Бувил.
Като зърна през отвора на вратата Бувил, Толомей изведнъж си спомни за какво бе дошъл.
„Наистина сега никак не е време да говоря на Бувил — каза си той. — А в този час двамата Кресе сигурно са вече у дома. Колко ненавреме идва тази смърт!“
В същия миг той бе изтласкан встрани от някаква внушителна маса; графиня Мао̀ със запретнати ръкави си пробиваше път към кралското ложе. Макар да беше в не милост, тя вдъхваше такова страхопочитание, че никой не се противопостави на пристигането й, нито дори се учудиха, като я видяха тук, дошла да заеме мястото си като близка родственица и пер на краля.
Бе съумяла да придаде на лицето си израз на дълбоко изумление и печал.
На прага промълви, но достатъчно ясно, за да я чуят поне десетина души:
— Боже, за колко малко време! Наистина е ужасно. Бедното ни кралство!
И с войнишката си стъпка се приближи към групата, където бяха Шарл дьо ла Марш, Робер д’Артоа и Филип дьо Валоа.
Мао̀ протегна на Робер двете си ръце и му направи знак с очи, че е премного развълнувана, за да може да каже нещо, и че всяка свада в такъв ден трябва да бъде забравена. После падна на колене пред кралското ложе и със съкрушен глас промълви:
— Сир, моля ви да ми въздадете прошка за огорченията, които ви причиних.
Луи я погледна; големите му синьозелени очи бяха обкръжени от тъмните сенки на смъртта. Тъкмо сменяха под него легена пред очите на всички; в това неудобно положение той се опитваше да запази самообладание и за пръв път в осанката му се почувствува някакво величие и дори известна царственост, която му бе липсвала през целия живот.
— Прощавам ви, братовчедке, ако се подчините на кралската власт — отвърна той, когато подпъхнаха под него нов леген.
— Сир, давам ви клетва! — каза Мао̀.
И не един от присъствуващите почувствува искрено вълнение, като видяха как страшната графиня преви гръбнак.
Робер д’Артоа присви очи и пошепна на ухото на един от братовчедите си:
— Не би играла по добре, ако го бе убила самата тя. Луи бе обхванат от нов болезнен пристъп и притисна с ръце корема си. Устните му оголиха стиснатите зъби; пот се стичаше по слепоочията и косите лепнеха по страните му. След няколко секунди той простена:
— Това ли значи да страдаш? Това ли…
XI. ТОЛОМЕЙ СЕ МОЛИ ЗА КРАЛЯ
Когато късно следобед Толомей се върна у дома си, първият чиновник дойде веднага да му съобщи, че двама селски дворяни го очакват в преддверието на кабинета му.
— Изглеждат доста ядосани. Чакат още от обед, не са яли нищо и казват, че няма да мръднат оттук, преди да са се срещнали с вас.
— Да, знам защо са дошли — отвърна Толомей. — Затворете вратите и извикайте в кабинета ми всички хора от къщата, чиновници, слуги, коняри и слугини. Да побързат! Всички горе!
После се заизкачва бавно по стълбата, пристъпвайки като старец, съкрушен от голяма мъка; спря се за малко на площадката и се вслуша в суматохата, която заповедите му бяха предизвикали в цялата банка; почака, докато първите глави се появиха в дъното на стълбището, и най-после влезе в преддверието, хванал се за челото.
Братята Кресе се изправиха и Жан, брадатият, пристъпи към него:
— Месер Толомей, дошли сме…
Толомей го спря с един жест.
— Знам, знам! — рече той с измъчен глас. — Знам кои сте и знам за какво сте дошли. Но това е нищо пред нещастието, което ни сполетя.
Другият понечи да продължи, но Толомей се обърна към вратата и подкани хората, които почваха да се събират:
— Влезте, приятели мои, влезте всички в кабинета ми; елате да чуете страшната вест от устата на вашия господар! Хайде, влизайте, миличките ми!
Стаята скоро се изпълни с хора. Ако братята Кресе се биха опитали да направят и най-малкото движение, тутакси щяха да бъдат обезоръжени.
— Но кажете най-после, месир, какво означава всичко това? — попита Пиер, започнал да губи търпение.
— Един миг само, един миг — отвърна Толомей. — Всички трябва да го научат.
Изведнъж обезпокоени, братята Кресе си помислиха, че банкерът ще разкрие на всеослушание техния позор. Това беше повече, отколкото желаеха.
— Всички ли са тук? — рече Толомей. — Тогава, приятели, чуйте ме.
Но след това не стана нищо. Настъпи дълго мълчание. Толомей бе закрил лицето си с ръце. Когато ги сне, единственото му отворено око се беше наляло със сълзи.
— Мои малки приятели, деца мои — продума най-после той, — случи се нещо ужасно! Нашият крал… да, нашият възлюблен крал току-що предаде богу дух.
Гласът му се давеше в гърлото и той се заудря в гърдите, сякаш сам бе виновен за смъртта на владетеля. После, като се възползува от ефекта на изненадата, заповяда:
— Всички на колене, да се помолим за душата му! Сам той се отпусна изтежко на земята и всичките му хора последваха примера му.
— И вие, господа, на колене! — каза той с укорен тон на братята Кресе, които, поразени от новината и съвсем слисани от това зрелище, единствени бяха останали прави.
— In nominee patris… — подзе Толомей.
И тогава изведнъж се разнесоха пронизителни вопли.
Това бяха слугините-италианки в банката, които веднага запяха дружно като оплаквачки според обичая на своята страна.
— Un uomo cosi buono, un signore tanto generoso! Il sielo se le preso!26 — зави готвачката.
— Ahime, ahime! Tanto buono, tanto generoso!27 — запригласяха момичетата от кухнята и пералнята.
Покрили глави с вдигнатите си нагоре връхни поли, те се полюляваха встрани и вдигаха към тавана ръцете си, захванати една за друга.
— Era come un padre per noi tutti! Era il protettore degli umili.28
— Il nostre padre, il nostre protettore, l’abbiamo perduto! Ahime! Ahime!29
Толомей се бе изправил и крачеше сред хората си.
— Хайде, молете се, помолете се както трябва! Да, чист беше той, свят беше! А ние сме грешници, непоправими грешници! Молете се и вие, млади люде — каза той, като положи ръце върху главите на, братята Кресе. — И вас някой ден смъртта ще ви застигне. Покайте се, покайте се!
Представлението продължи повече от четвърт час. Накрая Толомей заповяда:
— Затворете вратите, затворете гишетата. Днес е ден на траур: тази вечер няма повече да се търгува.
Служителите заизлизаха от стаята, подсмърчайки. Когато главният чиновник мина покрай него, Толомей му пошушна:
— И повече никакви плащания. Курсът на златото може утре да се промени.
По стълбите жените продължаваха да нареждат.
— Той беше благодетел на народа. Никога, никога вече няма да имаме такъв добър крал! Ahime…
Толомей спусна завесата, която преграждаше входа към кабинета.
