Подбираше изразите си така, както би говорил самият владетел, и недвусмислено се изтъкваше като държател на кралските прерогативи. Това поведение раздразни доведения му брат граф д’Еврьо, чиято душевна строгост и праволинейна мисъл, нравствени скрупули и уважение към институциите не можеха да се примирят с подобни похвати. Именно заради своята непреклонна почтеност Луи д’Еврьо не бе вземал никога дейно участие в упражняването на властта. Но той наблюдаваше, преценяваше и порицаваше почти всички действия, предприемани от година насам по внушение на Валоа.
Когато Валоа, отговаряйки си сам, предложи назначаването на настойниците да бъде предоставено на усмотрението на регента, д’Еврьо избухна гневно, както това понякога се случва с улегналите и разсъдливи хора, и го прекъсна:
— Позволете, братко мой, да се изкажем и ние и моля ви не свързвайте, ако е възможно, всички въпроси в едно. Учредяването на регентство е акт, за който съществуват прецеденти в аналите на кралството, и то трябва да се обсъди пред Съвета на перовете. Назначаването на настойници на плода е друг въпрос, отнасящ се до близките членове на семейството, и него ние можем да решим тук с помощта на канцлера. Имате ли да предложите някои имена?
Изненадан, от тази намеса и още повече от решителния тон, с който бе изразена, Шарл дьо Валоа, за да спечели време, отговори:
— А вие, братко, кого предлагате?
Граф д’Еврьо поглади с пръсти клепачите си.
— Аз мисля — каза той, — че трябва да изберем мъже с безукорно минало, достатъчно зрели, за да можем да се доверим на тяхната благоразумност, и дали неоспорими доказателства за своята лоялност и преданост към нашите крале. Бих ви предложил на драго сърце сенешала на Жоанвил, ако поради напредналата си възраст, която наближава сто години, той не беше твърде немощен за това… Но аз виждам тук месир дьо Бувил, който беше пръв шамбелан на крал Филип, нашия брат, и му служеше във всичко с вярност, достойна за похвала. Той доведе във Франция кралица Клеманс и тя е привързана към него…
Валоа задиша по-леко. Ако назидателното слово на Луи д’Еврьо имаше за цел само да се избере Бувил като настойник на плода, нямаше причина за безпокойство. И той побърза да даде това удовлетворение на брат си, като решително одобри предложението и потвърди, че Бувил е тъкмо лицето, за което мислел и самият той. Всички около масата се съгласиха, кой с думи, кой с кимане на глава, кой полугласно.
Пълният Бувил се надигна с дълбоко развълнуван израз на лицето. Това бе признанието за дългите години предана служба на короната.
— Това е голяма чест за мен, голяма чест, господа — заяви той. — Давам клетва да бдя над плода на мадам Клеманс и да я пазя от всяко нападение и посегателство, и да я браня с живота си. Но тъй като монсеньор д’Еврьо спомена месир дьо Жоанвил, бих желал сенешалът да бъде определен редом с мен или, ако не може, то неговият син, та да присъствува духът на монсеньор Луи Свети при тази охрана в лицето на неговия служител, както духът на крал Филип, моя господар… ще бъде в мен, неговия служител.
Бувил рядко бе говорил толкова дълго пред съвета, а и нещата, които искаше да изрази, донякъде превишаваха безизкуствения му ум. Последните му думи не бяха съвсем ясни, но всички разбраха мисълта му и граф д’Еврьо му благодари.
— А сега — рече Валоа — да преминем към въпроса за регентството…
Той бе отново прекъснат, но този път от Бувил, който пак се бе изправил.
— Преди това, монсеньор…
— Какво има, Бувил? — попита с дружелюбен тон Валоа.
— Преди това, монсеньор, трябва много смирено да ви помоля да освободите мястото, на което седите, защото това е мястото на краля; а нека не забравяме, че засега кралят е в утробата на мадам Клеманс.
Последва такова мълчание, че се чу звънът на камбаните в Париж.
Валоа стрелна с яростен поглед Бувил, но си даде сметка, че трябва да се подчини и дори да си даде вид, че го прави драговолно. „Виж ги ти, глупците му — си каза той, сядайки на друг стол, — човек не бива много-много да им се доверява. Измислят ги едни, които никому не биха хрумнали.“
Насядалите отдясно трябваше да се изместят с един стол по-надолу. Бувил обиколи масата, взе един стол без облегало и седна, скръстил ръце в стойката на верен страж, малко встрани от празното кресло, което щеше да бъде предмет на толкова ламтежи.
Валоа направи знак на Робер д’Артоа и той, без да става, промърмори няколко насилено вежливи думи, с които искаше да каже: „Стига глупости, да минем към сериозните въпроси!“ Времето според него беше твърде малко, за да го пилеят за формалности, а и решението, което биха взели, трябваше непременно да бъде одобрено от Камарата на перовете. И съвсем ненадейно, сякаш това се подразбираше от само себе си, той предложи регентството да се възложи на Шарл дьо Валоа.
— Орачът не сменя ръка върху ралото посред браздата — каза той. — Всички знаем, че не друг, а именно Шарл управляваше през цялата тази година от името на бедния ни братовчед Луи, когото днес ще погребем. А преди това той беше винаги в съвета на крал Филип, на когото е спестил не една грешка и за когото е спечелил не една битка. Той е най-старият от рода; скоро ще станат тридесет години, откакто работи при краля…
Само двама души като че ли не одобриха това изказване. Луи д’Еврьо мислеше за Франция, Мао̀ д’Артоа мислеше за себе си.
„Ако Шарл стане регент — си каза тя, — той сигурно няма да отзове маршал дьо Конфлан и да вдигне секвестъра върху графството ми. Той играе по свирката на Робер, както и Робер по неговата. Може би много избързах да пратя Луи на оня свят и трябваше да изчакам връщането на зет ми. Трябва да взема думата от негово име, но няма ли да предизвикам подозрения?“
Намеси се д’Еврьо, който пак се обърна към Валоа.
— Шарл, ако се бе случило нашият брат да умре, докато племенникът ни беше още дете, кой щеше да стане по право регент?
— Аз, то се знае — отвърна усмихнат Валоа, сякаш наливаха вода в неговата воденица.
— Защото бяхте най-големият брат. Тогава не следва ли нашият племенник Филип дьо Поатие да поеме по право регентството?
Мао̀ се обнадежди. И когато Шарл дьо ла Марш сметна за уместно да се обади, че брат му Филип не можел да бъде навсякъде едновременно, на конклава и в Париж, тя се намеси в спора.
— Та Лион не е в земите на Великия хан! Пътят оттам е само два-три дни… Ние съвсем не сме достатъчно на брой, за да решим сега такъв важен въпрос. Тук виждам само двама перове на кралството от всичко дванадесет… Нито един херцог-епископ, нито един графски епископ; няма го конетабъла, няма го бургундския херцог…
Като чуха последното име, Робер д’Артоа, Филип дьо Валоа и Луи дьо Клермон подскочиха. Херцог Йод Бургундски — новият херцог, и майка му Агнес — тъкмо това бяха хората, от които се страхуваха и чиито машинации трябваше час по-скоро да се предварят30! Детето на Клеманс не се беше още родило, ако въобще дойдеше на бял свят, а едва тогава щеше да се види дали е момче или момиче. Затова Йод Бургундски имаше право да претендира за регентството, и то както срещу Поатие, така и срещу Валоа, от името на своята племенница — малката Жана Наварска, дъщерята на Маргьорит. А всички знаеха, че Жана е незаконнородено дете!…
— Но вие не знаете нищо, Робер! — извика Луи д’Еврьо. Предположенията не са още сигурност, а Маргьорит отнесе своята тайна в гроба, където вие я изпратихте.
Д’Еврьо подхвърли това „вие“ в общ и неопределен смисъл, но исполинът, който имаше всички основания да смята, че намекът е отправен лично към него, го призова да се изясни или да оттегли думите си.
— Забравихте ли, Луи, че сте женен за собствената ми сестра и нима трябваше да доживея най- близкият ми родственик да стане глашатай на моите клеветници? Не бихте говорили другояче, ако ви плащаха бургундците.
Спречкването се разгорещи и по едно време имаше опасност шурей и зет да се предизвикат на двубой.
Още веднъж скандалът в кулата Нел и неговите последици внесоха разкол сред владетелския род на Франция и дори в този момент заплашваха да разделят кралството.
Тогава архиепископ Марини взе думата от името на църквата; като призова противниците към
