той като господарката Елиабел бе забелязал неспокойния поглед, тъгата и сенките, които от известно време помрачаваха лицето й.
Той отдаваше тези признаци на трудностите и заплахите, тегнещи над неестественото положение, в което се намираха. Щастието, давано по малко и винаги обвито в дрипите на измамата, скоро се превръща в терзание.
„Но нали тъкмо тя се противопоставя да нарушим това мълчание! — си говореше той. — Твърди, че семейството й никога нямало да признае нашия брак и ще ме преследват със съд. И чичо ми мисли същото. Какво да се прави тогава?“
— За какво се безпокоите, възлюбена моя? — я попита той на третия ден на юни. — Ето вече няколко пъти как се срещаме и вие не изглеждате така щастлива, както преди. От какво се боите? Нали знаете, че съм тук, за да ви пазя от всичко.
Пред прозореца бе нацъфтяло едно черешово дърво, в чийто листак цвърчаха птички и жужаха пчели.
— От това, което ще стане с мен, любими мой — отвърна тя, — и вие самият не можете да ме опазите.
— Но какво ви е?
— Само това, което по божия воля трябва да дойде от вас — каза Мари и сведе глава.
Той искаше да бъде сигурен, че е разбрал добре.
— Дете ли? — промълви той.
— Страх ме беше да ви призная. Боях се, че ще ме обичате вече по-малко.
Няколко мига той не беше в състояние да проговори, защото нито дума не идваше на устата му. После взе лицето й в ръцете си и я накара да го погледне в очите.
Като почти всички същества, обречени на огъня на страстта, едното око на Мари бе мъничко по-малко от другото; тази разлика, която никак не накърняваше красотата й, личеше по-ясно при сегашното й болезнено състояние и правеше изражението й още по-затрогващо.
— Мари, не се ли радвате? — рече Гучо.
— О, разбира се, ще се радвам, ако знам, че и вие се радвате.
— Мари, та това е чудесно! — извика той. — То е истинско щастие и нашият брак, така или иначе, ще трябва да излезе наяве. Този път вашите ще трябва щат нещат да се примирят. Дете! Дете!
Той я оглеждаше от главата до петите като замаян. Чувствуваше се мъж, чувствуваше се силен. Малко оставаше да се подаде от прозореца и да изкрещи новината на цялото селище.
В момента, когато преживяваше нещо необикновено, този млад човек виждаше всичко в най-розова светлина. Едва на другия ден си даваше сметка за неприятностите, които можеха да произлязат от постъпките му.
От приземния етаж се чу гласът на прислужницата, която им напомни часа.
— Какво ще правя сега, какво ще правя? — рече Мари. — Никога няма да посмея да кажа на майка си.
— Добре тогава, аз ще дойда да й кажа.
— Почакайте, почакайте още една седмица.
Той тръгна пред нея по тясната дървена стълба и й подаде ръце, за да й помогне при слизането, сякаш изведнъж бе станала съвсем крехка и трошлива и трябваше да бъде прикрепяна на всяка стъпка.
— Но на мен още не ми е трудно да вървя — каза тя.
Той почувствува колко смешно беше поведението му и щастливо се разсмя. После я взе в прегръдките си и устните им се сляха в толкова дълга целувка, че тя се задъха.
— Трябва да вървя вече, трябва да вървя — каза Мари.
Но радостта на Гучо беше толкова заразителна, че тя си тръгна успокоена. Упованието и смелостта й се възвърнаха просто защото Гучо знаеше вече тайната й.
— Ще видите, ще видите какъв хубав живот ни чака! — й каза той, като я изпровождаше до градинската порта.
Творецът е проявил голяма мъдрост и много съчувствие към хората, като им е отнел знанието за бъдещето, но им е дал да се наслаждават на спомените и да мечтаят за бъдните дни. Много хора несъмнено биха загубили волята си за живот, ако можеха да знаят какво ги, очаква. Какво биха сторили тия двама съпрузи, тия двама влюбени, ако знаеха тази сутрин, че вече няма никога да се видят през живота си?
Мари пя през целия път на връщане сред ливадите, осеяни с жълтурчета, и цъфналите дървета. Понечи да се спре на брега на Молдр, за да си набере перуники.
— Да украсим параклиса у дома — каза тя.
— Госпожо, побързайте — й отвърна прислужницата, — ще ви се карат.
Мари се прибра в имението, качи се направо в стаята си и като влезе, усети, че земята пропада под нозете й. Посред стаята стоеше госпожа Елиабел и мереше една връхна дреха, разпорена на пояса. Мари видя, че всичките й, не много на брой дрехи, които бе разширила по същия начин, бяха нахвърляни върху леглото.
— Отде идваш, та толкова закъсня? — попита госпожа Елиабел.
Мари не каза нито дума, а перуниките изпопадаха от ръцете й.
— Няма нужда да говориш, за да разбера — подзе госпожа Елиабел. — Съблечи се!
— Майко!… — промълви Мари с пресипнал глас.
— Свали дрехите си, заповядвам ти!
— Никога — отговори Мари.
Отказът й бе последван от звучна плесница.
— А сега ще се подчиниш ли? Ще признаеш ли греха си?
— Не съм сторила грях! — отвърна жарко Мари.
— А това, дето си напълняла, от какво е? — изкрещя госпожа, Елиабел, сочейки дрехите.
Гневът й се разпали още повече, като изведнъж видя пред себе си не вече детето, покорно на майчината воля, а една жена, която й се противеше.
— Добре, тъй да бъде, аз ще стана майка, да, и Гучо е бащата! — каза Мари. — Но няма защо да се червя, за щото не съм сторила грях. Гучо е мой съпруг!
Госпожа Елиабел не повярва нито дума от приказките за среднощната сватба. Но и да ги беше взела за истина, нищо не би се променило. Мари бе действувала мимо волята на семейството, мимо бащината власт, упражнявана от името на покойния баща от майка й и неговия първороден син. Момичето нямаше право да разполага със себе си. А и този италиански монах може просто да е излъгал, че е монах. Не, госпожа Елиабел решително отказваше да повярва в баснята за мнимата венчавка.
— И да ме убиете, чувате ли, майко, и да ме убиете, никога няма да изповядам нещо друго! — повтаряше Мари.
Бурята продължи повече от два часа; накрая госпожа Елиабел затвори дъщеря си в стаята и завъртя два пъти ключа.
— В манастир! В манастир за покаяни девици ще отидеш — извика тя през вратата.
Мари се строполи в ридания сред разхвърляните дрехи.
Господарката Елиабел трябваше да чака до вечерта, за да съобщи всичко на синовете си, когато те се върнаха от полето. Семейният съвет трая кратко. Двамата момци изпаднаха в ярост, а по-малкият, Пиер, почувствал се почти виновен, задето досега бе защитавал Гучо, кипеше повече от другия и повече налиташе на мъст и кръв. Бяха опозорили сестра им, бяха ги измамили по най-долен начин под собствения им покрив! Един ломбардец, един лихвар! Те щяха да го приковат за корема на вратата на собствената му кантора.
Двамата взеха ловните си пики, оседлаха наново конете си и препуснаха към Нофл.
А тази вечер Гучо, премного възбуден, за да може да заспи, се разхождаше в градината. Нощното небе бе обсипано със звезди, мракът изпълнен с благоухания; пролетта на Ил дьо Франс беше в разгара си и насищаше въздуха със свежия дъх на сокове и роса.
Сред тишината на полето Гучо с наслада слушаше шума на стъпките си — едната по-тежка, другата по- лека — върху едрия пясък, а гърдите му се струваха тесни, за да удържат радостта му.
„Като си помисля, че са минали само шест месеца — си каза той, — откакто креех в онази окаяна
