помирение, той ги прикани да съблюдават „примирието на траура“, както се изрази. Според него не бивало да се приписва зла умисъл на казаното от монсеньор д’Еврьо и с думата „гроб“ той без съмнение е имал пред вид крепостта Гайар, където Маргьорит Бургундска била затворена, „като в гроб“ и сетне умряла.
Луи д’Еврьо нито се съгласи, нито изрази несъгласие. Робер пък изръмжа:
— В края на краищата замъкът Гайар е по-близо до Еврьо, отколкото до моя замък Конш…
В това време вратата се отвори и в залата влезе Матийо дьо Три, който обяви, че има да направи важно съобщение. Поканиха го да говори.
— Докато балсамирали тялото на краля — каза шамбеланът, — влязло незабелязано някакво куче и облизало кърпите, с които били извадени вътрешностите.
— Е, и? — попита Валоа. — Това ли е голямата ви новина?
— Не, господа, но кучето веднага се свило от болки, почнало да вие и да се гърчи, обзето от същите мъки като краля; може би вече дори е умряло.
Отново настъпи такава тишина, че се чу звънът на камбаните чак от парижката „Света Богородица“. Графиня Мао̀ не трепна, но жестока тревога сви сърцето й.
„Нима ще ме разкрият заради лакомията на едно куче!“ — си каза тя.
— Значи, смятате, Матийо, че е имало отрова… — промълви най-после Луи д’Еврьо.
— Трябва да се направи разследване, и то най-грижливо — рече Шарл дьо Валоа.
Бувил, който през цялото време на разискванията бе седял мълчалив край кралското кресло, се изправи.
— Господа, щом са посегнали на живота на краля, има опасност да се опитат да посегнат и на нероденото дете. Моля да ми бъде дадена охрана от шест въоръжени щитоносци и да се постави под моите заповеди денем и нощем, за да бди при вратата на кралицата и да я пази от престъпна ръка.
Казаха му да действува, както намери за добре. Малко по-късно отложиха заседанието на съвета за следващия ден, без да вземат каквото и да било решение.
При вратата Мао̀ се приближи до Луи д’Еврьо и му каза полугласно:
— Ще изпратите ли куриер до Филип, за да го извести за станалото?
— Разбира се, братовчедке, ще изпратя, а искам да предизвестим и леля ни Агнес.
— Тогава правете каквото намерите за нужно, защото с вас двамата сме на едно мнение по всичко.
Когато излезе от заседанието, Бувил бе спрян от Спинело Толомей, който го чакаше в двора на замъка и бе дошъл да го моли за закрила на племенника му.
— А, милото момче, добрият ми Гучо! — отвърна Бувил. — Ето какъв човек ми трябва, за да пазим кралицата. Съобразителен, ловък… На мадам Клеманс й беше приятно с него. Жалко, че не е щитоносец, нито дори бакалавър. Но пък най-после има случаи, когато доблестта струва повече от високото потекло…
— Тъкмо това мисли и знатната госпожица, която е пожелала да се омъжи за него — рече Толомей.
— А, значи се е оженил вече!
Банкерът понечи да разкаже накратко за неволите на Гучо, но Бувил едва го слушаше. Той бързаше, трябваше да се върне начаса във Венсен и държеше на идеята си да зачисли Гучо към охраната на кралицата. Толомей пък предпочиташе някаква длъжност, на която племенникът му щеше да бъде по-малко на показ и по-далеч от двора, Ако можеха да го настанят при някой висш църковен сановник, при някой кардинал например…
— Ами да, защо не, приятелю, да го пратим при монсеньор Дюез! Кажете на Гучо да ме потърси във Венсен, защото отсега нататък не мога да мърдам вече оттам. Той ще ми разправи всичко… Чакайте, сетих се, той дори може да ми направи голяма услуга, като отиде при кардинала. Тъкмо търсех някой, комуто да поверя едно поръчение под строга тайна… Да, да, кажете му да побърза; чакам го!
Няколко часа по-късно трима конници препускаха по три различни пътища към Лион.
Първият бе поел по „големия път“, ще рече, през Есон, Монтаржи и Невер, и носеше върху наметката си герба на Франция. У него беше писмото, с което Шарл дьо Валоа съобщаваше на Филип дьо Поатие за смъртта на брат му, а и за това, че той, Валоа, е бил принуден от обстоятелствата и натоварен по волята на съвета да поеме незабавно регентството.
Вторият пратеник с отличителните знаци на граф д’Еврьо яздеше по „приятния път“ през Провен и Троа и имаше заповед да се отбие в Дижон при бургундския херцог, преди да продължи за резиденцията на граф дьо Поатие; писмата, които носеше, нямаха съвсем същото съдържание като съобщението на Шарл дьо Валоа.
Най-после, по така наречения „кратък път“ през Орлеан, Бурж и Роан препускаше Гучо Балиони, пратеник за особени поръчки, предрешен под ливреята на граф дьо Бувил. Официално Гучо беше изпратен при кардинал Дюез, но имаше поръка да потърси и граф дьо Поатие, на когото трябваше да съобщи — устно, — че има съмнения смъртта на краля да е била причинена от отрова и че охраната на кралицата налага най-голяма бдителност.
По тези три различни пътища сега се решаваше съдбата на Франция.
Информация за текста
© 1956 Морис Дрюон
© 1982 Никола Георгиев, превод от френски
Maurice Druon
Les Poisons de la couronne, 1956
Сканиране, разпознаване и редакция: Ивет Костова, 2007
Публикация:
МОРИС ДРЮОН
ОТРОВИТЕ НА КОРОНАТА
Прокълнатите крале. Книга трета
Първо издание
Преводач НИКОЛА ГЕОРГИЕВ, 1982 г.
Редактор МАНОН ДРАГОСТИНОВА
Излязла от печат на 30.III.1982 г.
Издателство на Отечествения фронт, 1982 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4417]
Последна редакция: 2007-12-03 08:00:00
1
— Виж колко е хубава!
— Сбогом, дона Клеменца, бъдете щастлива!
— Бог да благослови нашата принцеса!
— Не ни забравяйте! (ит.) — Б.пр.
2
По онова време богослужението на корабите, извършвано в подножието на главната мачта, се наричало
