кралството му.
Кралят явно трябва да е бил страшно ядосан този първи декември и сводовете на Уестминстър дълго са отеквали от крясъците му. Защото по същия повод и в същия дух Едуард бе писал и на архиепископите на Реймс и Руан, на Жан дьо Марини, епископ на Бове, на епископите на Лангр и Лаон, и шестимата църковни перове, на Бургундския и Бретанския херцог, както и на граф дьо Валоа и на фландърския граф, перове лаици, на абата на Сен-Дьони, на Луи дьо Клермон-Бурбон, пръв камерхер, на Робер д’Артоа, на Мил дьо Ноайе, управител на Сметната камара, и на конетабъла Гоше дьо Шатийон.
Обстоятелството, че единствена Мао от всички перове бе изключена от тази кореспонденция, доказваше достатъчно, че е във връзка с Едуард, затова той не е сметнал за нужно да я уведоми за случилото се.
Като разпечата отправеното до него писмо, Робер страшно се развесели и отиде, смеейки се гръмко и удряйки се по бедрата, при братовчедка си, английската кралица. Чудесна история, съвсем по негов вкус! Значи крал Едуард изпраща вестоносци по четирите краища на кралството, за да уведоми всеки за съпружеските си разочарования, да защити любимия си приятел и да признае високо безсилието си да върне в домашното огнище съпругата си. Злочеста Англия! В какви меки ръце бе изпаднал скиптърът на Вилхелм Завоевател! След скарването на Луи Благочестиви и Алиенор Аквитанска не бяха чували по- забавно нещо!
— Сложете му рога, братовчедке — викаше Робер, — и то без да го щадите. Нека вашият Едуард да трябва да се превие надве, за да влезе през вратите на замъците си! Нали само това заслужава, братовчеде Роджър?
И той тупаше шеговито Мортимър по рамото. Заслепен от гняв, Едуард реши да си отмъсти, като конфискува имуществото на природения си брат граф Кент, както и на лорд Кромуел, командващ ескорта на Изабел. Но направи и нещо повече: подпечата декрет, който го правеше „губернатор и управител“ на владенията на сина му, актвитанския херцог, и поиска от негово име изгубените области. Или с други думи, направи невалиден и договора, уговорен от жена му, и кретвата, положена от сина му.
— Негова воля, негова воля — каза Робер д’Артоа, — още веднъж ще му отнемем херцогството или поне онова, което е останало от него. Арбалетите на кръстоносния поход взеха да ръждясват!
Съвсем не бе необходимо да свикват войската и да изпращат конетабъла, схванал се с възрастта. Двамата маршали, начело на постоянните войски, щяха да бъдат напълно достатъчни, за да понатупат в Бордьоле гасконските феодали, които имаха глупостта да останат верни на английския крал. Свикнали бяха вече с това и всеки път срещаха все по-малко противници.
Писмото на Едуард бе едно от последните, които граф дьо Валоа прочете, един от последните отгласи от светските ежби.
Монсеньор Шарл умря в средата на същия месец декември. Погребението му беше много тържествено и пищно, както целия му живот. Целият дом Валоа — в погребалното шествие най-добре пролича колко е многочислен и влиятелен, — цялото кралско семейство, всички сановници, повечето перове, кралиците- вдовици, Върховният съд, Сметната камара, конетабълът, докторите от университета, васалите на кралските му владения, клирът на църквите и абатствата, фигуриращи в завещанието, съпроводиха до църквата на францисканците тялото, олекнало от болестта и балсамирането, на най-бурния човек на своята епоха, за да почива между двете си предишни съпруги.
Вътрешностите му бяха отнесени, съгласно нареждането му, в абатството в Шаали, а сърцето, затворено в урна, бе предадено на третата му съпруга до деня, когато самата тя ще бъде положена в гроб.
Веднага след това в кралството настъпи изключителен мраз, като че ли костите на този кралски син, спуснати във френската земя, тутакси я бяха заледили. Хората от онази епоха лесно можеха да си припомнят годината на смъртта му, достатъчно бе да кажат: „Беше по време на големия мраз.“
Сена беше изцяло скована от ледове. Прекосяваха пеш малките й притоци, като например потока Гранж Батлиер. Кладенците бяха замръзнали и черпеха вода от цистерните не с ведра, а с брадви. Кората на дърветата в градините се пукаше, брястовете се разцепиха до сърцевината. И вратите на Париж пострадаха малко: камъните даже се пукаха от студ. Какви ли не птици, каквито никога не се виждат в градовете — сойки, свраки — търсеха храна по паважа на улиците. Торфът за отопление се продаваше двойно по-скъпо и по магазините не се намираха вече скъпи кожи. Нито едно коремче от сибирска катерица, нито една проста овча кожа. В бедняшките домове измряха много старци и деца. Краката на пътниците замръзваха в ботушите им. Вестоносците предаваха писмата с посинели пръсти. Всякакъв речен трафик бе преустановен. Ако някой войник бе така неблагоразумен да свали ръкавицата си, кожата на ръцете му полепваше по железните оръжия. Момчетиите се забавляваха, като караха селските идиоти да близнат острие на брадва. Но хората запомниха главно странната тишина: животът като че ли бе спрял.
В двора Новата година бе чествувана доста скромно поради траура, както и поради студа. Имаше все пак традиционният бял имел и се размениха ритуалните подаръци. Можеше да се предвиди, че държавният бюджет ще приключи по Великден, с актив, възлизащ на седемдесет и три хиляди ливри, шестдесет хиляди от които бяха постъпили от договора за Аквигания. Робер д’Артоа накара краля да му отпусне осем хиляди ливри. Беше съвсем справедливо, защото от десет месеца Робер управляваше кралството вместо братовчед си. Той организира новата експедиция в Гийена, където френските войски спечелиха много бързо победа, тъй като не срещнаха на практика никаква съпротива. Местните феодали, които още веднъж изпитваха на гърба си гнева на парижкия сюзерен спрямо лондонския му васал, бяха започнали да съжаляват, че са се родили гасконци.
Разорен, потънал в дългове, лишен от кредит, Едуард нямаше вече средства, за да изпрати войски, които да защитят владението му. Той прати кораби, за да върне жена си. Междувременно тя писа на уинчестърския епископ с молба да постави в течение цялото английско духовенство, следното писмо:
„Вие, както всеки разумен човек, не трябва да смятате, че сме изоставили нашия господар без много сериозна и основателна причина, а именно опасност за живота от страна на споменатия Хю, който управлява нашия господар и цялото ни кралство и би желал да ни опозори, като сме сигурни в това, защото сме го изпитали. Докато Хю остане в същото положение, държащ във властта си нашия съпруг, ние няма да можем да се върнем в английското кралство, без да изложим собствения си живот, както и живота на много милия ни син на смъртна опасност.“
Това писмо се размина с новите заповеди, отправени в началото на февруари от Едуард до шерифите на крайбрежните графства. Той ги уведомяваше, че кралицата и синът му, аквитанският херцог, изпратени във Франция с най мирни намерения, под влиянието на бунтовника и предателя Мортимър, са се съюзили с враговете на кралството. Затова, в случай че кралицата и аквитанският херцог дебаркират от корабите, пратени от него, краля, неговото желание е да бъдат приети любезно, и то само ако идват с добри намерения, но ако дебаркират с чуждестранни кораби и проявят враждебни на неговите желания, заповедта гласеше да се пощадят само кралицата и принц Едуард, а всички останали, които слязат от корабите, да бъдат третирани като бунтовници.
Изабел уведоми чрез сина си краля, че е болна и не е в състояние да пътува с кораб.
Но през месец март, когато научи, че съпругата му се разхожда весело из Париж, Едуард изпадна в нов пристъп на епистоларен бяс. Изглежда, че някакво циклично заболяване го връхлиташе всеки три месеца.
Той написа следното на младия аквитански херцог:
„Под неверен претекст нашата съпруга и Ваша майка стои далеч от нас, заради нашия скъп и верен Хю Диспенсър, който винаги ни е служил толкова добре и толкова лоялно. Но Вие виждате, а и всеки може да види, че явно и открито, престъпвайки дълга си и коронованото си положение, тя е привлякла към себе си Мортимър, предател и наш смъртен враг, признат за виновен и осъден от нашия парламент, общува с него в двореца и навън въпреки нас и короната в разрез със законите на нашето кралство. Тя прави освен това нещо още по-лошо, като Ви държи пред всички в обществото на нашия враг за голям позор и безсрамие, като нарушава законите и обичаите на английското кралство, които Вашият върховен дълг Ви повелява да поддържате и пазите.“
Той уведоми и крал Шарл IV:
„Ако Вашата сестра ни обичаше и искаше да бъде с нас, както Ви е казала и излъгала — с извинение, — тя нямаше да замине под предлог, че ще осигури мир и приятелство между нас, нещо, което аз най- чистосърдечно повярвах, когато я изпратих при вас. Но наистина, твърде мили братко, ние забелязваме, че
