„суха литургия“, защото нито освещавали просфората, нито давали причастие. Тази необичайна литургична форма се обяснява навярно със страха, че поради морска болест богомолецът би могъл да повърне светото причастие.
3
Марката е тегловна мярка, равностойна на 8 унции или половин ливра, т.е. приблизително на 244 грама.
4
В общи линии, организацията на болничните заведения била изградена в духа на устава на централната църковна болница в Париж „Отел Дийо“.
5
Кардинал, който управлява папския престол при неговото овакантяване до избирането на нов папа. — Б.пр.
6
Феодалните владетели на Виеноа носели името „дофини“ заради изображението на делфин, което украсявало техните шлемове и оръжия; оттук и названието Дофине на цялата област, върху която се простирала тяхната власт и която включвала: Грезиводан, Роанез, Шансор, Бриансоне, Амбрюноа, Гапансе, Виеноа, Валантеноа, Диоа, Трикастиноа и Оранското княжество.
В началото на XIV век властта принадлежала на третия родословен клон на дофините на Виен, наричани Тур дю Пен. Едва към края на царуването на Филип IV Валоа, с договорите от 1343 и 1349 г., областта Дофине била отстъпена от Юмбер II на френската корона при условие, че оттогава насетне първородните синове на френските крале ще носят титлата „дофин“.
7
Финансова помощ или субсидия, изисквана от централната държавна власт за определена цел. — Б.пр.
8
Армията и по-специално армията, предвождана от краля, се наричала на френски „ost“, дума, производна от латинската „hostis“ — враг.
9
През първите дни на юли 1315 г. Луи Х издал две разпоредби, засягащи ломбардците във Франция. Първата постановявала, че италианските резиденти или „casaniers“ трябвало да плащат по един сол (су) на ливра върху стоките си, като в замяна на това били освобождавани от военна повинност и от всякакви военни налози. Следователно това е бил извънреден данък в размер на пет процента.
Втората наредба от 9 юли уреждала изобщо условията, при които италианските търговци могли да се установят на местожителство и да упражняват търговия. Всички сделки със злато и сребро в монети или кюлчета, всички продажби, покупки и размени на различни стоки се облагали с данък, вариращ от един до четири дениета (1/12 от сола) на ливра в различните области и в зависимост от това, дали сделките се извършвали на панаири или вън от тях. Италианците имали право на трайно местожителство само в четири града — Париж, Сент Омер, Ним и Ла Рошел. Изглежда обаче, че това последно разпореждане не било много строго спазвано, затова пък глобите за нарушения носели добри доходи на градовете или на държавното съкровище. Нарочни дворцови служители, назначени от кралската администрация, били натоварени с надзора над търговската дейност на ломбардците.
10
Малко триъгълно знаме, носено на върха на копието. — Б.пр.
11
Знаме, флаг. — Б.пр.
12
Превод Иван Иванов и Любен Любенов, Народна култура, 1975. — Б. пр.
13
Легендата, според която Капетингите водели потеклото си от богат парижки месар, била разпространена във Франция чрез „Рицарската песен за Юг Капе“ — памфлет, съчинен през първите години на XIV в. и скоро след това забравен, но споменат от Данте и по-късно от Франсоа Вийон.
Данте обвинява Юг Капе (Хуго Капет) също така, че свалил законния наследник и го затворил в манастир. Тук има объркване на събития от края на династията на Меровингите и от края на Каролингите; всъщност в манастир бил затворен последният крал на Меровингите — Хилперик III. При смъртта на Луи V Лениви последният законен потомък на Карл Велики бил херцог Карл (Шарл) Лотарингски, който се опитал да оспори трона на Юг Капе; лотарингският херцог завършил дните си не в манастир, а в затвор, където го хвърлил херцогът на Франция.
Когато през XIV в. Франсоа I по съвета на сестра си накарал да му четат „Божествената комедия“ и чул пасажа, отнасящ се за Капетингите, той прекъснал четеца и възкликнал: „Тоя зъл поет петни моя род!“, като отказал да слуша повече.
14
Действително на 1 ноември 1301 г. Шарл дьо Валоа влязъл във Флоренция, разкъсвана от враждите между гвелфи и гибелини, и предал града на отмъщението на папските привърженици. После били издадени декретите за изпращане на много граждани в изгнание. Данте, виден гибелин и поборник на съпротивата, участвувал предишното лято в съвета на Сеньорията; по-късно бил изпратен с посланическа мисия в Рим и там бил задържан като заложник. Един флорентински трибунал го осъдил на 27 януари 1302 г. на две години изгнание и глоба от 5000 ливри въз основа на лъжливо обвинение за злоупотреба със служебното положение. На 10 март се състоял нов процес против него и този път той бил осъден на изгаряне. За свое щастие по това време поетът не бил във Флоренция, нито вече в Рим, откъдето успял да избяга; но и повече никога не видял родния си град. Разбираемо е, че той запазил към Шарл дьо Валоа и оттам към всички френски владетели дълбока и незаличима ненавист.
15
Редица съчинения и документи навеждат на извода, че орденът на рицарите-тамплиери продължил да