко да е измислено. По всичко личи, че този конклав, дето се влачи от град на град вече две години, позори християнството толкова, колкото пакости и на кралството; а кардиналите от ламтеж за папската тиара вършат такива неща, че направо заслужават отлъчване от църквата.
— Да не би кардинал Дюез да е пратил тоя човек, за да навреди на Каетани? — рече Мил дьо Ноайе.
— Не е изключено — отвърна Поатие. — Еврар яде от всички ясли, стига ярмата да е малко
