— Така е, — рече той, — така е! Така преминава славата на тоя свят.
Двамата Кресе, объркани и усмирени, мълчаха. Личната им драма изведнъж бе избледняла пред нещастието, сполетяло цялото кралство. На всичко отгоре бяха капнали от нощната езда, и то на какъв кон!
Появата им в Париж късно сутринта, възседнали и двамата пръхтящото си, дръгливо конче и облечени в старите си дрехи, с които ходеха на полето, бе предизвикала смях по улиците. Съпроводени от цяла дружина крещящи хлапета, те се лутаха из лабиринта на Сите. Не хапнали нито залък от предния ден, самоувереността им, ако не гневът им, се бе почти изпарила при вида на разкошния дом на Толомей, на това богатство, което личеше навред, на многобройната добре облечена и охранена прислуга, на гоблените, мебелите с резба, емайла, слоновата кост… „Всъщност — си помисли всеки сам за себе си, без да смее да го сподели с другия — може би сбъркахме, като се показахме тъй придирчиви за потеклото; богатство като това струва колкото благородническо звание.“
— И тъй, приятели — подзе Толомей с непринуден тон, след задружната им молитва, — да видим сега тази неприятна история, защото, тъй или иначе, трябва да се живее и светът си върви напред, макар че хората си отиват. Дошли сте да ми говорите за моя племенник, разбира се. Бандит, негодник такъв! На мен ли трябваше да стори това, дето съм му направил толкова добрини! Безсрамник, окаян хлапак! И тази ли болка ми трябваше днес на всичко отгоре… Знам, всичко знам; той ми прати известие отзарана. Пред вас е един много изстрадал човек.
Стоеше пред тях, малко прегърбен, с очи сведени към земята, в поза на най-тежка покруса.
— И страхливец отгоре на това — подзе отново той. — Срам ме е да го призная, млади господа. Не посмя да срещне гнева ми; заминал тутакси за Сиена. Трябва вече да е много далеч оттук. Кажете, приятели, кажете какво да правим?
Имаше вид, като че предоставяше всичко на тях, едва ли не че търсеше съвет от тях. Двамата братя го гледаха и се споглеждаха един друг. Нищо не бе станало така, както си го бяха представяли.
Толомей ги наблюдаваше изпод почти притворения си клепач. „Добре, добре — си каза той, — вече ги усмирих и не са опасни: въпросът е сега как да ги изпратя обратно, без да получат нищо.“
Той рязко се изправи:
— Но ще го лиша от наследство! Чувате ли ме, ще го лиша от наследство… Няма да получиш и петак от мен, нещастнико! — извика той и размаха пестник някъде по посока на Сиена. — Нищо няма да получиш! Ще оставя всичко на бедните и манастирите!… И само да ми падне в ръцете, ще го дам веднага на кралския съд. Уви, уви, кралят умря!
Двамата братя бяха едва ли не готови да вземат да го утешават.
Толомей прецени, че са вече достатъчно подготвени, за да ги научи на ум и разум. Приемаше, съгласен бе с всичките им обвинения, с всичките им оплаквания; дори ги изпреварваше. Но какво да правят сега? Каква полза от един процес, доста скъп за хора в притеснено положение, когато виновникът беше недостижим и дотогава отдавна ще е минал границата? Така ли мислеха, че ще възстановят честта на своята сестра? Един скандал би напакостил само на тях. Толомей щеше да направи всичко възможно, за да поправи стореното зло; имаше високопоставени и могъщи познати, беше приятел на монсеньор дьо Валоа, на монсеньор д’Артоа, на месир дьо Бувил… Щяха да намерят някое местенце за Мари, къде то тя да роди плода на своя грях в най-голяма тайна, а после щяха да видят как някак да уредят положението й. За известно време би могла да отиде в манастир, където да се покае за грешката си. Нека само се доверят на Толомей! Не беше ли доказал той на семейство Кресе, че е човек със сърце, като бе отсрочил плащането на тристата ливри, дадени им в заем.
— Ако желаех, щях да имам вашето имение още преди две години — Но пожелах ли го? Не. Е, виждате ли!
На двамата братя, вече силно разколебани, не им трябваше много, за да доловят заплахата, която се таеше в иначе тъй бащинския тон на банкера.
— Повтарям ви, не ви искам нищо — добави той.
Но ако работата стигнеше до съд, тогава би трябвало волю-неволю да представи сметките си и съдиите може би щяха да се учудят, че Кресе са приемали толкова много дарове от Гучо.
Но те бяха разумни момци; затова нека сега идат в някоя тиха странноприемница и да пренощуват там, след като са се нахранили добре, без да се грижат за сметката. И да чакат там, докато Толомей ги потърси; той се надяваше, че още на другия ден ще може да им предложи разрешение, удовлетворително за тяхната чест. Но най-важното от всичко беше да се избегне скандалът…
Пиер и Жан дьо Кресе отстъпиха пред доводите му и дори на сбогуване му стиснаха ръце с известен жар.
След като си отидоха, Толомей се отпусна на един стол. Беше уморен и пухтеше с пълните си, тъмночервени бузи.
„А сега, дано само кралят умре!“ — си каза той.
Защото, когато напусна Венсен, Луи Х все още дишаше; но никой не му даваше още много часове живот.
XII. КОЙ ЩЕ БЪДЕ РЕГЕНТ?
Луи Х Вироглавия издъхна през нощта на 4 срещу 5 юни 1316 година, малко след полунощ.
За пръв път от триста двадесет и девет години един френски крал умираше, без да остави потомък от мъжки пол, който да наследи короната.
Монсеньор дьо Валоа, който иначе тъй ревностно се грижеше за дворцовия церемониал, било за венчавка или за погребение, прояви пълно безразличие към последните почести, които следваше да бъдат отдадени на племенника му.
Повика първия шамбелан Матийо дьо Три и единственото нареждане, което му даде, беше:
— Да се направи същото, както е било последния път! Сам той се зае да свика още в ранните часове на деня съвет, и то не във Венсен, където такова заседание неизбежно би трябвало да бъде председателствувано от кралицата, а в градския дворец в Париж.
— Да оставим скъпата ни племенница на нейната скръб — заяви той — и да не правим нищо, което би могло да навреди на скъпоценното й бреме.
По състава си този съвет приличаше повече на семейно съвещание, отколкото на държавен орган. Тук бяха Шарл дьо ла Марш, брат на покойника, Шарл дьо Валоа и Луи д’Еврьо, братя на Филип Хубави, Луи дьо Клермон, внук на Луи Свети, Мао̀ д’Артоа и Робер д’Артоа — тя братова внучка, а той братов правнук на Свети Луи, и Филип дьо Валоа, син на Шарл, а освен това участваха канцлерът, архиепископът на Санс и граф дьо Бувил, за да има представители на правосъдието, църквата и висшите служители на кралския дом.
Валоа не можеше да не покани и Мао̀, тъй като той и тя бяха единствените перове на кралството, намиращи се в този момент в Париж. Така убийцата на човека, чието наследие предстоеше да бъде уредено, беше отново тук, възвърнала си своите прерогативи и тайно ликуваща с победата си.
И да очакваше някаква съпротива от страна на Мао̀, Валоа не се страхуваше от нея. Смяташе, че може да разчита на пълната подкрепа на останалите си родственици. Освен това канцлерът Морне беше негово протеже, архиепископ Марини беше тясно свързан с него, а колкото до Бувил, всички познаваха неговата безинициативност и примирителния му нрав.
Всъщност Валоа беше до немай къде доволен, че Филип дьо Поатие и конетабълът Гоше дьо Шатийон отсъствуват от Париж. Ако бяха тук, работата нямаше да бъде толкова лека. Но сега засега двамата се намираха в Лион, където имаха за задача да подстрекават един срещу друг кардиналите.
Затова и монсеньор дьо Валоа се чувствуваше с развързани ръце, премного развързани дори… Той направо седна на кралското кресло в горния край на масата. Въпреки че си бе надянал маската на опечален, не можеше да скрие колко приятно му беше да заеме това място. — Събрали сме се тук след тежката загуба, която ни сполетя — започна той, — да решим някои неотложни въпроси, а именно изборът на двама настойници на плода, които да бдят от наше име над бременността на кралица Клеманс, а също и да определим регент на кралството, защото не бива да има прекъсване в упражняване на правораздаването и в управлението на държавата. Искам зашия съвет…
