Въпреки че Мао̀ не се плашеше от мисълта за престъпление, беше й противно да назовава нещата с истинските им имена. Беатрис я познаваше добре и изпитваше известно злорадство, като я заставяше да говори без заобикалки. Гледайки я през дългите си черни мигли, придворната дама отговори с провлачения си, леко ироничен глас, който удължаваше думите в края им:
— Наистина ли, мадам?… Чак там горе ли желаете смъртта?
— А ти за какво мислиш, че си блъскам главата от седмица насам, глупачко такава? Какво смяташ, че ми остава да правя, освен да се моля от сутрин до вечер и от вечер до сутрин на бога Луи да падне от коня и да си строши врата или да се задави със сух орех и да пукне?
— Може би има и по-бързи средства, мадам…
— Тогава иди да ми ги намериш, знам, че за това те бива! О, все едно, на тоя крал не му е писано да доживее до старини; достатъчно е да го чуеш как кашля. Но на мен ми трябва да пукне още сега… Няма да има за нас покой, докато не го изпроводя до „Сен Дени“.
— Защото тогава монсеньор дьо Поатие ще стане може би регент на кралството… и ще ви върне Артоа…
— Това е то! Мила Беатрис, ти чудесно ме разбираш; но разбираш също, че това не е лека работа. Ах, да можеше някой да ми даде сигурна рецепта за избавление, няма да се скъпя със златото, уверявам те.
— Госпожа дьо Фериен знае много такива рецепти…
— С магии, топен восък и заклинания ли? За Луи казват, че бил вече омагьосван, а я го виж! Никога не е изглеждал по-здрав, отколкото тази пролет. Можеш да си помислиш, че се е обвързал с дявола.
— Ако е обвързан с дявола, може би не е голям грях да се изпрати в пъкъла… с подходящо приготвена храна.
— А как ще го направиш! Ще идеш и ще му кажеш: „Ето една хубава торта с френско грозде от братовчедка ви Мао̀, която тъй много ви обича!“ И той ще я заръфа със затворени очи… Трябва да знаеш, че от зимата насам, понеже внезапно се е уплашил от нещо, кара да опитват по три пъти ястията, които му поднасят, и че двама въоръжени щитоносци съпровождат блюдата му от готварницата до трапезата. О, колкото е лош, толкова е пъзлив!
Беатрис гледаше пред себе си и гладеше шията си с върха на пръстите.
— Разправят, че често се причестявал… а причастието се взема на доверие…
— За това всеки може лесно да се досети, та да го приема той на вяра. Самият капелан е под надзор; Матийо дьо Три носи винаги в себе си ключа на дарохранителницата. От него ли ще го вземеш?
— Ба, не се знае — рече Беатрис и се усмихна. — Кесията се носи под пояса… Но все пак е рисковано средство.
— Ако посегнем на него, дете мое, ударът трябва да е безпогрешен и никой да не може да разбере откъде е дошъл.
За миг двете се умълчаха.
— Завчера вие се оплаквахте — каза Беатрис, — че в горите ви са плъзнали елени и прегризвали младите фиданки… Не виждам нищо лошо да поискаме от Фериен добра отрова за стрели срещу елени… Кралят много обича дивечово месо.
— Да, разбира се, и целият двор ще се изпотръшка! О, за мен няма опасност, мен вече не ме канят там. Но ти повтарям, че всички блюда се проверяват, от слуги, преди да бъдат поднесени, и освен това ги докосват с рог от ликорна24. Бързо ще открият от чия гора е дошъл еленът… Впрочем… едно е да имаш отровата, друго — да я употребиш. Сега засега накарай да я приготвят: да действува бързо и да не оставя следи… Беатрис, мисля, че онова пъстрото наметало, което носех за коронацията, много ти хареса, нали? Добре тогава, твое е!
— О, мадам, мадам… Каква добра душа имате…
И Беатрис прегърна Мао̀.
— Ох, зъба ми! — извика графинята и се хвана за бузата си. — Като си помисля, че го счупих с драже, поднесено ми от Луи…
Тя тутакси се сепна и сивите й очи заискряха изпод веждите.
— Хм, дражетата… — промълви тя. — Добре, добре, Беатрис, потърси тази отрова, като кажеш, че е за елените ми. Мисля, че ще ни свърши работа.
VIII. В ОТСЪСТВИЕТО НА КРАЛЯ
През един от последните дни на май кралят беше излязъл на лов със соколи, когато доложиха на кралица Клеманс за графиня дьо Поатие. Двете етърви се виждаха доста често и Жана никога не пропускаше случай да засвидетелствува на Клеманс признателността си, задето бе издействувала помилването й. Клеманс пък хранеше към графиня дьо Поатие онова приятелско чувство, което охотно изпитваме към хората, на които сме сторили добро.
Ако кралицата бе почувствувала мъничко завист, или по-точно недоволство от несправедливостта на съдбата, при вестта, че Жана е бременна, това чувство се бе бързо разсеяло, когато самата тя се оказа в същото положение. Нещо повече, бъдещото майчинство като че ли сближи още повече двете етърви. Разговаряха надълго за здравето си, за режима, който трябва да съблюдават, за грижите, които бяха нужни, а Жана, която преди затворничеството си бе дала живот на три дъщери, споделяше с Клеманс своя опит.
Всички се възхищаваха от грациозността, с която мадам дьо Поатие, вече в седмия месец, носеше своето бреме. Тя влезе при кралицата с изправена глава, свежо лице, уверена стъпка и, както винаги, изискана от главата до петите; роклята й се разстилаше нашироко около нея. Кралицата стана, за да я посрещне, но усмивката й помръкна, когато видя, че Жана дьо Поатие не е сама; подир нея вървеше графиня д’Артоа.
— Мадам сестро моя — каза Жана, — исках да ви помоля да покажете на майка ми килимите от хубава тъкан, с които облякохте и преградихте неотдавна вашата стая.
— Наистина — обади се Мао̀, — дъщеря ми толкова много ги хвали, че ми се поиска и на мен да им се полюбувам. Знаете, че съм добра познавачка на този вид тъкан.
Клеманс стоеше озадачена. Беше й неприятно да престъпва решенията на съпруга си, който бе забранил на Мао̀ д’Артоа да се появява в двореца; но пък й се струваше неблагоразумно да отпрати страшната графиня сега, когато бе вече дошла дотук, прикрила се зад корема на дъщеря си като зад щит. „За посещението й трябва да има сериозна причина — помисли си тя. — Може би е размислила и сега търси начин да си възвърне благоволението на Луи, без да нарани особено гордостта си. Това, дето иска да види килимите ми, е сигурно само предлог.“
Тя се престори, че приема този претекст, и заведе двете посетителки в стаята, чиято подредба отскоро беше променена.
Стенните килими служеха не само за украса на стените, но бяха окачени и от тавана, така че преграждаха просторната стая на малки, по-интимни помещения, които се отопляваха по-лесно и позволяваха на владетелите да се уединяват от обкръжението си. Би казал човек, че номадски князе са разпънали шатрите си вътре в самата сграда.
Серията гоблени, които притежаваше Клеманс, представляваха ловни сцени сред екзотични пейзажи — лъвове, тигри и други диви зверове скачаха и бягаха под портокалови дървета, птици с чудновати пера прехвъркаха сред цветя. Ловците и техните оръжия се виждаха само на фона на изображенията, полускрити в листака, сякаш художникът се бе посвенил да представи човека с неговите кръвожадни нагони.
— О, каква красота — възкликна Мао̀, — и колко приятно е да видиш така добре работена тъкан с високи нищелки.
Тя се доближи, опипа материята и я поглади с ръка.
— Вижте, Жана — подзе тя, — колко тъканта е равна и мека на пипане, забележете какъв хубав контраст между тоя пъстър фон, цветенцата, напръскани с индигово синьо, и хубавото кърмъзено червено, от което са направени перата на папагалите. Голямо майсторство наистина в работата с вълните!
Клеманс я наблюдаваше малко учудена. Сивите очи на графиня Мао̀ искряха от доволство, ръката й се плъзгаше гальовно. С леко наведена глава тя дълго съзерцаваше изящните контури, багрените
