болница… Колко хубаво е да живееш!“
Мечтаеше. В този час, когато съдбата му бе вече решена, той мечтаеше за бъдещото си щастие. Виждаше вече как край него расте многобройна челяд, родена от една дивна любов, челяд, в чиито жили свободната сиенска кръв щеше да се смеси с благородна френска кръв. Той щеше да стане големият Балиони, родоначалник на могъща династия. Мислеше вече как ще пофренчи името си на Балион дьо Нофл; кралят сигурно щеше да го удостои с благородна титла, а синът, който Мари носеше в утробата си — защото нямаше съмнение, че ще бъде син, — един ден щеше да бъде посветен в рицарски сан.
От мечтите му го изтръгна чаткането на конски копита по каменните улички на Нофл; сетне конниците спряха пред кантората и чукчето на вратата загърмя силно.
— Къде е тоя негодник, тоя обесник, тоя евреин? — за крещя нечий глас и Гучо веднага позна, че е на Пиер дьо Кресе.
И тъй като не отвориха веднага, двамата Кресе за почнаха да блъскат с дръжките на пиките върху дъбовата врата. Гучо посегна към пояса си. Не носеше кинжала със себе си. Чу тежката стъпка на Рикардо, слизащ по стълбата.
— Ето, ето, идвам! — мърмореше първият чиновник с глас на човек, недоволен, че са го разбудили от съня му.
После се чу шум от отместено резе, от изтеглени железа и веднага след това яростна врява, от която Гучо можеше да долови само откъслечни думи.
— Къде е господарят ти? Искаме веднага да го видим!
Гучо не чуваше отговорите на Рикардо, затова пък гласовете на братята Кресе ставаха все по- силни.
— Той е опозорил сестра ни, тоя пес и лихвар! Няма да си идем, докато не му смъкнем кожата!
Разправията завърши с пронизителен вик. Сигурно бяха ударили Рикардо.
— Запали светлина! — заповяда Жан дьо Кресе.
И Гучо дочу отново гласа на Пиер, който кънтеше из къщата:
— Гучо! Къде се криеш? Значи се пишеш храбрец само пред момичетата! Имай смелостта да излезеш, пъзлива гад!
На площада се открехнаха капаци на прозорци. Селяните надаваха ухо, шушукаха си, кискаха се, но никой не се показваше. Скандалът е винаги забавен и всички бяха доволни, че са изиграли двете им сеньорчета, тия двама хлапаци, които се държаха тъй високомерно и ги дърпаха час по час за ангарии. Ако трябваше да избират, биха предпочели ломбардеца, но никой не би рискувал боя с тояги заради него.
На Гучо не му липсваше смелост, но все пак имаше и малко ум в главата си. Нищо нямаше да спечели, ако излезеше сам срещу двама освирепели, при това въоръжени мъже, когато нямаше дори кама у себе си.
Докато братята Кресе претърсваха къщата и изкарваха гнева си на мебелите, Гучо изтича до конюшнята. В нощния мрак дочу още само гласа на Рикардо, който хленчеше:
— Книгите ми! Книгите ми!
„Няма как! — помисли си Гучо. — А железните каси няма да успеят да разбият!“
Луната хвърляше достатъчно светлина, за да може да метне юздата на коня си; оседла го слепешком, хвана се за гривата му, за да го яхне, и се измъкна през градинската порта. Така господарят напусна своята банка.
Като чуха препускащия кон, братята Кресе се втурнаха към прозорците:
— Бяга, пъзливецът, бяга! Бяга към Париж! Хей, селяни, бързо подир него; да му се пресече пътят.
Но очевидно никой не се помръдна.
Тогава двамата братя изскочиха от кантората и препуснаха подир беглеца.
Но породистият жребец на младия ломбардец бе излязъл с пресни сили от обора. Конете на двамата Кресе бяха обикновени селски добичета, прекарали един уморителен ден. Към Ренмулен единият от тях започна тъй зле да куца, че трябваше да го зарежат, а двамата братя се качиха заедно на другия, който на всичко отгоре пръхтеше така шумно, сякаш някой стържеше с ренде върху дърво.
Така Гучо успя да вземе голяма преднина. Той пристигна на улица Ломбардска в зори и вдигна чичо си от леглото.
— Монахът! Къде е монахът? — попита задъхан той.
— Кой монах, момчето ми, какво се е случило? Да не си решил сега пък да се покалугеряваш?
— Не, не, чичо Спинело, не се подигравайте. Трябва да намеря монаха, който ни венча. Преследват ме и животът ми е в опасност.
И той разказа на един дъх какво се беше случило; трябваше на всяка цена да намери монаха, за да свидетелства.
Спинело Толомей го слушаше с едно отворено око, а другото — затворено. Прозина се на два пъти и това подразни Гучо.
— Не се вълнувай толкова. Монахът е мъртъв — каза най-сетне банкерът.
— Мъртъв ли? — ахна Гучо.
— Ами да! Тази глупава венчавка ти спести поне една глупава смърт, защото ако беше отишъл ти, както настояваше монсеньор Робер, да занесеш писмото му на съюзниците в Артоа, сигурно вече нямаше да се тревожиш за племенничетата, с които ме даряваш, без да съм те молил за това. Фра Виченцо е бил убит заедно със Сен Пол от хората на Тиери д’Ирсон. У себе си е носил сто ливри за мен. Ах, колко скъпо ми струва тоя монсеньор Робер!
Толомей позвъня за слугата и го накара да му донесе леген хладка вода и дрехите.
— Но аз какво да правя сега, чичо Спинело? Как да докажа, че съм наистина съпруг на Мари?
— Това сега не е най-важното — рече Толомей. — Дори твоето име и името на знатната ти изгора да бяха редовно записани в книга, нямаше да бъде по-добре. Все едно, ти си се оженил за дворянско момиче без съгласието на домашните й. Юначагите, които са по петите ти, могат спокойно да те пречукат, без да рискуват каквото и да било. Те са благородници, а тия хора могат да убиват безнаказано. Най-много да ги накарат да платят обезщетение за живота на един ломбардец, което не е кой знае колко голямо. Възможно е дори да ги похвалят за това.
— Тогава, значи, хубаво съм се наредил.
— Виж, тук си прав — рече Толомей и потопи лицето си в легена.
Той се поразтръска и се изтри с кърпа.
— То се е видяло, че днес няма да има време да се обръсна. Боже мой, и аз някога бях глупак като тебе…
Личеше, че е угрижен.
— Най-напред трябва да те скрием някъде — подзе той. — Не можеш да се укриеш при никой ломбардец. Ако твоите преследвачи са вдигнали на крак цяло село, те сигурно ще се обърнат и към парижкия прево и като не те намерят тук, ще пратят стража да претърсят всички наши хора. С какво лице ще се явя тогава пред другите сдружения… Чакай да помисля… Сетих се, нали имаш един приятел Бокачо, пътникът на Барди.
— Но, чичо, и той е ломбардец като нас, а освен това сега не е във Франция.
— Да, но той се е харесал на една дама, която живее в Париж и от която има извънбрачно дете. Знам, че е добра жена, и тя поне ще може да те разбере. Ще отидеш да я помолиш за убежище… А сетне, аз се наемам да посрещна миличките ти шуреи, когато довтасат тук… освен ако не се нахвърлят върху мен и до довечера останеш без чичо.
— О, не, вие няма от какво да се боите. Те са буйни момчета, но благородни. Ще почетат вашата възраст.
— Хубава броня е да имаш стари крака, няма що!
— А може да са се уморили по пътя и въобще да не дойдат.
Толомей подаде глава от туниката, която бе нахлузил върху дневната си риза.
— Това много би ме учудило — отвърна той. — Така или иначе, ще подадат жалба и ще ни дадат под съд… Трябва да предупредя някоя високопоставена личност, за да потули работата, преди да е нашумяла твърде много… Мога да се обърна към сеньор дьо Валоа; но той само обещава, обещава, и нищо не изпълнява. А монсеньор Робер! По-добре да извикам градските глашатаи и да ги накарам да разтръбят
